Фентъзи

 

В ранната есен миналата година най-сетне събрах сили да отида на мястото, където преди 80 години комунистите са разстреляли моя дядо по майчина линия, офицер от тогавашната „царска“ армия. Трябва да призная, че дългото отлагане на това своеобразно „поклонение“, което съзнавах, че дължа, бе натрупало в мен сериозни угризения.

 

Всъщност бяха минали четири години, откакто бях открил в дълбините на стария бюфет у дома свитък с пожълтели писма и записки, от които научих не само точната дата, на която дядо ми е бил екзекутиран, но и мястото, където той с още десетина други е бил заровен в общ гроб. От кратко писмо на близък или родственик на семейството, чийто подпис не можах да разчета, разбрах, че то се намира в покрайнините на провинциално градче в Южна България, в някакво старо т.нар. „Сюлейманово гробище“. В писмото, което дълбоко ме трогна, неговият неизвестен автор описваше (за баба ми, съпругата на моя дядо) тайната среднощна панихида, която близки на разстреляните са извършили на 40-ия ден от екзекуцията.

 

„На гроба освен дървения бял кръст – пишеше той, – е поставен фенер, отдалече прилича на паметник. При благоговейно мълчание, нарушавано от невъздържано хълцане на грохнала майка или тежка въздишка по загубено чедо на стар баща, се отслужи възпоменанието“. И продължаваше: „Пращят вощениците, а кандилцето мъждукащо, кротко гледа от фенера събралите се в този тъжен ден преди изгрев слънце на отрупания с венци и цветя безмълвен гроб. Сълзи, стенания и скръб… Пролет е, природата се събужда, нивите са покрити със зеленина, дърветата с бели и розови цветове сякаш са изплели жив венец над гроба на толкова свидни и скъпи люде, на чийто край през онази злокобна февруарска нощ само те и луната са били неми свидетели… На този ден, 5 април, те – живите, изплакаха своята натрупала се мъка, казаха си един другиму утешителни слова и накрай си дадоха дума пак на тритех месеца да се съберат на това място. Разотидоха се по домовете си и на всеки е заседнала мъка в гърдите. Сякаш – завършваше писмото си неизвестният близък, – нищо друго не помнят освен белия кръст. Да, като че ли все той им е в очите! Като верен страж над гроб на погребани далеч от родно огнище, той бди над него“.

 

… Не знам защо, поемайки към провинциалното градче, си бях въобразил, че не просто ще намеря в покрайнините му споменатото „Сюлейманово гробище“, но и непременно ще съзра там описания в писмото бял кръст с фенера пред него. Нали той бе определен като верен страж на гроба на разстреляните. А след като прочетох за него, сякаш и за мен той остана да свети в съзнанието ми.

Стигнах в градчето привечер и след известно лутане намерих мястото, което и днес на картата е означено като „старото Сюлейманово гробище“. За моя изненада обаче на него вече нямаше никакво гробище. Вместо това пред мен се изстъпи рехава редица от овехтели триетажни соцблокове, вероятно построени в края на 50-те или в началото на 60-те години, с потъмнели и мърляви фасади, с малки, прогнили балкончета, строени в редица насред пустошта. Приличаха на нелепа крепостна стена, ограждаща… нищото. Тъкмо „нищото“, защото пред тях се ширеше буренясала поляна, гола, без нито едно дърво. Оттатък нея различих разбит междуселски път и пак… пустош, абсолютна пустош, посред която стърчеше останка от спирка на отдавна нефункционираща автобусна линия. Това ли беше наистина мястото? Та тук нямаше и следа от гробище, освен ако е било на мястото на тревясалата поляна. Взрях се отново в картата на телефона си – да, на това именно място са се намирали Сюлеймановите гробища, то и сега е означено с това име.

 

