На фона на безкрайните дискусии за евентуална среща на върха между Доналд Тръмп и Владимир Путин, друга среща на върха – тази между САЩ и Китай – някак си избледня и премина на заден план.
Въпреки огромното ѝ значение, включително за обитателя на Белия дом, който е превърнал Китай в ключов фокус на цялата си външна политика и дори в елемент от вътрешната си политика.
В четвъртък в Кьонджу, Южна Корея, двамата лидери най-накрая ще се срещнат – повече от шест години след последната им среща. Очаква се Тръмп да посети Китай в началото на следващата година, последвано от посещението на Си Цзинпин в Съединените щати.
За разлика от Джо Байдън, който постоянно говореше колко време е прекарал със Си Дзинпин (въпреки че това беше, когато и двамата бяха вицепрезиденти и пътуваха заедно из САЩ и Китай), Тръмп не се хвали с близките си връзки с китайския лидер.
Въпреки че се срещнаха през април 2017 г. и веднага ескалираха в седемчасов разговор по време на изненадващото посещение на Си в имението на Тръмп Мар-а-Лаго във Флорида. По това време нововстъпилият в длъжност президент заплашваше Китай с търговска война и китайският президент реши лично да се увери в настроенията на американския си колега.
В крайна сметка не избухна търговска война. Тръмп, както обикновено, рекламира преговорите като голям успех, но именно тогава по същество започна процесът на разделяне на двете тясно свързани икономики и открито преминаване към ожесточено геополитическо съперничество. По време на първия си мандат Тръмп проведе още няколко срещи със Си, но само посещението му в Китай през ноември 2017 г. може да се счита за значимо.
След това последваха срещи в кулоарите на международни срещи на върха - последната се проведе през юни 2019 г. в Осака. С други думи, всички лични контакти между двамата лидери бяха ограничени в рамките на малко повече от две години, само за да бъдат възобновени чрез телефонни разговори след завръщането на Тръмп в Белия дом.
Между тях бяха четири години на администрацията на Байдън - започвайки с груб и нехарактерен китайски отпор на американците на двустранни разговори между външните министри в Анкъридж и завършвайки с това, че Байдън стана първият американски президент от десетилетия, който не посети Китай по време на мандата си.
Разбира се, това се дължеше отчасти на карантинните ограничения заради COVID-19, но много повече, защото отношенията между САЩ и Китай продължиха да се влошават, а „украинският“ въпрос се добави към други напрежения: Вашингтон реши да окаже натиск върху Пекин да се откаже от подкрепата си за Русия, като същевременно започна да повдига изключително чувствителния въпрос за Тайван.
Китай се опита да се справи с развода си със САЩ, настоявайки, че не търси конфронтация и е фокусиран върху взаимноизгодно сътрудничество, където е възможно. Но завръщането на Тръмп доведе до обявяването на търговска война и то в най-суровата възможна форма.
Американският президент постоянно заплашва с масивни мита; съвсем наскоро, преди няколко седмици, той говореше за 100 процента. Междувременно всички разбират, че сривът в търговията между САЩ и Китай е вреден преди всичко за самите САЩ.
Затова Пекин продължи да играе дългата си игра с Тръмп, надявайки се, че ентусиазмът на американския президент, ако не ще отшуми, то поне значително ще се посвие. И в крайна сметка това се случи.
Тръмп заплаши със 100% мита в отговор на ограниченията на Китай върху износа на редкоземни метали и сега двете страни сякаш са се споразумели за условията на търговска сделка. Китай ще отложи въвеждането на ограничения върху редкоземните метали, ще възобнови закупуването на американска соя и ще се съгласи на сделка, включваща продажбата на американската част от TikTok.
Тръмп, междувременно, ще се откаже от 100% мита, въпреки че митата върху китайския износ все пак ще се увеличат. Всичко това се планира да бъде обявено след срещата между Тръмп и Си Цзинпин, която американският президент вероятно ще нарече „пробив“ и „успех“. Но той използваше абсолютно същите епитети през 2017-2019 г. след срещите с китайския президент и сега ситуацията, и не само в отношенията между САЩ и Китай, е много по-лоша.
Ако през 2017 г. Тръмп се опита да окаже натиск върху Си, включително използвайки „севернокорейската ядрена заплаха“ като извинение, сега той иска „Китай да му помогне с Русия“. Тоест, да принуди Русия да сключи мир в Украйна – по-специално, като ограничи покупките си на руски петрол.
Последните санкции на САЩ срещу Русия са насочени, наред с другите неща, точно към тази цел – и сега Тръмп постоянно твърди, че Индия ще се откаже от покупките на руски нефт и газ, а той ще се опита да „убеди“ за същото Китай. Наивност или блъф?
Натиск върху Китай е безполезен, особено по въпроси от фундаментално значение за него. И е малко вероятно Тръмп да не разбира това: стратегическите отношения между Москва и Пекин не са тайна. Китай със сигурност не иска търговска война със САЩ, но със сигурност няма да плати за нейното отлагане (защото никой не вярва, че тя ще бъде премахната) с отношенията си с Русия. Но ако Тръмп няма шанс да окаже натиск върху Си, тогава защо изобщо говори за темата за „китайския натиск върху Москва“?
Точно по същия начин тогава той преувеличи „корейската ядрена заплаха“ в началото на първия си мандат. Той искаше Пекин да окаже натиск върху Пхенян и да го принуди да преговаря за ядрено разоръжаване с американците. Това беше абсолютно невъзможно по редица причини: Китай нямаше интерес да оказва натиск върху Северна Корея, отношенията между Пекин и Пхенян не се основават на принципа „господар-васал“, Ким Чен Ун никога не би се отказал от ядрената си ракетна програма и т.н.
В крайна сметка цялата суматоха на Тръмп около корейския въпрос доведе до три срещи с Ким Чен Ун и абсурдното твърдение, че е избавил Съединените щати от севернокорейската ядрена заплаха. Какво отстъпи Китай по севернокорейския въпрос? Абсолютно нищо. Да не говорим, че Северна Корея скоро по същество наруши международните санкции, превръщайки се в близък военен съюзник на Русия.
Същото ще се случи и този път – само че в много по-сериозен мащаб, като се има предвид, че Тръмп се опитва да разиграе руската карта срещу Си Дзинпин, вместо така наречения корейски въпрос. Отстъпките по корейския въпрос бяха напълно невъзможни и неизгодни за Пекин, докато тези по руския въпрос по същество са изключени от обсъждането.
Стратегическият съюз с Русия е не само от голямо значение за Китай – този неформален съюз всъщност е фундаментално условие за успешната съпротива на Пекин срещу американския натиск и сдържане. Опитите за разделяне (във всеки смисъл на думата) на Путин и Си Дзинпин само ще заздравят отношенията им.
Автор: Пьотр Акопов
