И ако Доган беше мъдрец, а не просто стратег, щеше сам да предаде щафетата. Да си тръгне като създател, не като задкулисен манипулатор. Но той избра друго. И така свали собствената си маска – маската на "философа"

Времето, този безпощаден скулптор на съдбите, не щади никого. То сочи с пръст и руши, защото така е повелено. Но понякога, между отронените песъчинки, се ражда фигура, която не се опитва да спре Времето, а да го насочи – да го подчини на смисъл. Делян Пеевски е тази фигура.

Ахмед Доган бе мъдрецът, който даде път на идеята, но не разбра навреме, че около него се скупчиха лешоядите. Не българският произход на Делян бе камъкът в тяхната обувка, а фактът, че той не бе част от старите договорки, от феодалния съюз на кожодерите в ДПС. Не беше вътрешно “вписан” в братството на интригантите, водени от корист, не от идеали. Именно това го направи опасен за тях – и желан от народа.

В момент на слабост, заслепен от доверието си към „своята кръв“, Доган се поддаде на отровната симфония, дирижирана от Хасан Азис, Илхан Кючюк,Джейхан Ибрямов, но написана от най-коварния – Рамадан Аталай. Аталай, който винаги е бил фигура на задкулисие, съчини план, достоен за дяволски хроники: съпредседателство, което да разцепи ДПС на българи и турци, да внесе отрова в общата съдба. Под диктовката на страха от загубата на контрол, той предложи като част от тази схема, фигурата на Джевдет Чакъров. Но тук трябва да сме справедливи.

Чакъров никога не е бил предател. Той е човек със свои разбирания, със своите убеждения и с дълбока обвързаност към Движението – може би различна от тази на всеки, но също толкова искрена. Използването на името му от страна на Аталай и други задкулисни играчи бе част от по-голям план – но самият Чакъров не бе инициатор на тази клопка. Напротив – много от онези, които го познават, знаят, че той винаги е търсел баланса, диалога и лоялността към идеята, а не към интригата,не си и помислял ,че някога би станал председател на партията.

И тук влезе Делян Пеевски. С хладнокръвие, достойно за гросмайстор, той разгада всеки ход на шахматната дъска. Защото в 25-годишния си „стаж“ в ДПС, той не просто присъстваше – той наблюдаваше, учеше, разбираше. Докато мнозина го подценяваха, защото не викаше пред камерите, той подреждаше пионките на собствената си истина.
И когато дойде моментът, направи мат.

Той не само предотврати плана на Аталай, но и създаде ДПС отново – не като олигархична машина, а като истинска политическа сила, която да говори с дела, а не със страх. ДПС при Пеевски тръгна не по пътя на исканията на феодалите, а по пътя на доверието, на грижа към хората, на нов морален облик.

Не бъркайте емпатията с наивност. Делян Пеевски е емпат – той разбра болката на онези, които се страхуваха, че ще бъдат изоставени от Историята. Простил е на мнозина, подал е ръка. Но в него живеят и демони – не от злоба, а от знание. Защото за да спасиш нещо, трябва да си готов да се бориш – дори с тези, които някога са били до теб.

Побеждавайки Делян Пеевски се опита да бъде обединител. Видя и кинжала, преди да бъде забит. И отвърна – не с омраза, а с вяра.
Пеевски не е просто политик.

Той е онази фигура, родена от хаоса, която решава дали ще има утре.

Какво следва? Ако държавата, обществото и самата ДПС искат да оцелеят в духовен, морален и исторически смисъл.

Признаване на моралния крах. Преди всичко трябва да се признае: имаше предателство спрямо собствения народ. Не на геополитическо, не на икономическо ниво, а на най-дълбоко, екзистенциално ниво – това на доверието. Защото политическата ревност на Ахмед Доган – да не бъде изместен, да не бъде забравен, да не бъде "погребан" преживе – доведе до унищожаването на всякакъв естествен приемствен механизъм. А това е не просто организационна грешка, а духовен грях.

