На 10 ноември от 14 ч. във Френския институт в София ще се проведе международна конференция в памет на д-р Желю Желев по повод двойната годишнина на първия демократично избран президент на България – 90 години от неговото рождение и 10 години от неговата смърт. 

Преди да тръгна по редовете, бързам да се застраховам: настоящият текст няма да бъде обективен и аналитичен, защото е невъзможно да бъде такъв. А е невъзможно поради обстоятелствата, които го предшестват и придружават неотлъчно – вече по-дълго от пет десетилетия наред. Тези обстоятелства са белязани от едно съдбовно за мен приятелство с героя на настоящото есе – надявам се тези обстоятелства да са били малко или много съдбовни и за него – приятелство значи преди всичко споделеност, едностранни приятелства няма. Една обективност предполага безпристрастност и хладнокръвие, а безпристрастност и хладнокръвие аз не питая, безпристрастен и хладнокръвен към Желю Желев аз не бих могъл да бъда – прекалено много, прекалено силни, прекалено биографични и съдбовни, прекалено лични и личностни са събитията и изживяванията, които ни свързват – оттук, та чак до края на земния свят. Така че онзи, който очаква обективен и аналитичен разбор на делото на д-р Желев, да си потърси друг автор – в моите очи една обективност би била дори предателство към нашите колкото дългогодишни, толкова и дълбоки човешки отношения.

И така, в смисъла на споделеното аз тръгвам да пиша не за един дисидент, не за един учен, не за един политик и държавник – аз тръгвам да пиша за един човек и съчовек, за един безценен приятел и биографичен спътник, с когото сме делили стъпка по стъпка поравно и оскъдните радости, и тежките тегоби, които неотлъчно придружаваха каменистия ни път по дъгата на тази земя. А след като дори само по емоционални мотиви текстът ми не може да бъде аналитичен и коментарен, на него не му остава нищо друго, освен да бъде изповеден. И читателят ще трябва да се примири с този му дефект – доколкото е дефект.

Последното, което Желю искаше да стане и да бъде, бе политик и държавник. Той бе по природа изключително топъл, емпатичен, съизживяващ човек, а топлотата, емпатичността и съизживяването не са качества на политиката и държавността – колкото и демократични, колкото и цивилизовани, колкото и морални да са те, политиката и държавността са белязани по-скоро от отчуждение и хлад, отколкото от човечност. А тоталитарната политика и тоталитарната държавност, в които тънеше тогава студентската ни младост, бяха обезчовечаващи и оскотяващи, сурови и зли – ни повече, ни по малко. Всичко това бе непонятно и чуждо на вече изключения по времето на нашето запознанство от аспирантура аспирант към Философско-историческия факултет на Софийския университет, несъвместимо с човечността и простодушието, които Желю носеше генетично в себе си.

Живеехме заедно с брат му Данчо и преводача Стоян Бакърджиев като плъхове в бунище на ул. „Батак“ 27 в квартал „Хаджи Димитър“ – все имена бунтовни и хайдушки. Бяхме се скътали като в дядовата ръкавичка в една паянтова кирпичена едноетажна къщица, която всеки момент можеше да се срути върху главите ни. Впрочем живеехме заедно е силно казано – по-скоро аз живеех у него. И двамата бяхме изключени и изключвани от университета, както следва: той – като аспирант, аз – като студент и негов апологет. Тъй като не можех да представя удостоверение, че следвам, аз не можех и да си намеря квартира – никой хазяин не се съгласи да ме приеме като наемател, без да се регистрирам надлежно в кварталното управление на МВР, а за подобно регистриране се искаше документ за право на временно пребиваване в София. Какъвто аз, разбира се, нямах. От безизходицата на този параграф 22 ме измъкна човеколюбието на Желю – сърце не му даде да ме остави да спя по столичните пейки и гари и ме приюти при себе си. Подобен приют беше опасен риск за Желю, който бе и главен наемател на къщицата – крепостническият, закрепостяващият закон за жителството висеше като дамоклев меч над главите ни. (Отвратен и лично потърпевш от тази варварска практика, първото, което Желю направи като държавен глава, бе да премахне този драконовски закон.) И така, нерегистриран, аз заживях в хралупата на Желю – чак докато милицията и двама ни ни арестува и изпрати по етапен ред по родните ни места, както следва: мене – в Силистра, а него – във Веселиново, Шуменско. Но за ареста ще разказвам друг път. Пък и той е подробно описан в автобиографичната изповедна книга на Желю „Въпреки всичко“. Който има очи, да види.