Най-силно ме потисна обаче абсолютната безлюдност наоколо. Едва когато прекосих поляната и седнах на пейката под потрошения стъклен навес на изоставената спирка, някъде там, от вехтите соцблокове започнах да виждам от време на време да излизат силуети, да завиват зад сградите, да изчезват буквално като че ли в нищото, като в сън… Стана ми много тежко. На какво „поклонение“ бях дошъл тук? На поклонение на какво? Та тук вече нямаше и следа, нямаше и помен от онова, което е било преди 80 години. Много е възможно – помислих си – екзекуторите на дядо ми, ако са били местни хора, заедно с домочадията им да са били настанени десетина-петнайсет години след онази „злокобна февруарска нощ“ тъкмо в тия набързо построени тогава соцблокове, живели са в тях, работили са в издигнатия също набързо завод в другия край на градчето, прибирали са се тук вечер, след като са гаврътвали по две-три ракии в кварталните кръчми. Децата им са растели в тая покрайнина, не подозирайки за заровените току пред домовете им тела, над които се е трупала пръст, израствали са треви и бурени, а те постепенно са забравяли изтласквания спомен за онова, което са извършили тук през онази вече далечна, отминала година. После са умрели, потомците им едва ли са се задържали в това затънтено място, пръснали са се из различни други градове, където на свой ред са измрели, защото – дадох си сметка – не само, не само екзекуторите на моя дядо отдавна би трябвало да са си отишли от този свят. Та нали жената на разстреляния ми дядо, моята баба, почина преди близо половин век, а преди десет години си отиде и майка ми, тяхната дъщеря – тогава момиченце на единадесет години. Да, цялата тази воювала помежду си генерация – и убийците, и жертвите в нея, вече е напълно, напълно примирена в дома на изразяваното с краткото, обезличаващо означение: „хората, живели преди близо един век“. Цялата тя е еднакво и еднакво завинаги мъртва, както мъртва е вече и цялата правда и неправда на ония години. Вече отдавна и напълно ги няма както онези, които са тържествували тогава с шмайзерите, така и онези, които трескаво и обречено са търсели начини да спасят близките си, писали са на разни адвокати (от „звенарите“ – нали сега те са влиятелни), после са били отчаяни, и както прочетох ужасен в едно тогавашно писмо на баба ми, тя дори е замисляла да тури край на живота си: „Ако се случи нещо с Христо, взела съм решението си вече. Отровата ми е готова – първо детето, а после и себе си“. И кой, кой помни днес този ужас? Майка ми, в чиято памет той би могъл да е оставил следа, вече не съществува, а аз, ако случайно не бях намерил онова писмо, не бих и подозирал за него. Да, сега го знам, но няма как да отрека, че той представлява бегла драскотина в съзнанието ми, която след мен съвсем скоро ще изчезне напълно от целия свят, защото няма да има никой, когото случилото се тогава вече да засяга изобщо. Та всъщност дали ще помнят въобще моите деца как се е казвал разстреляният им прадядо? А техните деца дали ще знаят, че го е имало… Под тази поляна отдавна ги няма вече дори костите от онзи общ гроб, а доколкото това поне три-четири века е било гробище, под нея абсолютно ги няма вече онези, чиито тела са били положени там отначало. Всъщност всички тях вече ги няма… никъде. Не се ли разкрива в последна сметка светът на времето, в което живеем, като някакъв парадоксален „антимемоар“, в който единственото, което е предопределено да се случи с всички е… да бъдат абсолютно изличени. Защото онова, което е поместено между кориците на този „антимемоар“, е толкова, толкова утомително дълго, че докато е било четено, буквите от прелистените страници са се изтривали една по една, и когато и последната бъде затворена, на предишните… няма да се е съхранило нищо.

 

 

 

Антони Тапиес, „Посочване“, 1993 г.

 

И да, това блеснало в ума ми прозрение ме удари с такава сила, че почти бях готов да заплача, когато вниманието ми привлече фигура на човек, появила се сякаш от нищото и крачеща откъм блоковете през поляната, като че ли направо към пустото междуселско шосе и спирката, на която бях седнал. Човекът обаче се спря насред поляната и аз видях, че се навежда, сякаш търси нещо по нея. След малко се изправи, тръгна пак, но отново се спря, приклекна, поседя известно време неподвижен и само ръката му като че ли опипваше нещо по земята. Направи тия странни „поклони“ няколко пъти, след което вече уверено закрачи направо към мен. Когато ме доближи, спря, погледна ме и – странно – сякаш не бе учуден от присъствието ми на това пусто място. Напротив, изпъна се почти по войнишки и ми кимна. Сега забелязах, че е възрастен, висок човек, а облеклото му беше в съзвучие със заетата поза – стара, военна куртка с отпрани пагони. „Като остарял ординарец“ – мина през ума ми. Не можех обаче да си представя какво бих му казал, ако реши да ме заговори. Всъщност нищо подобно не се случи – мъжът, както ми се стори, демонстративно се обърна и пое… обратно през поляната, където отново започна да се навежда и да прикляка. Не можех да разбера какво прави. Поведението му приличаше по-скоро на някакъв странен ритуал. Скоро потъна в сумрака около блоковете, а аз, притиснат от тежките си мисли, се изправих и също поех през поляната обратно към предградието, от което се бях озовал тук. Не, „поклонението“ не ми се бе удало. Не виждах на какво въобще бих могъл да се поклоня в тази пустота. Или по-скоро виждах (колкото и да е абсурдно, но именно сякаш виждах) едно осезателно, направо лепнещо по кожата ми… нищо, нищо и никъде.

