Поредната легенда, на която робуваше цялата българска общественост през суровите, мизерни и доктринирани времена на реалния (друг нямаше) социализъм, бе антифашизмът.

Антифашизмът, борбата срещу фашизма, се водеше на широк граждански фронт поколение след поколение през всички периоди на Народната власт. Предприятия, учебни заведения, ведомства, квартални отечественофронтовски организации бяха мобилизирани и впрегнати в тази грандиозна битка. Дори по първомайските и деветосептемврийските манифестации ние марширувахме под лозунги, призоваващи за противодействие на родния и на международния фашизъм. Със съзнание, замъглено от партийната идеологическа пропаганда, тогава и ние, подрастващите, воювахме всеотдайно ден след ден като съставна част от цялата обществена мегаломания, без да знаем, без да подозираме дори, че сме воювали срещу нищото, срещу, казано с думите на гениалния Александър Геров, абсолютното нищо. Защото роден фашизъм тогава нямаше – нямаше вече и международен фашизъм. Вярно е, че след Втората световна война съществуваха Испания на Франко и Португалия на Салазар, но макар и да не бяха демократични държави в модерния смисъл на понятието, режимите в Испания и Португалия все пак не бяха чистокръвно фашистки. Не беше фашистко и Царство България. Провъзгласяването на монархизма, че и на капитализма за фашизъм бе тактически ход на вездесъщата партийна идеологическа пропаганда. Вярно е, че както Испания и Португалия, и Царство България не бе образец на демократичност, но тук има много какво да се каже.

Казано по-опростено, през 30-те и първата половина на 40-те години в Царството ни е имало отделни фашизоидни инициативи, но те са протичали в периферията на гражданското пространство и са били толкова малобройни, че не са оказали сериозно влияние върху държавната ни политика. А българската общественост и Българската православна църква спасиха, избавиха евреите ни от грозящата ги гибел. (Една от малкото ми гордости като българин е за мен обстоятелството, че в родината ми след ВСВ броят на българските евреи е бил не по-малък, отколкото преди войната.)

Но това е друга тема за друг коментар. Сега е време за въпроса защо в НР България противодействието на остатъците от фашизма се превърна в общонародна кампания, водена неуморно (къде с искрен, къде със симулиран граждански ентусиазъм) през всички десетилетия на тоталитарната диктатура? И защо това противодействие не пламна още в зенита на италианския фашизъм и на германския нацизъм, защо антифашизмът на БКП е толкова млад – рождената му дата е чак в средата на 1941 г., когато хитлеристка Германия нахлу в Съветския съюз? До тази дата както съветските, така и родните комунисти подкрепяха активно фашизма и с Георги Димитров и Васил Коларов воглаве апелираха към българското правителство страната ни да се присъедини към Тристранния пакт? Какъв е генезисът на това историческо закъснение? Ами защото още в дебрите на царизма БКП бе не самостоятелна, независима политическа сила, а покорен лакей и сляп епигон на Кремъл. Не националният ни интерес – интересите на Кремъл бяха пътеводен ориентир за родните комунисти.     

Всичко това ние, децата, не можехме, разбира се, да знаем – Партията си имаше свои недостъпни за нас партийни тайни. Тайни, поради които не знаехме също, че стъпил върху руините на ВСВ, гениалният Чърчил предрече, че бъдещите европейски фашисти ще нарекат себе си антифашисти. Така и стана – особено на родна земя. Години, десетилетия преди Желю Желев да издаде изследването си „Фашизмът”, партийно-правителствената върхушка подозираше, усещаше колко близки са не само по дух и по риторика, а и по смисъл, по политическо съдържание, по генезис, по органика и по аморал нациналсоциалистическият и социалистическият тоталитаризъм. Желю стигна до извода, че те са истински близнаци, а в едно есе Чърчил заяви, че двата тоталитаризма си приличат като две грахчета. Тази прилика мира не даваше на родните партийни функционери от първата фаланга – тя обезсмисляше цялата им кауза за народовластие и народна демокрация от нов тип. Онова, което свързваше и побратимяваше двете (комунистическата и националсоциалистическата) идеологии, а оттам – и двата режима, бе насилието на държавната институция над личността, свирепото преследване на всяко свободомислие и на всяко другомислие, алергичната нетърпимост към човешките права и гражданските свободи, превръщането на масите в градивен материал за еднопартийното господство на насилието и злото над цели общества и народи.

Вярно е, че за разлика от комунистическата идеология, идеологията на нацизма е изградена върху расовата ненавист и антисемитизма, но нетърпимостта към индивида и неговата свободна воля обединяваше двата режима идейно. Тъкмо затова, стресната от това наистина ужасяващо сходство, тоталитарната НР България тръгна да громи и разгромява следвоенните остатъци от фашизма. Така съчиненият в лабораториите на отдел „Агитация и пропаганда“ антифашизъм имаше едно скрито от очите на широката общественост предназначение: да оправдае свирепия еднопартиен терор като гражданска необходимост, като средство за изграждането на един нов, пречистен от пороците на монархофашисткото национално минало, обществен ред. Така в името на антифашизма Партията-ръководителка подложи на терор и преследване не само радетелите за фундаментални човешки права и граждански свободи – в пламналите по съветски образец и у нас вътрешнопартийни чистки бе настървено издирван, откриван и бичуван и вътрешният класов враг, врагът с партиен билет. Дори водещи партийни апаратчици с доказан актив в партизанските битки на БКП срещу монархическата държава като Трайчо Костов и Славчо Трънски бяха обвинявани в неофашистки уклони и в агентурна служба на царския режим.

В онези сурови и аскетични следвоенни години на терор, недоимък и насилие дирижираната свише антифашистка вълна грабна и нас, децата. Стените на класните ни стаи красяха портрети на родни и чужди партийни величия, които периодично се сменяха според промените в партийната конюнктура. Рамо до рамо с КПСС, и БКП претендираше за вечност, за вечност претендираха съответно и всички съветски и родни партийни лидери, така че подмяната им с други, досега неизвестни кадри бе за нас непонятна и малко плашеща. Един детски страх, методично подхранван от обстоятелството, че никой – ни учители, ни дружинни ръководители, ни дори родители – не ни даваха обяснение за тези попътни подмени. Обясненията бяха опасни, още по-опасни бяха въпросите, а това правеше в детските ни очи необяснимото още по-необяснимо, а страшното – още по-страшно. Но ние се примирявахме със съзнанието, че наред с чичковците и батковите, и ние участваме във великата общонародна битка срещу остатъците от фашизма и капитализма. Както споменах по-горе, партийната пропаганда не само сравняваше, а и приравняваше и тези две понятия. За да дообърка окончателно и без това обърканото ни детско гражданско съзнание.

Бяхме в отделенията или това, което днес се нарича начално училище. Спомням си как, когато в хода на антифашистката кампания дружинната ръководителка запита една моя съученичка, какъв е баща ѝ, тя отговори уверено: „Фашист!“. Нищо иронично, нищо провокативно нямаше в отговора ѝ – той бе по детски искрен. Искрено бе и учудването на дружинната: „Как така фашист?“. „Ами той не е комунист, а класната каза, че всеки, който не е комунист, е фашист. Какъв друг да е?“ Наистина: какъв друг?…