Класическият наивизъм не е нищо ново. Това е начин на рисуване, при който художникът умее да рисува, обаче се преструва, че не умее.
Известни наивисти са грузинецът Нико Пиросмани (оня с милионите алых роз, за когото сме писали), Иван Генералич, основател на прочутата хърватска школа от село Хлебине, французинът Камий Бомбуа, бивш циркаджия, известен със сцени на борби и увеселения и един от „наивните четирима“ на Париж, Анри Русо, бивш митничар, който рисува фантастични джунгли, без да е напускал Париж, тук са и българските баща и син Божкилови (от които притежавам скромна колекция) и тъй нататък, и тъй нататък. Всички те обаче са преднамерени наивисти, тоест по принцип могат да рисуват и само се правят на нескопосани.
Има обаче и непреднамерени наивисти. Казвам „непреднамерени“, защото те не се преструват, а рисуват както и колкото могат.
На тези изкуствоведчески мисли ме наведе една публикация не къде да е, а във ватиканския официоз VATICAN NEWS. Става дума за изложба със заглавие „Прегръдката на мира“: юбилейна изложба в Рим на българската художничка Милена Велчева“. Изложбата била организирана и благословена „под активното давление на посланика на България пред Светия престол и при Суверенния Военен орден на Малта, г-н Костадин Коджабашев“ (види се, влиятелна фигура, щом е способен на такова „давление“), и открита лично от текущия министър на културата Мариан Бачев.
Признавам, че не бях чувал за Милена Велчева, което за мен е простимо, защото съм „кат’ дете прост“ (както е казал поетът), и затова се поинтересувах и се оказа, че тя не е изолирано явление, а част от семейство с художествено-творчески традиции – жена на режисьора Иля Велчев (хубаво българско име), който пък е син на члена на Политбюро на ЦК на БКП Борис Велчев – втория човек след Тодор Живков до 1977 – и леля на бившия главен прокурор Борис Велчев Jr. Както се казва: творец от сой.
Да видим към кои творби Ватиканът привлича вниманието ни, анонсирайки изложбата в официалния си новинарски орган.
Това е преди всичко „Прегръдката на мира“, дала името си и на цялата изложба.
Милена Велчева разяснява символиката в картината “Прегръдката на мира”.
Платното съдържа (трудно ми е да ги нарека „композиция“) 11 вдървени фигура – две централни и 9 фонови. Не търсете символика в числата, едва ли има някаква съществена такава. Централните фигури са някакъв папа и някакъв православен монах, за който не е указано дали е епископ, владика или патриарх, защото инсигниите му са някакви неопределени. Важното е, че изпод расото се подават елегантни бутонели – важен теологичен детайл.
Важен е и изводът, че православните и католиците трябва да се прегърнат, въпреки догматичните различия и отстъпления от Писанието и Преданието. Важно е, че „Източната и Западната църква са като двата бели дроба, с които диша Христовото тяло“ (Йоан Павел II, „Ut Unum Sint“), но безспорно най-важен е изводът, който си правим от тази картина, че начело на католиците е папата, който е „непогрешим ex cathedra“, а на православните е Истанбулският епископ, който освен старата слава на титлата си няма нищо друго – не е епископ на християнски град, а почти цялото му „стадо“ е в протестантска Америка.
Атинагор I и папа Павел VI
Защото теза на картината не са кои да е, не са случайни персонажи, не са просто някой си папа и някой си патриарх. По-запознатите с най-новата история на Църквата ще се договедят, че става дума за онази среща между Константинополския патриарх Атинагор I (най-големият икуменист в Православната църква) и папа Павел VI в Йерусалим, където на 7 декември 1965 взаимно отменят анатемите от 1054, дали началото на Великата схизма. Това отменяне не е признато от никого, което си личи от факта, че и днес католици и православни не се молят и причастяват заедно, с изключение, разбира се, на онези, които искат да влязат в противоречие с 10-о, 11-о и 45-о апостолско правило. Това събитие е пожелала да алегоризира и обезсмърти художничката, за да си направим ние, простите православни, нужните изводи.
Задният план на картината е условно заден, защото не е отделèн от предния нито с помощта на линейна, нито на въздушна перспектива. Състои се от пеещи деца, сред които някакъв декабрист с болнави сенки около очите, тъжен слепец и флейтистка. Не се наемам да гадая какво символизират. Може би някаква всеобща радост, знам ли?…
После ни се предлага творбата „Свети седмочисленици и свети Цар Борис I“.
