Както съм отбелязвал, гражданските митове и легенди придружават неотлъчно всички векове и епохи – ще ги откриете и в най-демократичните времена, и в най-цивилизованите държави ще ги откриете.

Най-щедро са подхранвани те обаче от авторитарните, и особено от тоталитарните обществени устройства. Докато присъщата на демокрациите прозрачност на гражданските отношения е естествено противодействие на конспиративността, то непрозрачността, тайнствеността, задкулисието, които едноличните режими обезпечават, са най-оптималната биосфера за процъфтяване на онези мистерии, които засядаха в общественото съзнание, пускаха корен в него и превръщаха разума ни от средство за познание в път към преиначаване на действителността, в извор на фетиши и тотеми, пред които бледнее дори средновековното суеверие.

Гражданските мистификации бяха добре дошли за деспотичните режими и националсоциализмът и социализмът не правеха изключение от този принцип. А понеже християнството е природен враг на присъщото на всяка митомания суеверие, безбожието на двата тоталитарни режима не бе случайно – закономерно бе. Така и амбивалентното отношение на нацизма към Христовата църква съвсем не бе случайно – не бе случайна и откритата враждебност на комунизма към християнството. И двата режима виждаха във Всевишния конкурент на собствения си абсолютизъм. Научно-техническата ни цивилизация се оказа тясна за два абсолюта – земният абсолют (тоталитарният деспот) е алергичен, нетърпим към извънземния абсолют, към Първосъздателя. Който трябваше да бъде прогонен от лицето на земята, за да разчисти пространство за самозвания владетел – бил той Хитлер, Сталин или Димитров.

Подобно разчистване обаче не става с добра дума, още повече че сладкодумието не е качество на тоталитаристите – те предпочитат не да убеждават, а да внушават, когато е необходимо и с огън и меч. Тук не вършат работа и добрите дела – пък и те не изобилстват в управляванията на управляващите. Еднолична власт се упражнява и обезпечава чрез сила и насилие. И колкото тази власт е по-абсолютна, толкова по-абсолютно, по-налично и неотменно става и упражняваното над подвластните насилие. Което, за да бъде някак си легитимирано и направено граждански приемливо, трябва да бъде легендаризирано – легендата пречиства реалността от неблагородните примеси на човешката природа. Няма как, неприлично е, не върви някак си владетелят да се изправи пред владения народ, да посочи с широк замах подредените в стройни колони в подножието на държавната трибуна милиционери и да оповести тържествено: „Ето, любими мои сънародници, това са моите пазванти и ваши насилници, които отсега нататък ще бдят ден и нощ с пръст на спусъка някой неверник да не посегне към едноличната ми власт, да не вземе да я опетни с лоша дума“.

Ето защо, за разлика от демократичните, в догматичните системи насилието на насилниците трябва да бъде дегизирано като добродетел. А това може да стане само чрез създаване на цяло систематизирано алиби от легенди и митове, от идоли и идеологеми, от конспиратори и конспиративни теории. Трябваше да бъдат фризирани и полирани, да бъдат направени обществено приемливи морално съмнителните образи не само на партийно-правителствените кумири и величия, а и на техните кремълски ментори, както и всички останали образи и образци на родните телохранители и крепители на статуквото. За целта към ЦК на БКП бе създаден цял отдел „Агитация и пропаганда“ с безбройните му подкомитети по места. В агитация и пропаганда бе превърната и цялата ни казионна литература, както и всички казионни изкуства. Що рецитали се издекламираха, що киноленти се извъртяха, що театрални постановки се изиграха, що величествени портрети се изрисуваха, що грандиозни концерти се изсвириха и изпяха, що манифестации и паради се извървяха в чест на гражданското безчестие! Всички литературни жанрове, макар и със съмнителна литературност, бълваха неуморно ден след ден хвалебствени творби, в прослава и на делниците, и на празниците не само на родните и на кремълските ни лидери, а и на техните телохранители от КГБ и ДС. Ето как един от многото партийно-правителствени речописци и химнописци портретира в ритъм и рима бойците от Тихия фронт:

Те живеят без име, без слава,
тихо носят честта и дълга
и оставят жени и любими
в най-красивия час на нощта.