 

От този момент вече изпитвах натрапливото чувство, че крача в някакъв мрачен и абсурден сън. Само след десетина минути се изправих пред мижаво осветено ресторантче и пак като в сън влязох в него, макар въобще да не усещах глад. Вътре като че ли седяха неколцина посетители, но странно за провинциална кръчма (очевидно сънят ми продължаваше) гласовете им почти не се чуваха.

С изключение на полутъмния ъгъл встрани от масата ми, където се водеше разговор – диалог между мъж, чието лице не можех да различа, и невръстно момче, седнало с гръб към мен. Всъщност още с първите реплики, които чух, диалогът ме удиви със своята абсурдност. Нямаше ли, нямаше ли най-сетне да изляза от този нелеп „филм“, в който се бях озовал от самото си пристигане?

Момчето: – И защо трябва да пишем за онази история от петата глава, която четохме по-миналата седмица? Нали вече сме на деветата глава, а тя е предпоследната?

 

Мъжът: – Е, какво като е за петата глава? Какво те безпокои?

 

Момчето: – Ами нали в нея бабата умря, а после дойдоха войниците и убиха сина и жена му. Беше ми тъжно, като я четох, но после започна историята със самолета и отиването на децата на острова.

 

Мъжът: – Да, това беше вече в шеста глава. Пак питам, какво те притеснява?

 

Момчето: – Ами там на острова те се влюбиха и после се ожениха.

 

Мъжът: – Да, така е. Това е вече още по-нататък, в следващите две глави. Прочел си книгата дори до деветата глава. Помниш ли какво ставаше там?

 

Момчето: – Онези измамници искаха да ги вкарат в затвора, обаче…

 

Мъжът: – Да, така е. Знам целия роман, знам и как свършва. Идната седмица ще го дочетеш и ти, и също ще го научиш. Само че сега трябва да се върнеш и да напишеш за онази история с войниците, които убиха сина и жена му. Защо не искаш да пишеш за тях?

 

Момчето: – Ами нали тях вече ги няма… и бабата, и сина, и жена му… А пък и войниците след това избягаха и…

 

Мъжът: – Не мога да те разбера. Къде ги няма мъжа, и жената, и войниците?

 

Момчето: – Ами няма ги, вече ги убиха.

 

Мъжът: – Няма ги къде, глупчо? В шестата глава, в седмата?

 

Момчето: – Да, и до края ги няма.

 

Мъжът: – И ти казваш, че не може да се пише за тях, защото в главите, които четете сега, тях вече ги няма в историята, и до самия ѝ край няма да ги има, след като ги убиха в петата глава, която четохте по-миналата седмица?

 

Момчето: – Ами нали ги убиха и значи… ги няма!

 

Мъжът: – Слушай сега, момчето ми – да, тях наистина ги няма от петата глава на романа нататък; няма ги, защото да, в нея ги убиха. Няма ги в шестата глава, в седмата, в осмата, в деветата и прав си – няма да ги има и в последната, в десетата. И ти затова казваш, че няма как да се пише за тях? Но нали тях ги има в книгата, моето момче? Та в същата книга ги има, нали помниш, дядото и бабата, за които се разказваше в третата и четвъртата глава, а пък в първата бяха и онези техни предци, дошли от южното море, от което въобще започва историята на романа! Добре, тях вече ги няма в третата и в четвъртата глава, но нали те си остават в книгата, моето момче? Кажи, остават ли си в книгата?

 

Момчето: – Ами…

 

Мъжът: – Бяха ли в книгата, когато онзи ден ти четеше вече предпоследната глава?

 

Момчето: – Ами…

 

Мъжът: – Добре де, кажи, ще си останат ли в книгата, когато идната седмица ще си прочел и последната глава, и края ѝ?

 

Момчето: – Ами да, ама… нали ги убиха…

 

Мъжът: – А бяха ли в книгата, когато миналата година вашите я купиха, защото ще я четете в училище, но ти още не я беше започнал?