Картината е “Седмочисленици”, където като схимници са изобразени всички, с изключение
на единствения, който наистина е бил.
Не мога да кажа „не искам да се заяждам“, защото всъщност искам, но Борис I никога не е бил цар. Изобразен е с нещо като китайска кутийка за подправки на главата, но и това не е в състояние да ни убеди в титулатурата му. Всички останали свв. Седмочисленици са изобразени като схимници, тоест монаси, приели Велика схима. Всъщност само за св. Константин-Кирил се знае, че е приел схима преди смъртта си, за никого другиго от останалите. Ако предният план се състои от свв. Кирил и Методий, както е редно според заглавието на творбата, то св. Методий правилно е облечен в нещо като омофор, защото е бил епископ. Св. Кирил обаче е с нещо като пончо, върху което е извезана азбуката (не глаголицата). На същото това пончо виждаме и масонското Всевиждащо око, което, хайде да речем, че в обърканата символна система на художничката е Окото на Провидението. Но какво означава оная цепка, в която се вижда човек, който гребе прав в лодка в среднощно езеро – това не знам и не смея да гадая.
– Художнико, защо си в затвора?
– Защото нарисувах картината „Ленин в Полша“.
– Но това е съвсем похвален сюжет. И какво изобразяваше картината?
– Надежда Крупская и Дзержински в една копа сено на село. А Ленин е в Полша…
Ще прескоча картината „Въведение“, на която мязащ на дядо Сионий владика държи за ръка малка балерина с пергаментен свитък в ръка, и картината „Троица“, на която двама мъже четат нещо и на която няма нищо троично, с което ми напомня оня виц:
Ще прескоча тези картини, но тъй като стана дума за авторовата символна система, ще ви покажа една друга – не толкова църковна. Нали знаете, символите са нещо като небесен език, те идват, когато думите се окажат безсилни, идват, за да уловят най-фините движения на душата и да назоват неназовимото.
Алегория с много символи. Каква е птицата: сокол, орлица или гълъбът на мира?
Не знам как се казва картината, но изобразява Христо Ботев – поета комунар, който написа за „царе, папи, патриарси“, за „калугери и попове“ и за „православните скотòве“.
Обърнете внимание на елементите, поднесени с такава категоричност и рязкост на рисунъка, в сравнение с които и най-агитаторският плакат е загадъчно завоалиран, двусмислен и иносказателен. Очевидно става дума за баладата „Хаджи Димитър“, но в центъра на изображението е не той, а Ботев. Момите от двете му страни без съмнение са „самодиви в бяла премяна, чудни, прекрасни“, като едната е обединила около себе си вълкът, който „му кротко раната ближи“ и птицата, която (тук е моментът да се насладите на многопластовостта и вариативността на тълкуванията) може да е както „сокол, юнашка птица“, така и орлицата, която „денем му сянка пази“. Всъщност птицата не прилича нито на сокол, нито на орлица, но не бързайте да се подигравате, защото може би именно тук е енигматичността на голямото изкуство.
Що се отнася до другата девица, тя пък държи Хаджидимитровата „сабя на две строшена“ в едната си ръка и кой знае защо маслинова клонка в другата. На заден план, отново без никаква линейна или въздушна перспектива, се ширят планини, небеса и прочее героични елементи.
Както каза един приятел (между другото сред най-добрите живи православни иконописци):
„На цялата изложба ѝ липсва само Зеленски с бял гълъб в ръцете!“.
Забелязвате ли как зографите мислят в багри? А да не би пък все пак онази неопределена птица в картината с Ботев да не е нито орлица, нито сокол, а именно белият гълъб? Тогава да не би героичната фигура в средата да не е Ботев, а… но млъкни, сърце!
Както и да е. И тук, както и в други аналогични случаи, е важно обобщението, което ни насочва към полезни изводи. А изводите са, че голяма е силата на изкуството и то отключва и най-ръждясалите катинари в сърцата ни. Ето, благодарение на тази изложба, аз се почувствах повече християнин и по-близо до Бог. И изпитах облекчение, стана ми някак спокойно, защото разбрах, че всичките хилядолетни догмати на Църквата са ненужни за персоналното ми богопознание. Разбрах, че мирът в мира сего и борбата с климатичните промени са по-важни от наследяването на Царството Божие. Не е важно какво казва Евангелието, а какво ще кажат умниците след него. Да живей икуменизЪмът! Слава на папата! Слава на Истанбулския архиепископ! Слава на Спагетеното чудовище!
Но все пак си мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