Милите! При такова себеотрицание, при такава апостолска всеотдайност и стръв за победата на доброто, красивото и вечното, как да не им се възхити, как да не им се поклони, как да не ги заобича човек! Какви героически дела, съчетани с една несравнима по благородството и непретенциозността си скромност, каква саможертва в името на род и родина – при това в най-красивия, в най-живописния, в сладострастния час на нощта! Озарен от безименния им подвиг, романтизиран от намекнатата конспиративност на материята, този нощен час става още по-красив и величествен! Дори анонимността на анонимните бойци от Тихия фронт е не гузна, а доблестна и възвеличаваща великото дело, дори и тя е дискретно, но заслужено зачетена и героизирана.

А като се позамисли човек, защо ли? И какъв ли ще да е този неумолим служебен дълг – толкова неумолим, че изтръгва нашия герой от прегръдката на любимата жена и го праща по късна доба да воюва на Тихия фронт? Да е нахлул външен враг в страната ни, не ще да е. Външни врагове по фронтовете на Студената война, в чийто разгар екнаха цитираните строфи, НР България нямаше. Само ние, възпитаниците на партийно-политическите учебни години и творци на благата, бяхме врагове на англо-американския империализъм – не и той на нас. Англо-американските империалисти си живееха имперския живот и много-много не искаха и да ни знаят. Виж, с вътрешния класов враг е друго – той дебне неуморно на всеки роден граждански рубеж. Така че той, само той ще да е откъснал нашите бойци от Тихия фронт от най-красивия час на нощта и ще да ги е пратил на битка със злото. И тъй като поетът социалистически реалист не назовава това зло поименно, на мен не ми остава нищо друго, освен да гадая.

Външният враг като обект и субект на двубоя е, както казах, не само неподобаващ, а и изключен – външният враг е фантом, мистификация. Изключено е и някой крадец или убиец да е взет на мушка – за това си има криминална милиция, а случаят е явно не криминален, а политически: цялата анонимност и конспиративност го подсказва. Ами ако политическото кредо, ако политическото деяние на вътрешния класов враг е преднамерено криминализирано, за да бъде то провъзгласено за престъпление? Виж, това хваща вяра. Нашият герой явно е бил отнет по никое време от любовната ласка, я за да арестува или разпитва някой сънародник, прошепнал нейде политически виц, я за да го накаже, защото е дръзнал да се черкува, я защото е слушал тайничко по вефа чужди (разбирай: вражески) радиостанции, я защото е нарушил крепостническия закон за жителство, я защото не е упражнявал общественополезен труд. А ако е от контингента на „Гранични войски“, нощният герой може и да е повикан по тревога да арестува, поразпита, да попребие или дори да разстреля, както неведнъж се е случвало, някой окаян нашенец, тръгнал да бяга през вода и огън от най-добрия от световете в зловещото царство на класовия враг. Подобни партийнополитически мероприятия в Свободния свят са немислими, но в еднопартийния, в несвободния българо-съветски свят, в който битувахме само допреди броени десетилетия и по който и до ден днешен жалят с неутешима мазохистична жал милиони наши съграждани, те бяха ежедневие.

Тъкмо за да бъде предефинирано това зловещо и грозно ежедневие като по-малко зловещо и грозно, бяха необходими не само безименните бойци на Павел Матев от Тихия фронт, а и цяла плеяда изкусни гримьори и негови братя по перо, наречени не на шега художествено-творческа интелигенция: конюнктурни поети и писатели, които да поразкрасят бита и да го направят кое-що по-безобиден, по-поносим – не само за всички нас, а и за – което може би дори и те не подозираха – самите себе си. Доколко са успели, пролича в края на 80-те, когато демокрацията избухна с неудържима сили и помете цялата им митология с отдел „Агитация и пропаганда“ барабар. Жалко само за загърбените женски обятия – при това в най-красивия час на нощта…