Момчето: – Ами…

 

Мъжът: – Пак те питам: след като я прочетеш до края – те всичките, и тези, които умряха още в първата глава, и тия, които убиха в петата, ще си останат ли в книгата? Въобще, не са ли си те в книгата, щом нея я има? Не са ли всички в книгата, щом нея я има?

 

Момчето: – Да, ама лошите ги убиха, и…

 

Мъжът: – И си остават лошите в книгата, моето момче, а пък убитите си остават добрите, които убиха.

 

Момчето: – Да де, ама…

 

В началото на разговора, в който се заслушах, аз първо ококорих очи, после ми стана смешно, но скоро, продължавайки да го слушам, започнах все повече да се стъписвам и да не разбирам какво собствено не можеше да схване това момче? И ето, след последните му думи, които очевидно показваха, че то продължава да е фиксирано в безумната си убеденост, че щом героите на книгата, която обсъждаха, в определен момент са престанали да участват в сюжета ѝ, тях вече ги няма и за тях няма как да се пише, аз направо се вцепених. „Глупчо, да, абсолютен глупчо!“ възкликнах наум и ми стана още по-тягостно. Сякаш нещата се бяха наговорили да не ме пускат от този филм на абсурда, в който се бях озовал от самото си пристигане тук.

Станах и тръгнах към вратата на ресторантчето. Преди да я дръпна, се обърнах към масата в ъгъла, която сега бе досами мен и изведнъж… да, познах мъжа, който допреди миг бях слушал да говори с момчето (то и сега бе с гръб към мен). Беше същият, с вехтата военна куртка, който преди час там на поляната бях видял да извършва своя неразбираем „ритуал“, който ми бе кимнал мълчаливо и който бях оприличил на ординарец от едно време.

 

… На следващия ден вече си бях в София и през седмицата постепенно се освободих от потискащия спомен за неудалото се „поклонение“, като се задълбочих отново в обичайните си професионални занимания. Всъщност от известно време замислях книга с богословски студии, но идеята ми за нея беше още смътна и не се решавах да започна да пиша. Обмислях я и затова вечерите, използвайки все още топлото време, слизах в градинката пред нас и сядах под онова дърво, където често ми хрумваха важни неща, свързани с работата. Имах даже нещо като суеверно упование в това седене под дървото. Онази вечер обаче по-скоро седях на пейката и съзерцавах жълтите листа, зад които светеха градинските лампи. Под клоните мракът вече се беше сгъстил и аз така и не успях да усетя кога до мен бе седнал човекът, чието присъствие регистрирах изведнъж.

– Ти си християнин, нали? – прозвуча гласа му до мен и това, нека си призная, отначало ме подразни. Помислих, че съм „нападнат“ от поредния досадник.

 

– Християнин съм, да! – отвърнах сопнато. – А ние с Вас познаваме ли се, че ми говорите на „ти“?

 

Човекът до мен обаче очевидно не се смути, защото ми отговори спокойно:

 

– Да, виждали сме се, но не тук. Освен това знам, че пишеш богословски неща и искам да те попитам, можеш ли да ми обясниш нещо?

Даа, казах си. Точно това е, което си помислих. Въздъхнах и се облегнах на пейката:

 

– Предполагам – започна гласът до мен – че си запознат с онова Откровение на св. Йоан Богослов от края на Библията, което е известно като „Апокалипсиса“.

 

– Да, познавам го, само че веднага трябва да (ви) предупредя, че не се осмелявам да разгадавам знаците за края на времената, от които предполагам, че се интересувате. (вече бях сигурен, че съм попаднал на някой от т.нар. „харизматици“, чието любимо занимание са именно тия знамения и знаци).

 

– Не, не – прекъсна ме обаче невидимият ми събеседник – интересува ме нещо съвсем друго. В началото на Апокалипсиса, ако си спомняш, свети Йоан се изправя пред престола на Бога в небесата и вижда, че Той държи в десницата Си книга, за която ни казва, че е „написана отвътре и отвън“ (Откр. 5:1). Искам да те попитам какво би трябвало да представлява тази книга?

 

Учудих се на въпроса, но странно, усетих че първоначалното ми раздразнение започва да стихва.

– Мисля, че е напълно ясно – отвърнах. – Тази книга символизира историята на този свят, който Бог е създал там горе. Нали именно от петата глава нататък тази книга бива разтворена от Агнеца, Който също е на престола; апостолът именно в нея започва да гледа и да вижда „какво има да стане след това“, т.е. до самия край на времето.

