Памет за Желю Желев

Времената, в които споменът за злополучните ми студентски години дума по дума и есе по есе ме връща, бяха само привидно спокойни и еднородни. Всъщност въпреки еднопартийната диктатура (или може би тъкмо поради нея), която бе стегнала като корсет Философско-историческия факултет на Софийския университет, тези времена бяха заредени с невидими на пръв поглед, но непримирими, идейни конфликти.

Всичките ни студентски и аспирантски нерадости започваха с обстоятелството, че Партията-ръководителка гледаше на философията по-скоро като на партийна идеология, отколкото като на наука. А на Философско-историческия факултет гледаше съответно не като на школа по академична мъдрост, а като на инкубатор на бъдещи партийни кадри.

Нейде към средата на 60-те, когато прекрачих прага на факултета, лицемерната и мижава десталинизация бе приключила безрезултатно, но бе оставила трайни дири във факултетното битие – преподавателският състав бе отчетливо разпределен в два лагера: малочисленият лагер на либерално настроените, свободомислещи преподаватели, воглаве с главен асистент Асен Игнатов и неговия приятел от детските години Желю Желев, и многобройният лагер на догматиците и неосталинистите, оглавяван от партийните апаратчици Кирил Петров и Ленин Димитров. Около всеки от двата лагера гравитираха кое-що и по-будните студенти по философия. Между двете групировки бушуваше един недоловим от пръв поглед, но ожесточен двубой – двубой, който продължи чак до края на 60-те и началото на 70-те, когато всемогъщата Партия-ръководителка разедини факултета и се саморазправи по ведомствен път с всяка искрица свободолюбие. Направи го, както следва: Желю бе изселен от София и въдворен на местожителство в най-далечната и глуха провинция, а Асен Игнатов бе прогонен от университета на някаква мижава чиновническа длъжност във Философския институт на БАН. Заедно с двамата мои най-близки приятели и съмишленици от университета бях изключен и аз по най-безапелационния начин: отнето ми бе правото дори да кандидатствам в което и да е висше учебно заведение на страната, върнат бях от Транспортна милиция по етапен ред в родната Силистра и запрян дългосрочно там. Как всеки от нас се справи с ожесточената ситуация, как Желю се посвети на творческите си занимания, а ние с Асен потърсихме убежище чак в дивия Запад, сега аз няма да разказвам – правил съм го в други мемоари.

Предпочитам днес да разкажа как, след като издаде апокрифно на циклостил дисертацията си „Определението на материята и съвременното естествознание“, творбата му бе приета и неприета във Философско-историческия факултет, чийто аспирант беше героят на нашия печален разказ.

И така, след като разпрати, както обясних в предното си мемоарно есе, дисертацията си до всички високопоставени партийни и правителствени ръководители с Тодор Живков воглаве, Желю ми даде 4–5 екземпляра от разпечатката да я разпространя между състудентите си. Това беше опасна мисия, която впоследствие ми струваше изключването от университета, но имаше защо – изключен от аспирантура и с дискриминирана дисертация, на Желю не му оставаше нищо друго, освен да си потърси аудитория по неофициален, по самодеен път. А в рамките на факултета този му път минаваше през мен като негов приятел и съидейник. Като всеки автор, Желю копнееше за читатели и събеседници, за опоненти и конфронтация с тях, за разисквания и полемики, а получи само ведомствени преследвания и милиционерски терор. Така, отчаяни и окаяни, решихме в качеството ми на студент аз да върна дисертацията му там, където е естествено ѝ място – под купола на университета. Един университет, от който аспирантът Желю Желев бе вече прогонен, а аз – все още не.

И така, раздадох аз екземплярите от дисертацията на състудентите си от курса и с двама-трима от тях се договорихме по следния начин: на предстоящото упражнение по диамат (и такава наука имаше в онези убоги времена, като имаше и науки като истмат, история на БКП, история на КПСС, научен комунизъм и прочие дивотии) аз щях да поставя на разискване дисертацията, а състудентите ми ще ме подкрепят идейно. Аз изпълних съвестно своята част от уговорката – не изпълниха те тяхната. Затова пък мен ме изключиха от университета, а тях – не.

Но да тръгнем по реда на нещата в последователността, в която се развиха те в онези паметни времена. Преподавател по диамат ни беше Аристотел Гаврилов – един, въпреки специалността си, добронамерен към нас, студентите, лектор. Той четеше не само лекциите – той водеше и упражненията ни. Като го изправих изневиделица в 41-ва аудитория пред едно така нечувано по лекции и упражнения предизвикателство като заклеймената от партийното бюро антиленинска дисертация, старши преподавателят (и такава идиотска титла имаше в онези сурови времена) можеше лесно да реши проблема – да прекъсне упражнението, да се обади където трябва, и органите на реда да се саморазправят, както си знаят, с нашето студентско своеволие. Но по всяка вероятност не му даде сърце да го стори. Аристотел Гаврилов, който като всички преподаватели знаеше за еретичната дисертация, явно ни щадеше – той явно не искаше да се превърне от наш лектор в наш палач и прие, макар и неохотно, полемичния двубой. Двубой, в който аз вдигам ръка, вземам думата, излизам пред дъската и с дисертацията в ръка поставям на разискване тезите на вече изключения от аспирантура аспирант Желю Желев. Старши преподавателят не очакваше подобен удар под кръста. „Мястото на това четиво не е тук!“ – отсече той. „Как да не е!“ – възразявам аз. – „Баш тук си е – темата е диалектико-материалистическа!“ И тръгнаха едни безконечни препирни за материята и нейните свойства, за правотата и неправотата на Ленин и Желю Желев. Препирни обаче, които водехме само Аристотел Гаврилов и аз – състудентите ми така и не ме подкрепиха, нито един от тях не взе думата. Така първият час протече в надвикване между мен и старши преподавателя, но упражнението беше от два учебни часа. През междучасието аз дръпнах състудентите си на площадката за пушене (тогава в университета се пушеше) и ги упрекнах, че през цялото време мълчаха като риби. Всички обещаха през втория час да ми окажат подкрепа. Изтича значи петнайсетминутното междучасие, аз, зареден с обещаната от аудиторията солидарност, влизам в 41-ва аудитория, но с учудване установявам, че съм единствен – всичките ми десетина съкурсници се бяха изпарили яко дим. Макар и разочарован и обезсърчен, аз оставам предано на бойния си пост – да браня материята, да браня нейните свойства, да браня Спиноза от Ленин и ленинизма, да браня безценния си приятел Желю Желев. Но и тази самоотбрана пропадна безславно. А пропадна, защото само след минута в опразнената аудитория влезе старши преподавател Аристотел Гаврилов и гузно обяви: „Втори час днес няма да има“. И изведнъж съвсем по философски битието загуби смисъл…

Така всичко се срина само в рамките на един учебен час. Аристотел Гаврилов не се превърна в злодей и съхрани преподавателския си имидж, състудентите ми си спестиха евентуални главоболия, а аз регистрирах първата си заявка за изключване от университета. Всеки значи си получи своето. Кесаревото – кесарю.