През януари, когато Московският държавен университет отбелязваше своята 270-годишнина, „Първи университетски“ получи най-необичайното поздравление за празника – изпратено от зоната на специалната военна операция. Под звуците на работеща артилерия един от бойците на руската армия, държейки знамето на МГУ, поздрави университета.

Нашият канал откри този боец и разговаря с него. Оказа се, че това е аспирант от философския факултет на МГУ. „Първи университетски“ научи как той е взел решението да подкрепи родината си с дела, какво е най-страшното от другата страна на фронта и какво може да разбере философ, докато бяга от вражески дрон.

- Кой факултет на МГУ завърши преди аспирантурата?

- Постъпих във философския факултет на МГУ. Не помня точно защо избрах него – може би защото спечелих олимпиада по обществознание в 11-ти клас. Имах избор между Висшата школа по икономика и МГУ. Избрах МГУ, започнах във философския факултет, но докато учех, той се раздели и се отдели факултетът по политология, който всъщност завърших. По-късно се върнах в аспирантура във философския факултет, защото катедрата по философия на политиката и правото остана там. Тя съвпада с интересите ми, а и част от преподавателите останаха същите.

- Защо именно философия?

- Философията е наука за крайните основания на битието. Това е едно от нейните определения. Разбира се, има и други. Но самият факт, че философията поставя въпроси за крайните основания на битието, които са общи за различни сфери на знанието, ме привличаше. Изкарвам прехраната си като юрист – завърших магистратура по право във Висшата школа. А философията е за душата.

- Как си спомняш ученето в МГУ?

- От една страна, това беше най-хубавото време. От друга – сега си мисля, че може би трябваше да обръщам повече внимание на ученето, да мисля за бъдещето, да се развивам, да участвам в дейности, които биха ми били полезни. Но тогава се наслаждавахме на живота, веселяхме се – такова време вече няма да се върне. Това беше най-безгрижният и приятен период от живота ми.

- Разбирам, че не си решил веднага да кандидатстваш в аспирантура, а с известно закъснение. Какво те мотивира?

- Разбрах, че в живота ми е настъпила някаква стабилност: работа, бит, всичко се беше подредило. И започнах да изпитвам липса на общуване – академично, околоакадемично, на усещане за вътрешен напредък. Спомних си, че всичко това го имаше, когато учех. И реших, че искам да се върна.

- Аспирантурата успя ли да ти даде това?

- Да, безусловно. Получих всичко, което исках. Сега ме подкрепят и преподаватели, и приятели. Казват: „Връщай се, още ще ни бъдеш полезен.“ Това много ме радва.

- С какво се занимаваше, преди да подпишеш договор?

- След завършването на магистратурата работих като юрист в държавна корпорация, а после преминах в частния сектор, където се занимавах с правно обслужване.

- Помниш ли деня или часа, когато реши да се запишеш доброволец?

- Това беше процес, проточен във времето. Дълго се колебаех. Първоначално си помислих, че не съм готов. Но въпросът продължи да се връща. Постепенно вътрешният конфликт се засилваше. В един момент осъзнаваш: не можеш да забравиш, че този въпрос се е появил. Значи ще е по-лесно просто да отидеш. Мислех, че ще отида за три месеца, ще видя с очите си какво става и ще се върна. Но нещата не се развиха по план. Когато пристигнах, разбрах, че минимумът вече е шест месеца. Да се върна назад нямаше смисъл. Записах се за шест. Служих в батальон БАРС, но в бойни действия почти не участвахме. Държахме позиции в случай на настъпление. В крайна сметка противникът атакува в друг район.

- След като се върна, пак ли започна работа?

- Да, опитах се да се върна на предишното място, поработих два месеца. Но през цялото време поддържах контакт с момчетата, с които се бях запознал там.

- Тоест, служил си шест месеца, върнал си се, и пак си решил да се запишеш?

- Да. Имаше два момента. Първо – нищо не беше свършило. Контранастъплението просто беше в друг участък. Второ – въпросът: „И какво от това? Бил си там, и какво? Победихте ли?“ И трето – в моя участък не се водеха активни бойни действия. Помислих си: „В крайна сметка, издържам. Може да опитам нещо по-сериозно.“ Реших да се запиша вече по договор, в редовните въоръжени сили.

- Първия път, когато замина, мотивацията ти беше – да си докажеш, че не си се уплашил?

- Мотивацията беше многопластова. Да, да си докажа, че не съм се уплашил – това стана решаващо на етапа на колебанията. Но имаше и други, по-дълбоки слоеве. През 2022 г., след мобилизацията, стана ясно, че държавата, страната се обръща пряко към гражданите. Който иска – тръгва. Имаше нещо подобно на онова, когато като дете виждаш как в махалата момчета от другия квартал нападат твоите приятели. И не можеш да стоиш встрани, защото „нашите ги бият“.

В този смисъл – това не беше зов за насилие, а по-скоро порив за солидарност, дори донякъде братска отговорност. Случи се така, че „нашите ги бият“. И нямаше как да остана безучастен. Разбира се, дълбоко в мен имаше и философска подоснова. Винаги съм чувствал, че човешкият живот е нещо повече от просто съществуване и търсене на удобство. А тук изведнъж се появи ситуация, в която можеш да потвърдиш това с дело.

- Нека обобщим: какво мислиш за тази война? Защо я водим?

- За мен е важно да изразя, че отговорът на този въпрос не може да бъде даден с едно изречение. Мисля, че ние воюваме заради нещо, което бих нарекъл историческа справедливост. Не просто геополитика, не просто сигурност. Мисля, че войната има и морално измерение. Русия беше притисната в ъгъла. Цели поколения бяха възпитавани с мисълта, че нашето минало е престъпно, че сме изостанали, че сме „азиатски диваци“. Сега най-после много хора – включително аз – осъзнаха, че това не е така. И че трябва да се защитим – не просто от ракети и дронове, а от лъжа, от духовно унижение. Отричането на самите себе си.

- А как гледаш на Украйна?

- Много сложен въпрос. Не мога да кажа, че изпитвам омраза. Даже напротив – дълго време ме измъчваше именно това, че на бойното поле се сблъскват хора, които до неотдавна са били част от една културна, духовна и историческа общност. Може би това е и една от най-големите трагедии – че войната е гражданска. Но тук отново се връщаме към въпроса за лъжата: не ние избрахме да се отрекат от нас. Има граница, отвъд която компромисите престават да бъдат възможни.

- Вярваш ли в победата?

- Да. Иначе нямаше да отида отново. Победата не е просто военен резултат, тя е промяна в самосъзнанието – на нас и на света. За мен победата ще настъпи тогава, когато ще можем да гледаме на себе си без комплекси, без вечната вина, без нуждата да се оправдаваме. Когато ще бъдем свободни вътрешно.

- Какъв се чувстваш на първо място? Като боец от руската армия, аспирант, възпитаник на МГУ, юрист, гражданин, патриот?

- Най-вече се усещам като обикновено момче, като цивилен човек…

- Цивилен? А си там от повече от две години?

- Да, две години и малко.

- И все пак – цивилен?

- Напълно.

- Защо?

- Защото не сме кадрови военни. Това се усеща много ясно – по начина на общуване, по поведението, по плановете за бъдещето. Аз – и такива като мен – влязохме в армията вече след началото на СВО. Приемаме върху себе си ролята на локомотиви, които идват на помощ на държавата. Но имаме домове и семейства, имаме цивилни професии, които не искаме напълно да изгубим.