 

– С други думи, в тази книга е цялата история на света – продължи гласът до мен. – Е, добре, искам да те попитам – кога би трябвало да е написана тая книга в десницата на Бога? Откога нея я има там?

 

– Мисля – отвърнах (и усетих, че мисълта ми започна да се възбужда), че нея я има там вечно, винаги. Нали Бог не живее и не твори във време, а и свети Йоан вижда книгата в десницата Му именно „написана отвътре и отвън“ и даже запечатана „със седем печата“, сиреч вижда я написана цялата на вечния Му престол.

 

– Добре – заговори отново гласът. – Значи ли това, че в тази книга вечно и винаги са и всички живели, живеещи и имащи да живеят до края на историята? Вечно и винаги, казвам, са и онези от началото, и онези, които са след тях, и онези, които са едва накрая. А не е ли това странно?

 

– Странно какво? – отвърнах и осъзнах, че сега аз съм започнал да питам събеседника си.

 

– Ами нали в историята, която, както ми казваш, е в книгата, в десницата на Бога, след нейното начало, след нейните първи години или векове идват други, после други и значи живелите в първите години на историята в следващите вече ги няма в нея, защото, да речем са умрели… Доброто, красивото, героичното, извършено в определени години от историята, в годините след това го няма? Няма го в годините, последвали извършването му и злото от историята в книгата. И все пак, макар да ги няма в годините подир техните в историята, макар да ги няма след извършването им в историята добрите и злите неща, тях все пак би трябвало да ги има в книгата в десницата на Бога, щом в нея е цялата история, при това, както ми каза, си е в нея извечно и винаги…

 

Гласът до мен продължи да звучи, но ето в този момент аз внезапно почувствах, че… в мен започна да нараства неясно безпокойство. Защо, защо ми говореше той всичко това? И всъщност… не бях ли го чувал аз вече, при това съвсем скоро?

– Спри! – прекъснах седящия до себе си. – Кажи защо се правиш, че ме питаш за всичко това? Мислиш ли, че не го разбирам? А както виждам отлично го разбираш и ти! (Неусетно и аз бях изоставил учтивата форма.)

 

Последва кратко мълчание, след което гласът на говорещия до мен прозвуча доста по-тихо, по-дружелюбно, но и… определено по-властно.

 

– Книгата на свети Йоан Богослов ти, както разбирам сега, общо взето наистина познаваш, но виждам, че както мнозина, си спрял при една друга книга – тази на Еклисиаста или Проповедника от Стария завет. Защото онова, което чух да определяш тогава, преди

седмица, като „нищо, нищо и никъде“, бе в пълно съгласие именно с еклисиастовите „род прехожда и род дохожда“ (Екл. 1:4); „всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст и всичко ще се върне в пръстта“ (Екл. 3:18); „няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено“(Екл. 2:16). Да, чух те добре и затова се опитах да ти напомня за онова, за което ти напомням и днес в оня разговор, който проведохме тогава, но ти…

 

– Кога, кога въобще сме водили разговор с теб? – почти извиках в мрака. – Та аз изобщо не те познавам!

– Познаваш ме – прозвуча отново гласът до мен. – И тогава даже произнесе думата, която макар че бе доста груба, твърде точно те характеризираше. Защото ако казваш, че си християнин и твърдиш, че познаваш Откровението на св. Йоан, но не държиш в ума си това, което ти казах току-що, ти да, както се изрази тогава, си „глупчо, абсолютен глупчо“!

 

– Кой си ти? – извиках вече с пълен глас и понечих да скоча от пейката. Усетих обаче, че някаква сила ме задържà, въпреки че невидимият ми събеседник дори не ме бе докоснал.

