Даниел Трилинг
Ето един въпрос към вас: след последните общи избори британското правителство беше ли твърдо или меко по отношение на имиграцията? В зависимост от политическите ви нагласи отговорът може да изглежда очевиден, но реалността е по-сложна. От една страна, правителствата на Джонсън и Сунак сложиха край на свободното движение в ЕС и обещаха да депортират нежелани лица, търсещи убежище, в Руанда. От друга страна, нетната миграция – разликата между броя на хората, идващи да живеят в Обединеното кралство, и броя на хората, които напускат – достигна рекордно високо ниво от над 600 000 миналата година.
В зависимост от вашите политически нагласи това може да изглежда като типично лицемерие на торите, но изтъкнатият учен по миграцията Хайн де Хаас казва, че това е противоречие, което минава през правителствата на запад, без значение кой е начело. След Втората световна война, според дългосрочно проучване от де Хаас и колеги на данни от 45 страни, имиграционните политики са станали по-либерални. В същото време защитите на границите – под формата на стени и наблюдение или репресии срещу контрабандата на хора – се повишиха. Между 2012 г. и 2022 г. например бюджетът на граничната агенция на ЕС Frontex нарасна от 85 милиона евро на 754 милиона евро.
Парадоксът възниква, твърди де Хаас, защото правителствата на запад – ангажиранис форми на икономически либерализъм – постоянно се опитват да балансират три конкуриращи се изисквания. Едната е да останете отворени към световните пазари, което изисква известна степен на имиграция, за да се запълни недостигът на местни умения. Друга е защитата на правата на тези имигранти, които пристигат да работят, да учат или да се установят. Трето е да се зачитат желанията на гражданите имиграцията да бъде ограничена или дори намалена.
Проблемът е, че само две от трите могат да бъдат изпълнени в даден момент. Намалявате правата на хората да работят или да се установяват и нарушавате гладкото функциониране на икономиката. (Помислете например за неприятностите по-миналата Коледа във Великобритания, когато нямаше достатъчно шофьори на камиони, за да доставят стоки). Застъпничеството за отворени граници, от друга страна, е широко смятано за политическо самоубийство. Така че това, което повечето правителства избират вместо това, са символични репресии – често вредни и контрапродуктивни – на определени видове имиграция. Или както се изразява Де Хаас: „дръзки актове на политическа показност, които прикриват истинската същност на имиграционните политики".
Този подход, предполага де Хаас, е забележително последователен между левите и десните правителства. Но това ни е завещало токсичен политически дебат, с участници, често групирани в груби „за" или „против" имиграционни лагери, който ни пречи да видим миграцията такава, каквато е в действителност. Въз основа на години работа – де Хаас е социолог и географ, който е заемал длъжности в университетите в Оксфорд и Амстердам – „Как наистина работи миграцията" е ясна и строга корекция на това изкривяване, която има за цел да даде на обикновения читател инструментите за по- информиран дебат в бъдеще.
Основното прозрение на Де Хаас е да разгледа миграцията като глобален феномен – а не само от гледна точка на страните на запад, които приемат мигранти от другаде. Въпреки че медийното отразяване често създава впечатлението, че живеем в безпрецедентна епоха на миграция, в която обеднелите маси по света си проправят път на запад, това не е така. Глобалните нива на миграция остават забележително стабилни след Втората световна война, като международните мигранти представляват около 3% от населението на света. Бежанците представляват още по-малък дял, при относително постоянни 0,3% – факт, който Де Хаас предполага, че трябва да накара защитниците на бежанците да се замислят два пъти относно твърденията за „глобална бежанска криза".
И все пак, докато миграцията някога е била до голяма степен случай на европейци, проправящи си път към Новия свят – и на стари европейски империи, преместващи наети работници от една колония в друга – днес посоката на пътуване се е променила. Повече хора се местят на запад от по-широк кръг от страни, отколкото преди. Това е промяна, признава Де Хаас, но нито безпрецедентна, нито извън контрол. (В САЩ, например, имигрантите съставляват около 14% от населението – приблизително толкова, колкото и преди век.) Нито най-бедните напускат дома: като цяло емиграцията е резултат от икономическото развитие, тъй като населението нараства образованието и средствата за придвижване за работа.
Друга, също толкова важна част от аргумента на Де Хаас е, че трябва да спрем да мислим за миграцията като разходи и ползи. Да, имиграцията помага за запълване на недостига на работна ръка, но има малко общо въздействие върху пазарите на труда и печалбите отиват главно при работодателите. Да, паричните преводи помагат за поддържането на общностите у дома, но ползите от тях се анулират най-вече от разходите за напускане на хората. Вместо това, предполага Де Хаас, е по-полезно да мислим за миграцията като факт от живота. Следователно социалните и политическите въпроси, които повдига – относно правата на работа, или икономическите приоритети, или националната идентичност – вълнуват всички ни. Както де Хаас казва: „Следователно всеки истински дебат за миграцията неизбежно ще бъде дебат за типа общество, в което искаме да живеем".
Източник: Гардиън, превод: Ш.Меламед