Както вече споменах, не политик, не държавник, не президент мечтаеше да стане аспирантът без аспирантура – той мечтаеше да стане философ, метафизик. Но мечтите невинаги се съобразяват с хората – понякога те си остават мечти несбъднати, а понякога се сбъдват напук врагу. Ако ме питате защо и как един бъдещ философ се превърна в един настоящ президент, ще отговоря с ръка на сърцето: поради чувството за национална, за гражданска отговорност, чувство, което у Желю беше по-развито и по-живо, отколкото у всеки друг. Не съм марксист и детерминист, но съм сигурен, че всяко време, всяка епоха създава и излъчва както своите проклятия, така и своите добродетели; както своите злодеи, така и своите лидери. По стечението на редица обективни и субективни обстоятелства, които са свързани с дисидентството на дисидента Желев и които сега аз няма да коментирам, времето в началото на 90-те набеляза и излъчи Желю. Жив свидетел съм, че тогава той пое президентския пост не за себе си, а за сънародниците си, пожертва философските си копнения, защото считаше, че дължи на съчовеците си, на съгражданите си, на България тази саможертва. Друго обяснение няма дори само формалнологически – всяко властолюбие и всяко сребролюбие, които за много от колегите му бяха неустоима съблазън, бяха несъвместими с благородната му личност. Желю бе наясно със себе си – поемайки длъжността си, той ми сподели шепнешком: „Митко, влизам гол като пушка в това президентство и гол като пушка ще изляза от него“. Е, така и се оказа. Спомням си, че тогава писах в един от големите ни ежедневници, че д-р Желю Желев няма шанс в политиката, защото носи в себе си повече почтеност и повече човечност, отколкото и най-почтената и човечна политика може да понесе. Оказах се прав, макар и  с една много горчива правота.

И нещо друго, не по-малко показателно, стана в онези вълнуващи времена, в които аспирантът без аспирантура и авторът на конфискуваното от партийната цензура изследване „Фашизмът“ трябваше да понесе: в едно интервю с легендарната дама на прехода, моята приятелка и колежка от РСЕ Румяна Узунова, на въпроса дали, следвайки гражданската си съвест, се е виждал някога изправен пред екзекутивен взвод, Желю отговори кратко и ясно: „Всеки момент!“. Като човек, който го познава дълбоко, мога да уверя, че даденият отговор е искрен, че запитаният ни най-малко не е кокетирал, не е заемал така чуждата на простодушния му нрав поза на мъченик и национален герой. Днес да те застрелят за политическа доблест изглежда немислимо, в онези вълнуващи и неспокойни времена на прехода обаче подобна опасност беше съвсем, съвсем реална. И (повтарям) цялата непоколебимост, с която Желю следваше пътя си на неподкупен демократ, политик и държавник, бе подхранвана единствено и само от съзнанието му за отговорност пред нацията – една колкото тежка, толкова и неблагодарна отговорност, която първият ни демократично избран президент пое след жестока вътрешна драма и понесе с едно благородно достойнство. А дали нацията ни заслужаваше, дали нацията ни изобщо оцени тази му саможертва, е друг въпрос с друг отговор. И този нелек отговор ще потърсим в един от следващите текстове.

(Следва продължение)