Тези дни, когато спорният бюджет е централна тема, едно камерно събитие също привлече вниманието. Във фоайето на централата на БСП на „Позитано“ 20 председателят на партията Зафиров в присъствието на китайски другари откри внушителен паметник на Георги Димитров.

Статуята е бронзова, голяма, главата на вожда почти опира в тавана. Като част от композицията до нея е поставен пожарогасител и инструкция за използването му.

Събитието е партийно, случва се в партийна централа и не би трябвало да ни занимава особено. Още повече че и стогодишната партия вече е маргинализирана. Въпреки това то ми се стори пошло и унизително. За голяма част от българите Георги Димитров е алкохолизиран предател, но по друг начин го вижда видният партиец Александър Симов, който написа: „Той се завърна на „Позитано“… Моля да ми спестите политическите обвинения, критики и обиди под този пост, оставете ме да се порадвам… За младите читатели уточнявам – това е един от най-великите българи“.

Може ли БСП да се отрече от Георги Димитров? Някои казват, че това би означавало да се отрече от цялата си история. Но когато смени името си, тя в действителност се отрече от голяма част от историята си. Днес определя периода на своето управление като тоталитарен, а това е тежко (само)обвинение. Напълно отрича политиката на принудително македонизиране на българското население от Пиринско, но в същото време премълчава, че главният проводник на тази коминтерновска политика е именно Георги Димитров.

Много пъти съм си мислила как може да се стигне до национално помирение, как може да се свали тежкият воденичен камък на противоречивото минало, който виси на врата на всеки българин, как на практика може да стане това.

Не е сложно, когато има желание. Първата стъпка е осъзнаването на миналото. Не героизирането му, не носталгията по него, не замитането му под килима, не пропагандните клишета за него. Не откриване паметници на противоречиви исторически личности и събития. Те трябва да бъдат премахнати и на тяхно място да има не идоли, а паметници, които ни обединяват. Това, което ни обединява, е повече от онова, което ни разделя и противопоставя. Но е необходим трезв поглед и спокоен разговор. С поглед на двете гледни точки, а не от „друга гледна точка“.

Уж е просто, но се оказва, че не е лесно.

Думи не на кого да е, а на патриарх Даниил, станаха повод за нов конфликт. Темата не е нова, но неговите думи раздухаха тлеещите въглени. В поздравителен адрес до Върховния касационен съд патриархът призова да „намерим сили да простим на виновните; да се примирим с нашите братя и сестри“. Неговите думи отприщиха лавина от коментари, интерпретации, възхвали и заклеймяване.

Светейшият призовава жертвите да простят, но не призовава виновните (които самият той нарича виновни) да се покаят. Или поне да изкажат съжаление за сторените някога злодеяния. В подобен контекст Иисус Христос казва: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците; с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си!“. Поставянето на реновирания паметник на Георги Димитров точно в деня, когато патриархът отправи своя призив, се яви като илюстрация на тези евангелски думи.

Няколко дни след влизането в сила на Наредбата-закон за народния съд Георги Димитров разпорежда от Москва на ЦК на Българската работническа партия (комунисти): „Никой не трябва да бъде оправдан“. Един месец по-късно допълва: „Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“. Може ли да бъде наречена „съд“ една институция, на която ѝ е наредено безапелативно: „Никой не трябва да бъде оправдан“? А как се отнасят към тези негови думи днешните му идеологически наследници, които му издигат паметник? Александър Симов уточнява „за младите читатели“ – „това е един от най-великите българи“. А патриархът призовава да „намерим сили да простим на виновните“.

Проблемът с покаянието и прошката не е толкова прост. Той става още по-заплетен, когато бъде употребен идеологически. И се отприщват пристрастните интерпретации.

Припомнят, че от кръста Иисус Христос е простил на Своите убийци. Но колко от тези, които цитират думите на Христос, могат да простят, ако е убит техният баща или детето им? Лесно е да се изговарят клишета. Прошката е нещо по-дълбоко.

