Армения и Азербайджан са в кървав военен конфликт. Спорят за Нагорни Карабах.
Грузия преживя война. Война Русия – Грузия.
Война имаше и в бивша Югославия. Между съставните ѝ части. А и на НАТО срещу Сърбия.
В Украйна сега, знае се.
Територията на Беларус се използваше за нападения над Украйна.
Молдова живее с Приднестровието.
Какво е общото между всички тези държави през последните 34 години, цяла третина от хронологичен век, освен изгубения мир или наличния сепаратизъм? Три са общите неща. 1. Бяха част от държавни образувания през Студената войната, разпаднали след нея. 2. Не са членове на военно-политически блок; на НАТО, понеже след Студената война друг няма. 3. Разположени са на границата между Запада и Русия – точно както България.
Има и по-различни държави, които също бяха част от по-голямо образувание. Но след формирането си, през тая една трета век, запазиха мира – Литва, Латвия, Естония. Каква е разликата им с гореспоменатите? Разликата е, че влязоха в единствения наличен военно-политически блок; още преди фактическото членство поеха към него.
На 29 март България отбелязва 20 години принадлежност към НАТО. С ирония спрямо заря, концерти и развети знамена, с омерзение към другите форми на сервилност, следва да се отчете – влизането на България, въобще предприетият западен курс (без който влизането бе невъзможно), е едно от най-хубавите събития за страната в нейната най-нова история.
България се радва на почти 80-годишен мир –
след като два пъти излиза победена от войни (Втората световна и Студената). Това е един от най-дългите мирни периоди въобще в историята ѝ. Членството в НАТО помогна за това щастие, което може да оценим само ако го загубим. Разглезени от мир, често откровено глупави в преценките за (нe)случилото се, слепи за кървавата действителност на хвърлей, огромна част от българите пренебрегваме най-важното и очевадното. А то е: вътре в НАТО е мир, вън от него не е в региона ни – сега и след 1990 г. Това е простата суха действителност, независимо кой какво говори, спори или му се иска. Тя Е, и без да оневиняваме самото НАТО за извършени или провокирани негови агресии извън него. (В по-далечното минало единствено гръцко-турският конфликт е изключение за вътрешния мир; но изключение винаги има – и при Варшавския договор се случиха кървави чешки и унгарски събития).
Всичко това е равносметката към момента. Бъдещето не го знаем. Противоположните хипотези – че с НАТО едва ли не си гарантираме вечен мир, или че заради него ще се въвлечем в конфликт в Украйна, могат да бъдат единствено „Звездите ми го говорят“.
Няма как да предвидим утрешния ден.
Затова трезвият разумен човек преценява единствено на база фактите от опита. До момента те категорично показват правилността на членството на България в пакта.
Още факти. Всяка една, абсолютно всяка една европейска сателитна на СССР държава, запазила се след Студената война (Полша, Румъния, Унгария…), е член на НАТО. Тоест, когато днес някой съжалява за влизането, следва да е наясно – вън от НАТО България щеше да е уникален случай. И пледиращите за алтернатива следва да кажат каква е била тя. Да си припомним – България не е Австрия и Швейцария. Затова при „алтернатива“ бе по-вероятно да последваме съдбата на страните от началото на текста, отколкото да не я последваме.
Има ли нормален човек, който я желае?
Има ли нормален, който да допусне, че България, с незначителността си, е способна на успешен необвързан път на развитие? Трябваше да се обвържем, вариантът бе един.
Всичко това не значи, че НАТО пръска факела на мира. Че не носи вини за войни (с пряко или косвено участие, общо или чрез отделни държави). Че е синоним на справедливост. Че не носи отговорност за касапницата в Украйна.
Че не проявява двойни стандарти. Че не се води от корист.
Че правоверните му следовници не са досущ блюдолизни комсомолци. Че вместо със здравословен скептицизъм, днес следва да празнуваме с фойерверки… Истината е обратна – НАТО и Западът носят вини, принципността и честността са последното нещо, с което могат да бъдат свързани. Глупак или нечестен е този, който не го вижда или признава. Но също част от истината е, че в този сложен свят, който винаги си е бил такъв, при една действителност без добри и лоши, в която има само личен интерес, държавата България, малка като територия, незначителна, етнически нееднородна, с трудно географско положение, изтегли добра клечка – мир.
Членството в НАТО помогна за нея.
Няма по-кристално ясен български интерес от този.
Всичко това уж се знае. Поне от умните хора. Но е добре да се припомня. Защото, пак опитът сочи, умните не са много. А и защото, надникнеш ли в главите и на иначе умни хора, ще откриеш смайващ гювеч. Любов или омраза към социализми, капитализми, национализми, нов ред, стар ред, житейски криволечения… раждат болестни обсесии,
пренебрегващи най-простите сухи очевадни факти – за най-важното.
Но клечката е твърде крехка. Нямаме право да бъдем глупави.
НАТО и Западът не заслужават апология. Критичността следва да е подход в оценките. Но ако някой има други факти на база опита за мира и България, нека каже. Пак да каже, ако счита друго за по-важно.
