Трябва да се установи трайна бдителност срещу проникването на транснационални мрежи, които се стремят да прекроят българската политика и общество по свой образ

През последните дни българският политически живот бе разтърсен от ожесточен дебат относно влиянието на мрежите на Джордж Сорос в страната. Поредица от изявления, парламентарни инициативи и медийни публикации засилиха един спор, който разкрива не само вътрешните разделения в политическия елит, но и по-широките обществени тревоги за чуждо влияние, суверенитет и състоянието на демокрацията.

В челните редици на тази кампания е Делян Пеевски, председател на Движението за права и свободи (ДПС). В поредица от публични изяви Пеевски призова за разграждането на това, което той описва като „мрежата на Сорос“ в България. Според него тази мрежа, обхващаща НПО-та, медии и политици, е изкривявала обществения живот и е подкопавала националните интереси в продължение на десетилетия. Той предаде материали на ДАНС и Прокуратурата, посочвайки видни фигури като Иво Прокопиев, чиито бизнеси и медийни дейности според него са част от тази структура.

Парламентарната динамика добави още един пласт драма. ДПС предложи създаването на специална парламентарна комисия за разследване на предполагаемите мрежи на Сорос. Въпреки това, инициативата не успя да събере достатъчно подкрепа, сред депутатите в Народното събрание, дори и сред тези, които се изявяват като “патриоти“. Техният отказ от предложението може да се тълкува от електората им като капитулация пред чуждо влияние и предателство на националните интереси.

Въпреки гласуването, едно е ясно - трябва да се установи трайна бдителност срещу проникването на транснационални мрежи, които се стремят да прекроят българската политика и общество по свой образ. Недопустимо е в ХХI-ви век, такива международни НПО-та да имат огромно влияние във външната политика на суверенна страна като България. 

Българският дебат намира отзвук и в международен план относно мащаба на влиянието на Сорос. Публикации в международни медии, като Valeurs Actuelles, подчертават как свързани със Сорос мрежи са проникнали в институции като ООН. Чрез стратегически дарения и спонсорства тези мрежи успяват да влияят върху ключови дневни редове – от миграционната политика до климатичните действия – като често прокарват визия за глобално управление, която според критиците изтласква на заден план суверенитета на отделните държави. Това отразява същите тревоги, изразени и в българския парламент: че националната политика може да бъде индиректно моделирана от външни филантропски структури.

За поддръжниците на позицията на Пеевски тези разкрития укрепват аргумента, че „въпросът Сорос“ не е само вътрешнобългарски проблем, а част от по-широка геополитическа битка. Те твърдят, че залогът не е само демократичната цялост на България, но и запазването на националното самоопределение срещу модел на наднационално управление, при който частни фондации имат прекомерно влияние.

Подсилвайки тези възприятия, френският политик Филип дьо Вилие заяви в Valeurs Actuelles, че Джордж Сорос е „много по-могъщ от Еманюел Макрон“. Според дьо Вилие способността на Сорос да влияе върху глобални институции, да финансира мрежи от влияние и да оказва натиск върху правителства му дава авторитет, който надминава дори този на избрани лидери. За българските наблюдатели, симпатизиращи на инициативата на Пеевски, подобни международни свидетелства са потвърждение, че проблемът не е изолиран, а част от по-широка борба срещу транснационални актьори, действащи извън границите на демократичната отчетност.

Още една илюстрация на тези опасения е дебатът около предполагаемото влияние на Сорос върху Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Според разследване на Valeurs Actuelles, организации, свързани със Сорос, са изградили тесни връзки със съдии и правни мрежи в Съда, оформяйки решения, които имат отражение върху целия континент. За България, която често е страна по чувствителни дела пред ЕСПЧ, подобни възприятия подсилват страховете, че дори най-авторитетният съдебен орган в Европа може да бъде повлиян отвън. Резултатът е растящо безпокойство дали правосъдието в Европа е наистина независимо или също е подвластно на същите мрежи от влияние, срещу които националните правителства твърдят, че се борят.

Неуспешният опит за създаване на парламентарна комисия показва, че българската политическа система все още не е готова да институционализира този конфликт. Въпреки това темата вероятно ще остане на дневен ред. Самата интензивност на дебата демонстрира неговия мобилизиращ потенциал:  той засяга не само партийната политика, но и тревогите на гражданите, които смятат, че българският преход е бил оформян повече от външни актьори, отколкото от собствената им воля.

С наближаването на нови политически цикли „въпросът Сорос“ може да се превърне в обединителна точка за онези, които търсят преосмисляне на българския демократичен модел. Дали това ще доведе до повече прозрачност и отчетност или до поляризация и репресии, предстои да видим. Ясно е обаче, че този спор отвори нов фронт в постоянната борба на България да балансира между откритост и суверенитет, между глобална интеграция и национално самоопределение.