В случая става дума за хиляди избити. Освен осъдените от т.нар. „народен съд“ още хиляди са избити без съд и присъда. Една малка част от тях са действително виновни. Голямата част са садистични убийства от мъст и злоба. Жертвите са извеждани в потайни места и там са разстрелвани или убивани с лопати. После местата, където са закопани, са заравнявани, за да не бъдат открити никога. Само този факт показва, че убийците са съзнавали беззаконието си. Ако съдът беше народен, той щеше да се извършва пред народа, разстрелите нямаше да се извършват далеч от населените места, в затънтени горички и в тъмна доба. Действали са така, защото са съзнавали какво вършат. Съзнавали са, че постъпват безчовечно и вършат беззаконие. И никой по-нататък не иска от тях извинение или покаяние. Но от жертвите се иска да им простят.

Друго нелепо твърдение – убийците били вече мъртви, затова не можело да се иска от тях покаяние. Те са мъртви, но техните идеологически наследници са живи и здрави. За тях става дума. Те изкараха мумията от мавзолея, а сега монтираха идол в партийната си централа. От тях се очаква покаяние, а те с присмех казват, че поемат вината само с мезета. Тези думи бяха произнесени не в кръчмата, а от парламентарната трибуна! Ние сме известни като народ на късата памет. Забравихме ли и това цинично изказване?

На 1 февруари тази година се навършиха 80 години от разстрела на осъдените от „народния съд“ тримата регенти, 8 царски съветници, 22-ма министри, 67 депутати и 47 генерали и висши офицери. На този ден се отдава почит и на всички жертви на комунистическия режим, поднасят се венци и цветя и се отслужват религиозни служби. След панихидата, която патриархът отслужи в храма „Свети Седмочисленици“, той каза: „Повярвали сме, че можем да създадем справедливо общество тогава, когато в нас живее несправедливостта“. Това важи както за времето, когато са извършвани екзекуциите, така и за сега. Справедливостта изисква и прошка, и покаяние. Жертвите заслужават молитва, виновниците – възмездие, потомците – безпристрастна историческа оценка и памет. Прошката стои в контекста на всичко това.

Ние, християните, вярваме, че Бог прощава и на най-големия злодей, ако той се покае. Христос прости на св. апостол Петър трикратното му отричане, когато той се покая. Ние, християните, вярваме, че Христос и на Юда щеше да прости предателството, ако се беше покаял. Но затова, че не се покая, го осъждаме и окайваме. В християнската ценностна система покаянието и прошката са поставени на най-високо място. Те са пряко свързани и винаги се разглеждат във взаимовръзка. Затова не може да не ни смущава, когато се говори за прошка, без да се споменава за покаяние.

Относно прошката е необходимо да се направи още едно уточнение, което е не толкова богословско, а по-скоро психологическо. Тя е взаимоотношение между жертвата и виновника. Жертвата може лично да прости на виновника. Така е постъпил Христос от кръста, така са постъпили св. архидякон Стефан и другите мъченици. Но мога ли аз да простя на виновника, когато той е причинил зло на някой друг? Прошката е личен подвиг, а така тя би изгубила своята същност на подвиг. В този смисъл призивът за прошка извън контекста на покаянието е безоснователен и безцелен.

И този, който прощава, и този, на когото се прощава, еднакво се нуждаят от прошка. Но този, който дава прошката, повече се издига духовно. И пак остава в сила условието, че не мога аз да простя на виновника, който е причинил зло на някой друг.

Ако някой не е бил наясно защо единствено Българската православна църква не е канонизирала нито един новомъченик, пострадал за вярата през комунистическия период, сега трябва да разбере причината. Игумения Валентина Друмева (схиигумения Възкресия) събра сведенията и издаде 15 тома с житията и страданията на убитите и „безследно изчезнали“ свещенослужители през 45-годишния богоборчески режим. След като им е отказано да имат гроб, когато са убити, сега те заслужават молитва и памет. Затова тя казва за своята мотивация: „Осъзнах, че през този период нашата Църква остана без памет…

Разбрах, че трябва да се изследва и запише това, което половин век тънеше в забрава. Наложително беше да се опише подвигът на достойните български свещеници, пострадали от атеистичната власт“. Така тя сама събира сведения за 635 духовници, пострадали от гоненията против Църквата. Преди години беше съобщено, че в Светия синод е създадена комисия със същата цел, но не е известно до днес тя да е свършила нещо. Ако някой не е бил наясно защо е така, сега трябва да разбере причината.