Телефонът звъни, ама толкова силно, че чак подскача.

Росен дълго и мъчително изплува от обичайната за него тежка степен на унес към по-лека – достатъчно, за да може да изкомандва ръката си да вдигне слушалката.

— Министър-председателят на България, – полусъзнателно се идентифицира той.

Отсреща мрачен глас изстрелва в галопиращо темпо:

— Бабо Росене, слушай! Само слушай, не задавай въпроси, за да не губиш ценно време!

— К-к-к-к-ой се обажда? – запелтечва Росен.

— Не задавай въпроси, ти беше заповядано!

Обажда се Рюте.

— Охооо, Марко, к‘во правиш, мойто момче? Как са децата?

— Нямам деца, абориген такъв! Поне припознати нямам. Никога не съм се женил. Посветил съм живота си на грижата за чужди деца.

Росене, виж си сценария! Имаш ли там някакви реплики? Нямаш! Карай по сценарий, да не те отсвиря и да те сменя с Георг.

— Ммммм-ълча, – влиза в образ Росен. – Поне в това съм много съм добър.

— Слушай и изпълнявай!

Българията ти е в голяма беда. България е в смъртна опасност.

ОНЯ – ти знаеш кой – точно сега обръща голямото оръдие към вас и посяга към копчето.

Ти знаеш колко е луд, а май е и пиян.

— Бах мааму! И к‘во правим? – опитва се да симулира съзнателна дейност Росен.

— Ду нот фиър – ай ис хиър, – „успокоява“ го Рюте.

От теб се иска да свършиш една проста работа. Ти си силен в простите работи. Нали си силен в простите работи?

— Всичко, що е простотия, това е моята стихия, – изстрелва си визитката Росен.

— Гут! Ето я простата работа, която трябва да свършиш.

Начи, бъркаш в хазната, вадиш 5% от брутния вътрешен продукт, слагаш ги в една найлонова торбичка – непрозрачна!!! – и ми ги мяташ от терасата.

— Тутакси! – смънква Росен. – Нека повторя…

— Няма да повтаряш! – изкомандва го Рюте. – Ще си изхабиш мисловния капацитет и няма да ти остане акъл за изпълнението. Не мисли! Само действай! И по-бързо, че имам да обикалям още няколко балкона, а войната чука на вратата.

Росен посяга към хазната с тежка държавническа ръка…

Румен Стойчев