Явор Дачков разговаря с Людмила Елкова, бивш зам.-министър на финансите и доскорошен член на Управителния съвет на БНБ. Акценти:

Хазната е пробита - харчим много повече, отколкото имаме. 1997 г. вече не изглежда немислима. Асен Василев пусна духа от бутилката, но днешните управляващи от ГЕРБ и коалиция го надминават. България се движи бързо надолу, но най-страшното е, че никой не се тревожи от това.

При сегашната траектория ни очаква неизбежен свръхдефицит - механизъм, който вече веднъж е бил прилаган спрямо България и от който няма измъкване. Късата памет е в основата на днешните ни икономически и финансови проблеми. Забравихме 1997 г. и спасителните мисии на МВФ.

Повече от десетилетие нито едно правителство не си позволи да разхлабва финансовата политика до Асен Василев. Той постави началото на процес, който не може да бъде спрян - започна да дава на всички от сърце без да може да си го позволи и без мисъл за утре.  Забравихме 1997 г., за първи път от Виденов сме на ръба на свръхдефицит. Финансите излизат от контрол. След години финансова дисциплина влязохме в разпад и няма кой да натисне спирачката.

Днес тази памет е заличена. Управлението на публичните финанси е разкъсано и непоследователно, до степен в която страната бързо се превръща в средно задлъжняла държава. Разходите системно надвишават приходите, а всички счетоводни трикове вече са изчерпани. 

„Ако финансите не са ти наред, няма абсолютно нищо, което да ти е наред“, казва Елкова. Проектобюджетът залага дефицит от 3%, който тя определя като практически непостижим - ДДС е надценен с около 33% при реален ръст от 15%. Неразплатените разходи достигат 4 млрд. лв., лихвените плащания растат, а капиталовите инвестиции изостават. България взема заеми, за да финансира текущо потребление, а не развитие - процес, който неминуемо води към по-дълбок дефицит, по-скъп дълг и болезнени корекции.

Разговорът е записан на 11 ноември 2025 г. в Ехо Медия Студио

България харчи значително повече, отколкото събира, а възможностите за счетоводно прикриване на дефицита вече са изчерпани. От години разходите растат автоматично - пенсии, заплати, социални плащания - без връзка с производителност, инвестиции и реалния капацитет на бюджета. Механизмът за индексиране към средната работна заплата задейства лавинообразни увеличения във всички ключови публични системи.

Приходната част на бюджета също ерозира. ДДС е надценен с 33% при реален ръст от около 15%, което прави планирания 3% дефицит практически неизпълним. Третото плащане по Плана за възстановяване остава под въпрос, а забавените разплащания не могат да запълнят фискалната дупка.

Държавният дълг расте с висока скорост, а страната се насочва към групата на средно задлъжнелите държави. Лихвените разходи се увеличават, заемите стават по-скъпи, а голяма част от новия дълг отива за покриване на текущо потребление, а не за инвестиции. Години на орязани капиталови разходи вече водят до реален инфраструктурен разпад – провалени ВИК проекти, водни кризи, изоставени пътища и невъзможност за завършване на ключови магистрали.

Това е много тъжно, защото специално по отношение на управлението на финансите, ние бяхме за пример.

Също така, трябва да си даваме сметка, че тези процеси на упадък, вървят изключително бързо. И управлението на финансите е хоризонтален въпрос, и то касае абсолютно всеки друг сектор. Финансите, ако не са ти наред, няма абсолютно нищо, което да ти е наред. Добре да се знае и да се осъзнава.

Бюджетната процедура е разстроена: няма публикуване на проектите в срок, няма обсъждания, няма работа на тристранката, няма прозрачност. Инвестиционният климат се влошава: чуждите инвестиции са паднали от 20% от БВП до около 1.5%. Неочаквани решения като внезапното вдигане на данък дивидент усилват непредвидимостта.

Вътрешните дисбаланси в администрацията растат. Заплатите се увеличават стихийно и без правила - секторите, които намерят „прозорец“, получават рязко повишение, а други остават догонващи, което допълнително разрушава логиката на публичните разходи.

Обвързването на възнагражденията със средната работна заплата автоматично ускорява нарастването на бюджетните разходи. В ключови системи увеличенията достигат 50-70% само за две години, без реформи или производителност зад тях.

Липсата на визия допълва кризата. Нито една система - с изключение на образованието - не представя план, приоритети или контрол върху разходите. Бюджетът се превръща в механично покриване на растящи потребности, а не в инструмент за развитие.

След 2 януари страната остава без стратегическа цел. Спорът за еврото замени сериозния разговор за подготовка с футболно разделение, докато реалните технически рискове и логистични предизвикателства останаха неглижирани. Европейските правила не могат да бъдат избегнати: при нарушаване на критериите следва процедура за свръхдефицит – механизъм, който вече веднъж е бил прилаган спрямо България.

Липсата на приоритети прави бъдещите корекции неизбежни и болезнени.