Патриарх Даниил е типичен монах, калугер. Никак не изглежда подготвен за резките движения на мира сего, от който е избягал, който е изоставил и презрял, постригвайки се, и в който Божият промисъл сега го е върнал да върши странни неща и да се среща с лукави люде. Същото е изпитал и св. Григорий Паламà, когато са го направили епископ на Солун, докато той е искал кротко да безмълвства на Атон; същото е изпитал и св. Иоан Златоуст, когато насила са го турили Константинополски архиепископ (патриарх), като за тая цел даже грубо са го отвлекли от Антиохия.
Патриархът не разбира от пиар и от медийно поведение и ако досега не беше длъжен, то вече е длъжен да се съобразява с публичния си образ. Не знам кой го съветва в тази посока и дали този човек е адекватен специалист. Не знам дали даже някой изобщо го съветва. Не знам дали някой му е казал, че ако направи или каже нещо, което изглежда правилно в собствените му очи, то вещи професионалисти и негови противници могат ловко да го представят в публичното пространство така, че да бъде катастрофа за имиджа му. Знам, че Синодът и Софийска митрополия са мудни и вероятно такива трябва да бъдат, защото Църквата не бърза за никъде по своя хилядолетен път. Но когато стигне до пошлите и мимолетни светски медии, патриархът вече не е на своя територия, не е на територията на Синода или Митрополията, контекстът е друг, правилата са други и в крайна сметка ефектът може да се окаже обратен. Светейши Владико! Намери си някой адекватен да те съветва по тези въпроси!
По всички медии заваляха почти едни и същи заглавия:
Патриарх Даниил призова да се прости
на „съдиите“ от „Народния съд“
Патриархът настоява да простим
на убийците и безбожниците от Народния съд
И още много от този род. Дори няма значение какво пише в съответните статии, защото заглавието вече си е свършило работата. Едно време сме се учили, че в дадено списание или вестник (а сега и в интернет сайтовете) човек първо гледа илюстрацията, после чете заглавието, сетне, ако то му се стори интересно, може да погледне и подзаглавието и чак накрая, в сравнително редки случаи, чете текста. Забелязали ли сте колко често статиите са малки и не казват нищо повече от казаното в заглавието, което пък от своя страна често е досадно голямо?
Какво породи тези публикации? Породи ги поздравителен адрес, прочетен на конференция по повод 145-годишнината на Върховния касационен съд. Оригиналният текст дословно е следният:
…Проведеният преди 80 години Народен съд, на чиито решения е посветена организираната от Вас конференция, е постановил присъди, които са оспорими както в юридическо, така и в чисто човешко отношение. … Правилната оценка за събития от недалечното ни минало – като Народния съд, чиито осъдителни решения променят хода на историята на нашето земно Отечество и са в основата на една половинвековна несправедливост – следва да бъде съчетано обаче с нашето лично вътрешно усилие като православни християни и като членове на Христовото тяло – Църквата, да съхраняваме и предаваме на бъдните поколения паметта за невинните жертви, като същевременно намерим сили да простим на виновните…
Откъде тръгна убеждението, че Даниил е русофил? От едно друго, интерпретирано по сходен начин негово изказване, че (цитирам по памет и перифразирам) „за войната в Украйна няма само една виновна страна“. За това говоря, за тази необходимост от грамотен пиар, който да не допуска изказвания, които сами по себе си не са нищо особено и съдържат истина, но дават възможност за изопачаване, тенденциозни интерпретации и в крайна сметка създаване на определен обществен образ на онзи, който ги е изрекъл в очевидно неподходящ контекст. Когато говори пред медиите, Патриархът си представя, че говори от амвона, но то няма нищо, ама абсолютно нищо общо. Законите на медиите са други, алегоричността у тях е различна.
Това, което Даниил е казал за прошката, е вярно. Колкото по-страшни са чудовищата, толкова по-голям е подвигът и усилието да им се прости. Когато призоваваш да се прости на злодей, с това не казваш, че той е светец. Не го оправдаваш. Не, злодей е. И именно поради това ще се увенчаеш с венци, ако успееш да се смириш дотам, че да му простиш и да оставиш Богу съда над него. Прошката е божествен акт. Сам Христос казва на Кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“ (Лука 23:34). А св. първодякон Стефан, докато го пребиват с камъни, намира сили да се помоли: „Господи, не им зачитай тоя грях“ (Деяния 7:60).
Прошката е подвиг, висш морален акт. Прошката е същината на християнството и когато сме в пости както сега (казвам го за онези, които още не са разбрали), целта не е само да не ядем кюфтета, а преди всичко да се смирим и да си простим един другиму. Прошката е лекарство преди всичко за душата на прощаващия. И за какво друго да говори главата на църквата през пости, ако не за прошка! Не бива да се прощава само на Картаген, който без съмнение трябва да бъде разрушен.