 

– Аз може би наистина съм, както ме нарече тогава, „ординарец“, защото да, аз бих могъл да бъда определен и така. Аз съм „ординарецът“ – помощникът, и на твоя дядо, и на отчаялата се тогава негова съпруга, и на теб, и на всички, всички, които съкрушено виждате само прелистваните една подир друга страници на книгата, само затрупването им от следващите страници, но не виждате самата книга, не виждате, че тя е с всичките си страници, при това отвека и на най-неизменното място, „в десницата на Оногова, Който седи на престола“. Ти пък си (или надявам се беше) онова момче, което там в ъгъла на ресторантчето не можеше да разбере как престаналите да присъстват в сюжета на една книга герои, не престава поради това да ги има в нея. Не престава да ги има в нея всичките – и добрите, и злите, защото чисто и просто са в книгата, а книгата е написана и Онзи, Който ѝ е дал битие, я има – цялата, има целия ѝ сюжет до края му, с всичките му герои, независимо че от определена глава насетне те не участват в него, и до края му няма да участват. Но както ти казах тогава, сюжета на книгата го има в нея целия и както добрите, така и лошите неща сиостават добри и лоши, независимо в коя глава са извършени. Както си остават добри и лоши и извършилите ги, след като са приключили участието в сюжета ѝ. Защото всичките герои са в книгата, а книгата е и завинагие, щом е написана. И ще ти кажа (за да не оставаш наивното момче), че и твоят дядо, и ти сте заедно в нея, въпреки че мястото, „главата“, в която е той, и мястото, „главата“, в която си ти, са толкова отдалечени едно от друго, че всичко в твоето място, в твоята „глава“ е вече съвършено различно от края на неговата „глава“. Вместо оня бял кръст и фенера от писмото на близкия са построили онези мизерни блокове, които в още по-следващата глава също са овехтели; вместо онези турски гробища пак в следващите са направили опит да разчистят мястото за още сгради, после са го зарязали и на него е израсла трева. Но и кръстът, и фенерът, и гробището, и екзекуторите, и дядо ти, и неговите дядовци, прадядовци и прапрадядовци са си в книгата, драги. Както си в нея и ти, както са и всички онези, които ще се появят в сюжета ѝ след теб, след децата ти, до края… Защото пак ще ти повторя онова, което казваш, че знаеш: книгата в десницата на Седящия на престола съдържа цялата история, на която Той вечно е дал битие, оставяйки героите ѝ да вземат своите решения, да вършат своите дела и да остават с тях в нея вечно.

 

– Само че ще видя ли аз, аз някога – извиках в мрака към седящия до мен – онези, с които ми казваш, че сме заедно в тази книга? Защото за белия кръст, който днес отдавна го няма на тревясалата поляна, аз знам само от писмото, намерено в стария бюфет. Дядо си, погребан там, познавам само от старите снимки в семейния албум. И знам също, че след двайсетина години моите потомци няма да могат да го различат на тях. Дори да сме, както казваш, всички заедно в книгата и да сме в нея винаги, не сме ли ние заедно само в десницата на нейния Автор, не обаче, не обаче и един с друг? А това е тъжно…

 

– Спомни си – отвърна ми гласът, – че на престола на Държащия книгата ние виждаме и още Един, Който, както ни е казано, единствен има властта да я разтвори и да я има в погледа Си цялата, от началото и до края ѝ. Спомни си сега, че Той някога, също като убитите, измъчените, погребаните в целия ѝ дълъг и предълъг сюжет, бе и убит, и погребан, но днес е посред престола с Автора на книгата. И да, Той е най-уникалният „герой“ в нея, защото всички, всички други нейни герои са така свързани с Него, че в края на последната ѝ глава всички – от най–първия и до най–последния, ще се видят събрани около Него. Едните отдясно, а другите отляво. Ще се видят и ще ти кажа, че ще се познаят едни други, независимо от кои от главите на книгата са дошли там. Ще се видят, казвам, и ще се познаят – едните с радост, а другите – с горък плач… И съобрази накрая – ако книгата наистина е вечно горе цялата, то и този ѝ финал е вечно, вечно там, само че вие ще се озовете в него, когато той дойде… Прочее, нали смяташе да пишеш богословска книга? Ето, вземи и прочети още веднъж Откровението, което казваш, че познаваш, и ще видиш, че имаш още много да разбереш от него. Да, не се задълбочавай наистина в онези загадъчни знамения, за чието разбиране не е дошло времето. Съсредоточи се върху видението на престола, на книгата и на Онзи, Който я разтваря, и казвам ти, тогава тъгата ти ще се смени с радост, каквато много повече подобава на един християнин.

 

… След тия думи край мен настъпи тишина, която не бих могъл да определя другояче, освен като бездънно спокойна. Обърнах се. До мен на пейката не видях никого, но когато вдигнах очи, там, в края на алеята ми се стори, че съзирам отдалечаващ се силует на мъж, облечен в стара военна куртка.

 

След около месец започнах да пиша студия върху първите глави на Апокалипсиса. Не съм я завършил още.