Разлъчване на личността от институцията.Когато институциите се персонализират, те умират. ДПС се оказа пленник на една личностна драма: страхът на Доган, че синът (в символичен, политически, а защо не и буквален смисъл) може да надмине бащата, доведе до потъпкване на всички форми на вътрешнопартиен растеж. Това напомня класическата трагедия – цар, който задушава собствения си син, защото не може да приеме, че историята има следваща глава, в която той самият ще остане само въведение.

Изискване за легитимност отвъд партийната формула. Новата легитимност няма да дойде от Конгрес, не от устав, а от съвестта на хората. Народът усеща кога един лидер не играе ролята на "лидер", а на жертва. И Делян Пеевски, колкото и парадоксално да звучи, в момента се оказа единствената жива фигура, която не симулира преданост, а я преживява – с цялата цена: очерняне, заплахи, демонизиране. Не защото той е безгрешен, а защото прие риска да излезе от сянката и да назове с имена онова, което всички шепнат.

Езикът на Доган беше някога философски – но днес този език стана кух, надменен, пълен с реторични форми без съдържание. "Формула на стабилността", "етнонационален модел", "балансьор" – всички тези думи днес звучат като защита на статукво, не като отговор на нова реалност. Време е за нов език: език на конкретните дела, на личната жертва, на ясно произнесената истина. Без двойни послания. Без полуистини. Без недомлъвки, които прикриват егоцентрични амбиции.

Преосмисляне на понятието "власт". Истинската власт не е в това да държиш конците, а да ги пуснеш в ръцете на по-добрия, когато дойде времето. Един истински "баща" не се конкурира със сина, а го благославя. И ако Доган беше мъдрец, а не просто стратег, щеше сам да предаде щафетата. Да си тръгне като създател, не като задкулисен манипулатор. Но той избра друго. И така свали собствената си маска – маската на "философа", зад която винаги се криеше един изключително властолюбив човек.

Ако движението иска да оцелее, трябва да се пречисти. А това няма да стане със санкции, а с вътрешна революция. С покаяние. С признаване на допуснатите грехове и предателства – към демокрацията, към младежите, към местните структури, към избутаните по ъглите достойни кадри, които не слугуваха на никого, а служиха на идеята. Това е битка не за власт, а за душа. ДПС трябва да спаси душата си – или ще загине, както загиват всички движения, които забравят откъде са тръгнали.

Обществото трябва да види този процес. Цялата държава е свидетел. Но и участник. Защото всички партии в България – и ляво, и дясно, и център – се научиха на "стабилност чрез мълчание" от модела на ДПС. Ако този модел рухне – и ако рухне не чрез война, а чрез духовно обновление – това ще даде шанс на цялата българска политическа система да се възстанови. За пръв път не чрез омраза, а чрез израстване. Не чрез разделение, а чрез духовна еволюция.

Идва време на Дела, не на декларации.Епохата на сценичните речи от Сараите приключва. Идва време, когато хората ще измерват политиците не по това, какво говорят, а по това, какво жертват.

В този смисъл именно Делян Пеевски – колкото и скандално да звучи за някои – се оказа носител на новото. Защото показа, че може да се откаже от сигурността на сянката, за да поеме отговорността на деня. Това не е морална оценка – това е политически факт. А в политиката понякога фактите са по-важни от мненията.

Оттук нататък България има шанс.

Но само ако приеме болезнената истина: че подмяната, която години наред изглеждаше като "стабилност", всъщност беше маскирана парализа. И че вече има нов шанс – не чрез революция, а чрез преоткрито доверие. Чрез духовна и политическа зрялост. Чрез лидери, които не се боят от бъдещето, а го благославят.

И както Бог изпраща спасител в часа на мрак, така и днес на народа беше даден човек, който се изправи срещу дълбоко закостенялата система.
Благословен да е всеки, който не отмъщава, а възстановява.
Прощаването не означава, че вече всичко е приключено.