Видяхме почти слабоумно прекаляване покрай успеха на българските волейболисти. Съвсем на сериозно обявиха, че медалът трябвало най-сетне да ни обедини. Защо, пита Ивайло Нойзи Цветков и прави свое контрапредложение.

Има ли нужда да се обединяваме? Краткият ми отговор е - не, няма нужда. Видяхме как цялата държава и относително големи „народни“ групи се оляха нереално по повод успеха на волейболистите. Видяхме екстатично, почти слабоумно прекаляване, което хем наричам естрадно-патетично, хем нещо наистина неприятно – как мнозина, начело с политиците, мета-проектират този успех като свой, а черешката на глупотевините беше нещо за това, че понеже сме се замогнали, това водело до спортни успехи като този.

И, разбира се, огромната медийна диария, че този сребърен медал трябвало най-сетне да ни - ти да видиш – обедини.

Развеждаха ги като стадо 

Самите страхотни момчета някак станаха жертва на тази политико-националистко-популистка глупост – развеждаха ги като „велико стадо“ (по Жак Дерида), включително и при президента; за сравнение, в италианските медии тяхната поредна световна титла мина почти незабелязано покрай вездесъщите футболни новини.

Този успех е личен, а не общобългарскиСнимка: BGNES

Никой не се снима с Мелони, никой не се „въздигна национално“, просто регистрираха факта, че и след вече нашия треньор Бленджини са най-добрите в света (както преди него с Мауро Беруто, така и сега с Фердинандо ди Джорджи). В Италия далеч по-дълбоко се вълнуват от това дали футболният треньор Гасперини е подходящ за „Рома“ и дали „Милан“ са фаворити за шампиони. А за нас остана великият жест на току-що отказалата се истинска звезда Анцани, който бърше сълзите на едно от наште момчета и сякаш казва „споко, нон ти преокупаре, животът не свършва с тази загуба“. Това всъщност беше единственото хубаво и със сърце.

Същото и в Полша (и великото е, че не ги срещнахме): поляците са в екзосферата по отношение на развитието на този спорт и като цяло знаят, че са по-добри дори от Бразилия и Италия. А нашето „обединяване“? Този успех е личен, а не общобългарски, внимавайте в картинката. Той е на няколко момчета от Gen Z-поколението и няма нищо общо с втръсналите геронтократски глупости за „обединение“: Симеон Николов, който най-добре познава кои са разпределителите Марчин Коменда, Симоне Джанели и Бруно Резенде, и Алекс Николов, един от най-добрите атакуващи в света, просто знаят, че могат да се мерят с най-добрите. И също така знаят, че в момента има и далеч по-добри от тях, ерго – те изглеждат така, сякаш се питат „ама какво толкова?“.

И наистина: ама какво толкова?

Ако наистина ще се обединяваме, нека да е около съвсем други нещаСнимка: BGNES

Владо Николов също е хладен, каза нещо чудесно в смисъл, айде малко по-внимателно, щот не разбирате от този спорт, и ако там не продължат да работят, няма пак да ги посрещат на „Александър Невски“ (което е толкова отвратителен държавен криндж, че и самите младежи не го регистрираха и се чувстваха напълно не на място). И не, среброто на световното не е злато, Италия го взе, престанете! Матиа Ботоло със сервиса си ни направи да си говорим сами в четвъртия гейм. Да не говорим за Юри Романо преди това.

Знам, държавата иска своето политическо и не доразбира, че това са чудесни младежи и спортисти, които по-скоро си правят селфита с днешна България.

Държавата, в която се чудя: защо да се обединяваме?

С кого и как? И тук се намесва глупашкото медийно. Кой и защо ни обединява? Бърз отговор – никой. Ерго, чудим се какво да е следващото, и аз казвам, welfare state (социална държава – б.ред.), това е възможният десен проект тук. Защото, дори в отвратителна икономическа ситуация, припомням нещо очевидно – спрете да дрънкате тъпотии, България все още си търси едни 4 милиарда.

Аз не искам да се обединявам с нито един друг българин - от националната икона Лили Иванова до „последния“ трагичен ром в кв. „Христо Ботев“. Не за друго, ами защото самата власт ме кара непременно да го правя, в своята нереална глупост. Предлагам следното: ако ще се обединяваме, нека да е около тези три неща, примерно: върховенството на закона, съгласието, че споделяме общи правила, и че искаме да станем като Полша.

И всички ние, за които мисленето все още е занимание, сякаш можем да съзнаем онзи римски сеирджия на писателя Ромен Гари, възкликнал при вида на издъхващия на кръста Исус, „ха, още един неуспял“.