"Всяко дете иска да си има мама и татко. И да няма война", казва Амин. Той е самотен баща, бежанец от войната в Украйна и мюсюлманин с украинска душа. Ето неговата история:
Историите на украинци, избягали от войната, донякъде си приличат. Но тази на тунизиеца Амин Бубакер, който живее в Полтавска област почти 20 години, е специална.
През 2004 г. младият тунизиец пристига в Украйна, за да следва фармацевтика. Първо учи руски език в Полтава, а след това постъпва в Националния фармацевтичен университет в Харков. След трети курс той записва и задочно обучение в Катедрата по културология на Украинския ислямски университет в Киев.
"Аз съм украинец"
В крайна сметка, след като завършва две специалности, Амин решава да тръгне по трети път - започва да се занимава с ментален тренинг, укрепващ семейните отношения, саморазвитието на личността и решаването на житейски проблеми. "Регистрирах фирмата си в Украйна и вече 13 години се занимавам с това, което обичам да правя - да консултирам и помагам на хората да се справят с проблемите, които възникват в живота им", обяснява Амин Бубакер в интервю за ДВ.
Той говори и украински, макар и по-зле от руския. "Когато дойдох в Украйна, в много университети, включително и в медицинските, все още се преподаваше на руски език, затова започнах да го уча. Но когато се ожених за украинка, съпругата ми ме научи на родния си език", обяснява Амин.
Амин с децата си Снимка: Victor Weitz/DW
След 20 години в Украйна той се чувства като украинец. Със съпругата си Лилия отглеждат три деца - две съвместни деца и дъщеря от първия брак на съпругата му. "Често ме питат коя страна обичам повече: Украйна или Тунис. Не се колебая да отговоря, че съм украинец. В крайна сметка в Украйна получих дипломата си, тук срещнах любовта на живота си, тук се родиха децата ми. В Украйна изживях най-хубавите години от живота си. Не само аз, но и моите приятели и роднини от страната на съпругата ми ме наричат мюсюлманин с украинска душа", казва Амин.
Едно нещастие никога не идва самó
До пандемията нещата вървят сравнително гладко. Но един ден в семейството се разболяват от Ковид. Състоянието на съпругата му се влошава, но първоначално тя отказва да отиде в болница, тъй като по това време все още кърми най-малкото си дете. В крайна сметка се налага да бъде приета в интензивно отделение.
"Едва ли можете да си представите ужаса, който преживяхме с децата, когато няколко дни по-късно ми се обадиха от болницата, за да ми съобщят, че съпругата ми е починала. Страшно беше да кажа на децата си, че майка им няма да се върне у дома", спомня си Амин. Впоследствие най-голямата дъщеря отива да живее при баба си, което е още една трагедия за по-малките деца.
Така 40-годишният Амин се оказва в нова роля - на самотен баща. След това избухва войната. "Ето защо никога не се уморявам да повтарям, че едно нещастие не идва самó", казва Амин.
"Събудих се, а над жилището ни прелетя военен самолет. Тогава за първи път осъзнах, че войната не е на екраните на смартфоните или в телевизионните новини, а тук, в нашия живот. Острият вой на сирените и тътенът на прелитащите самолети ужасиха децата ми. Тъй като нямахме мазе, отидохме в другия край на града - в къщата на наши приятели, където можехме да се скрием в тяхното мазе", спомня си самотният баща.
Бягство от две войни
"Един ден, когато видях двегодишния си син свит на кълбо на бетонния под, а осемгодишната ми дъщеря стоеше в студа със сълзи на очи, в съзнанието ми изплува собственото ми детство: през 1991 година с родителите ми избягахме от войната в Кувейт, където баща ми работеше като учител, и се върнахме обратно в Тунис. "В родината започнахме от нулата - нямахме средства, бяхме бездомни и бедни. Връщайки се в спомените си към онези трудни години, бързо осъзнах, че трябва спешно да изведа децата от войната. Така напуснахме Полтава и се преместихме в Лвов в западната част на Украйна", разказва Амин.
Пътуват цели 14 часа в претъпкан влак. В Лвов им предлагат да продължат пътя си към Ужгород, а оттам - към Словакия. Амин, който по документи не е украинец, се решава на тази стъпка. Там остават само няколко седмици, тъй като братът на Амин, който по това време работи като фармацевт в Дюселдорф, ги кани при себе си в Германия.
Децата на Амин във влака на път към Лвов Снимка: privat
"Не мислехме, че войната ще продължи толкова дълго, затова решихме да останем при брат ми в Германия, докато тя приключи", казва Амин. В Дюселдорф срещат прекрасни хора, от които получават морална и финансова подкрепа - две семейства от Грузия и Беларус им стават близки като роднини.
"Всички други деца си имат майки"
Вече от една година тримата живеят в Германия. Междувременно едното дете ходи на училище, другото - на детска градина, а самият Амин посещава интеграционен курс.
Той е твърдо решен един ден да се върне в Украйна. "Там е гробът на майката на децата ми, там са останали по-голямата им сестра, баба им и приятелите им. Освен това имам собствена фирма в Полтава. Ще се справим и този път", казва с оптимизъм самотният баща.
Той е благодарен на Германия, че ги е приела. Сега Амин работи като доброволец - помага на украински бежанци в Германия като ментален треньор. "Хората помагат на мен, а аз помагам на тези, които имат нужда от помощ. Това е моят житейски принцип", казва той. Неотдавна малкият му син го попитал дали той и сестра му могат да си намерят майка в интернет - като тази, която са имали в Украйна преди войната. "Всички други деца си имат майки", казало му четиригодишното дете, а Амин му обещал, че ще направи всичко възможно. "Защото всяко дете иска да си има мама и татко. И да няма война", казва той.
