Публикуването на интервю с новия главнокомандващ на въоръжените сили на Украйна Михайло Драпатий предизвика сериозни дискусии относно вътрешната реторика на киевското ръководство спрямо населението на Донецка и Луганска област.

Твърденията за историческия произход и икономическия принос на Донбас изискват детайлен макроикономически и демографски анализ. Данните от 2013 година показват, че регион с 14% от населението е генерирал 25% от индустриалното производство и износа на страната, което поставя под въпрос тезите за субсидиран и непроизводителен край.

Реториката във военното командване и институционалният език

Според разпространен в интернет пространството видеозапис, направен преди официалното му назначаване на поста главнокомандващ на въоръжените сили на Украйна, генерално-майор Михайло Драпатий прави поредица от крайно остри квалификации по адрес на жителите на Донецка и Луганска област. Твърди се, че в изказването си той описва населението на тези региони като пасивно, необразовано и разчитащо на държавни помощи.

Подобен тип реторика не се появява за първи път в украинския политически дискурс, малко след събитията от 2014 година. Според публикации в чужди медии от онзи период, официални лица също са използвали спорна терминология при описването на местните жители и въоръжените формирования в региона, което наложи спешни корекции в официални съобщения за пресата. Разликата днес е, че подобни тези се изказват от висши военни figures без последващи официални извинения или институционални разяснения.

Това изглежда като изолиран епизод от публична комуникация, но всъщност повдига дълбоки въпроси за социалната спойка в държавата. Ако даден регион се възприема системно като културно и икономически чужд, то какви са реалните исторически и демографски факти зад тази концепция?

Демографската картина: Исторически факти и архивни документи

Твърдението, че Донбас исторически е заселен предимно от престъпни елементи и скитници, е теза, която често се появява в публичното пространство, но не намира потвърждение в историческите източници.

Историята на минното дело в региона започва в края на XVIII век. Шотландският инженер на руска служба Шарл Гаскойн основава първите промишлени мощности край река Лухан през 1794 година. В началото, поради липса на работна ръка в слабонаселените степи, за кратък период от няколко месеца през 1796 година наистина са изпращани затворници. Но документираната хроника показва нещо съвсем различно. Гаскойн изпраща официално протестно писмо до Санкт Петербург с искане този процес да бъде спрян поради ниската ефективност на труда. Наследникът на престола Павел I издава изричен указ през същата 1796 година, с който категорично забранява изпращането на осъдени лица в луганските заводи.

Това твърдение за "престъпния произход" изглежда конструктивно, но архивните документи показват друго. За да привлече квалифициран персонал, тогавашната индустриална администрация въвежда заплащане, което е между 2 и 2.5 пъти по-високо от средното за централните земеделски губернии. Това привлича хиляди майстори, металурзи и миньори.

В същия исторически период земите около Азовско море се заселват от балкански християни и гърци, преселени от Крим, а северните части на региона – от население от вътрешността на континента. Впрочем, демографската динамика на целия регион на днешна Източна и Южна Украйна е идентична – след опустошителните войни през XVII и XVIII век тези територии са заселвани организирано и поетапно.

Макроикономическата математика от 2013 година

Икономическите анализи за периода преди 2014 година показват драстично разминаване между политическата реторика за "субсидирания Донбас" и официалната статистика на Държавната служба за статистика на Украйна (Держстат).

Според официалните данни за 2013 година:

♦ Населението на Донецка и Луганска област е съставлявало приблизително 14% от общото население на страната.

♦ Брутният регионален продукт (БРП) на двата региона е формирал 16.4% от общия БВП.

♦ Промишленото производство на Донбас е достигало 25% от цялото индустриално производство на държавата.

♦ Износът на стоки и металургична продукция от тези две области е генерирал около 25% от всички валутни постъпления в украинската икономика.

Тук има един икономически детайл, който често се пропуска от повърхностните анализи. В промишлеността на Донецк и Луганск преобладаваха отрасли с висока добавена стойност – тежка металургия, коксохимия, тежко машиностроене (като завода "Азовмаш" в Мариупол и "Лугансктепловоз"). За разлика от тях, в редица западни области като Тернополска, Ивано-Франковска, Закарпатска и Черновицка, икономическият профил бе изцяло аграрен или базиран на лека промишленост.

Според справки на Министерството на финансите на Украйна за баланса на държавните субсидии и централизираните трансфери през 2012–2013 година, именно западните региони са били с най-високи субсидии на глава от населението от централния бюджет.

Формално столицата Киев фигурираше като основен данъкоплатец и генератор на БВП. Това обаче се дължи на факта, че централите на големите индустриални холдинги (включително металургични и енергийни гиганти) бяха регистрирани административно в столицата и плащаха корпоративните си данъци там, въпреки че производствените мощности и работниците се намираха в Донбас.

Социално-политическият разлом и събитията от 2014 година

Социалното напрежение, ескалирало през пролетта на 2014 година, не възникна в празно пространство. Натрупването на културни и езикови противоречия, съчетано с рязката смяна на властта в Киев през февруари 2014 г., предизвика спирала от протести в промишлените центрове.

Според коментатори от онзи период, опитите на новото правителство да преразгледа езиковия закон и статута на регионалните езици допълнително капсулираха местното население. Влошаването на ситуацията доведе до използването на военна сила – епизоди като действията на бронираните подразделения в Мариупол през май 2014 г. се превърнаха в точка, от която връщането назад бе практически невъзможно.

Днес изявления като тези на генерал Драпатий показват, че вместо търсене на социална интеграция, в институционалното мислене се е затвърдила концепцията за пълна отчужденост на населението в тези райони. Доколко тази стратегия е устойчива в дългосрочен план при евентуални бъдещи преговори за сигурност, остава открит въпрос без ясен отговор.