Във Франция – президентът се върти в безкраен кръг, опитвайки се – без успех – да излезе от кризата, в която сам вкара страната с решението си да разпусне Националното събрание и да насрочи предсрочни избори през лятото на 2024 г. Оттогава политическият живот във Франция – и следователно и в Европа – е неспокоен.
Обявяването на всяко ново правителство във Франция следва винаги един и същ модел: генералният секретар на Елисейския дворец излиза в централния двор на президентския дворец и от върха на стълбището, а понякога и във вътрешна зала, изрежда имената на новите министри. На следващия ден във всяко министерство се извършват промените, съпроводени с усмивки, речи, аплодисменти и понякога сълзи на раздяла (поне когато министрите са се задържали дълго на поста си), пише наблюдателят на La Vanguardia Луис Урия.
Миналата неделя, 5 октомври, според обичая, генералният секретар на Елисейския дворец Еманюел Мулен прочете имената на 18-те министри от новия кабинет на Себастиан Льокорню, назначен за министър-председател на 9 септември. Беше малко преди 8 часа вечерта – винаги при залез слънце, друг обичай – и всичко изглеждаше, че ще започне, както винаги. Освен че този път новото правителство щеше да има най-краткия мандат в историята на V република и не само: четиринадесет часа по-късно Лекорню подаде оставка пред президента и с нея и новото правителство. По-мимолетно от проблясък.
Разногласията в самото президентско мнозинство убиха новото правителство още в зародиш. Разногласия, които бяха по-скоро опортюнистични, отколкото политически, трябва да се каже. Все по-малко остава до следващите президентски избори – през пролетта на 2027 г. – Макрон не може да се кандидатира отново и всички барони и претенденти от така наречения общ център се опитват да заемат позиции на старта.
Първият, който започна враждебните действия, беше министърът на вътрешните работи Брюно Ретайо, лидер на „Републиканците“ (последната марка на традиционната голистка десница, макар и по-крайната от всякога), основен отговорник за тази поредна криза. Но скоро след него последваха двама бивши премиери, Габриел Атал и Едуар Филип, които се изказаха критично към президента
(а вторият от тях директно го призова да подаде оставка)
Едва създаденото правителство на Лекорню беше петото във втория президентски мандат на Еманюел Макрон и третото, откакто – в самоубийствено залагане да възстанови загубеното през 2022 г. абсолютно мнозинство – той свика предсрочни избори и се озова в още по-лошо положение, оставяйки ситуацията неуправляема.
Оттогава Макрон се опитва безуспешно да продължи да управлява на базата на съюз между коалицията си от либерален център и републиканската десница, недостатъчно мнозинство, което се сблъсква с опозицията на двете основни групи в парламента: лявата коалиция Нов народен фронт (NFP) и крайната десница от Националното обединение (RN).
Льокорню, като последна услуга към Макрон, успя да постигне мнозинствен консенсус – с изключение на RN – за да избегне нови избори в този момент, поради което назначаването на нов министър-председател е неизбежно. Но препятствията пред новото правителство, което има задължителната задача да приеме бюджета, ще бъдат същите.
Нестабилността във Франция, която има важни последствия за Европа, е нещо повече от резултат от упоритостта на един човек – макар и това също. Тя е резултат от окончателния крах на президентската система на Петата република, която досега беше гарантирала стабилни правителства и мнозинства и която в ситуация на фрагментация като настоящата няма отговор. Почти седем десетилетия с тази система на вертикална власт, на заповеди и команди, са създали и политическа класа, неспособна на компромис и споразумения, което значително затруднява излизането от кризата.
Коалициите са най-често срещаната форма на управление в Европа. С изключение на Гърция и Унгария, останалите страни от ЕС днес се управляват от коалиции – някои от тях многопартийни – или имат правителства в малцинство, които се нуждаят от парламентарната подкрепа на други политически сили. В контекста на нарастващата фрагментация това доведе в последно време до поредица от предсрочни избори на целия континент: следващите предсрочни избори са насрочени за 29 октомври в Нидерландия, след като екстремистката Партия на свободата на Герт Вилдерс развали коалиционното споразумение с други три партии.
Резултатът от всичко това е тревожно натрупване в цяла Европа на нестабилни правителства, чието нестабилно равновесие на силите затруднява още повече вземането на решения на европейско равнище. И оставя ЕС с повреден двигател. Очевидно е, че Франция днес не е в състояние да поведе процеса, макар че Германия – с нестабилно коалиционно правителство между християндемократи и социалдемократи с противоречиви интереси – също не е в най-добрия си момент, нито икономически, нито политически.
Другите големи страни също се сблъскват със сериозни трудности, с изключение на Италия, където Джорджия Мелони – лидер на „Братята на Италия“, в коалиция с други три сили – успя да консолидира правителство, което засега е стабилно. В Испания Педро Санчес, начело на лява коалиция – рядкост днес в Европа – в малцинство, едва има сили да прокара законодателните си проекти, включително новия бюджет.
А в Полша многопартийната коалиция, ръководена от Доналд Туск, след поражението на президентските избори през юни, трябва да се изправи срещу враждебен държавен глава с широки правомощия за вето.
В момент, в който Европа е изправена пред екзистенциалната необходимост да вземе важни решения и да направи решителна крачка напред, обстановката в националните правителства не вдъхва много доверие.
