На 3 октомври миналата година, известният британски историк Тони Джад се подготвяше за поредната си публична лекция, когато телефонът му зазвъня.
Лекцията му, озаглавена „Израелското лоби и външната политика на САЩ“, трябваше да бъде изнесена в полското консулство в Ню Йорк след около час. Но когато отговори на телефонното повикване, той беше информиран, че лекцията му е била внезапно отменена.
Казаха му, че Абрахам Фоксман, националният директор на еврейската Лига срещу охулването (ADL) е говорил по телефона с полския консул. Въпросът за това дали обаждането от ADL е било основната причина за отменянето щеше да стане обект на нажежени дебати през последващите месеци. Фоксман нарече такива обвинения „конспиративни глупости“; но полският консул, Кшищоф Каспржик, по-късно призна, че е получил обаждания от различни еврейски групи – включително ADL и Американския еврейски комитет (AJC) – които са били загрижени поради анти-израелското послание на Джад.
„Телефонните обаждания бяха много елегантни, но те при всички случаи биха могли да бъдат интерпретирани като израз на деликатен натиск“, каза Каспржик. Не му беше необходимо особено дълго време, за да осъзнае какво би означавало за Полша, като се има пред вид нейната история, да изглежда като насърчител на аргументи, които в определени сфери на американския интелектуален живот са неизбежно свързани с антисемитизма.
„Те правят онова, което по-тактичните членове на службите за сигурност правеха в късните комунистически общества“, казва Джад за ADL, когато разговаря с мен в дома си в Ню Йорк. „Те ви подсказват колко глупаво е да се обвързвате с погрешни хора. И така, те се обаждат на поляците и казват: Знаете ли всъщност, че този Джад е прословут критик на Израел и по този начин човек, подхранващ антисемитизма?“
В еврейската преса в Ню Йорк епизодът беше наречен – с една доста спорна доза сарказъм – „Аферата Джад“. Разбира се, не всеки възприема Джад като съвременна версия на Драйфус. New York Review of Books публикува открито писмо до Абрахам Фоксман в защита на Джад, което беше подписано от 114 интелектуалци, мнозина от които не споделят възгледите на Джад относно Близкия Изток, но по принцип считат, че неговото право на свободно слово е било накърнено. Но Кристъфър Хитченс, припомняйки си един случай, в който негова собствена лекция е била отменена по подобни причини, възкликна: „Какъв шанс съм пропуснал да насоча към себе си толкова много внимание“ – обикновено той не пропуска подобни възможности – след което добави: „За кой ли път, абсолютно конвенционални атаки срещу Израел и политиката на САЩ биват представяни като героично оригинални“.
В последно време аферата Джад обаче навлезе в напълно нова фаза. В едно есе, написано от изследователя на Холокоста Алвин Розенфелд и публикувано от Американския еврейски комитет, възгледите на Джад, както и ония на други „прогресивни евреи“ като американския драматург Тони Кушнер и британската професорка Жаклин Роуз – бяха изрично обвързани с антисемитизма. Тази караница беше отразена в New York Times, което й придаде неочаквана известност и оттогава насам историята отвори шлюзите на един дебат, който засега е покрит с було от страх. Американците много отдавна се намират в хватката на едно културно табу, което Джад определя по следния начин: „Всички евреи са принудени да мълчат поради изискването за подкрепа на Израел, а всички не-евреи са принудени да мълчат поради страха да не бъдат сметнати за антисемити“.
Филип Вайс, един смел полемист, чийто блог в New York Observer, на име MondoWeiss, беше залят от съобщения след като той засегна дебата преди известно време, и дори стигна дотам да обяви появата на едно ново движение. Според него то включва новия форум на несъгласните, наречен Независими еврейски гласове, който беше стартиран във Великобритания от група известни интелектуалци, между които Ерик Хобсбаум и Харолд Пинтър. Излагайки манифеста си, Независими еврейски гласове използва четиридесетгодишнината от окупирането на ивицата Газа и Западния бряг като повод за създаване на климат и пространство, в което евреи с различни обвързаности и възгледи могат да изразят мненията си относно действията на израелското правителство, без при това да бъдат обвинявани в липса на лоялност или омраза към собствения си народ. Един от основните принципи тук е: „Битката срещу антисемитизма е изключително важна и тя бива подкопавана всеки път, когато опозицията срещу политиките на еврейското правителство бива автоматично набедена като антисемитска“.
„Множество хора като Тони Джад вършат много смела работа тук в САЩ от известно време насам“, казва Вайс. „Онова, което се случва този път е, че общественото мнение обръща внимание на въпроса“.
Той определя началото на движението като породило се някъде през март 2006, когато една експлозивна статия за влиянието на американското еврейско лоби върху външната политика на САЩ, написано от двама американски политолози, Стивън Уолт и Джон Миърсхаймър, беше публикувано в London Review of Books, (след като първоначално е била отхвърлена от Atlantic Monthly). Реакцията срещу статията беше толкова съкрушителна – и толкова оцветена от обвинения в антисемитизъм – че London Review of Books реши да проведе дебат по темата през миналия септември в Ню Йорк. Всички билети бяха разпродадени за броени часове. Тони Джад, един от участниците, направи едно изключително красноречиво представяне, в хода на което изтъкна, че според него е много важен факта, че събитието е спонсорирано от едно лондонско издание.
„Когато Уолт и Миърсхаймър бяха публикувани в Лондон“, продължава Филип Вайс, „аз си казах: тук нещо се променя“. Оттогава насам, публикацията на книгата на бившия президент Джими Картър Палестина: мир, а не апартейд, както и вниманието, отделено на Розенфелд и неговата статия в AJC показаха ясно, че, по мнението на Вайс, „безспорно е, че нещо се е променило. Едно от важните неща в случая е, че хора, които са изпитвали някакви чувства по този въпрос, но досега са мълчали, внезапно се появяват навсякъде. За мен лично е много вълнуващо, че това се случва именно сега. Просто не мога да го повярвам“.
Автор: Габи Ууд
