Прехода през погледа на една  студентка

Есе на Яница Маринова, студентка в УНСС

София /КРОСС/  Първата си глътка въздух, първото проплакване, първата проронена сълза, аз не помня, а навярно и ти? Но виж- винаги ще помня деня и годината, в която се родих. Не си спомням какво е било преди да се родя, ширила съм се из просторите на майчината ми утроба, не съм виждала нищо, не съм знаела нищо. Но едно ще помня цял живот - годината на моето появяване на бял свят. Как бих могла да я забравя, нали всяка година на точно определена дата ми се припомня, тогава остарявам, а може би помъдрявам. Та реших да ви запозная с цялата глупост, с която израстнахме ние - децата на демокрацията. Кой е виновен, че се родихме точно тогава? Никой, а може би плановете на родителите ни!
Откакто съм стъпила в училище все за това се говореше,че ние сме ,,белязаните"- децата на прехода. Лепваха ни всякакви етикети, не, че това ни вълнуваше особено, ние израствахме така както и другите. Не бяхме различни. Имахме мечти, радвахме се на слънцето и живота, докато един ден проумяхме, че да се родиш в 89 г.си е не малък шанс, ами чист късмет- за едни хубав, за други лош.
От нас започна промяната. Асоциираха ни с властовата промяна. Писаха ни по историческите бележки и справочници. Създадохме нова история. А не го осъзнавахме, не ,че и сега го правим, но както и да е. По-скоро сега сме премирените пораснали дечица.
В училище всички проблеми и смени в законите ни уловиха. Първи бяхме с изпитите след седми клас, първи държахме зрелостен изпит след завършване на средно образование. И протестирахме.. а нас никой не ни чу. Виж учителите като не влизаха в час ги чуха, ония отгоре и им повишиха заплатите, ама никой тогава не помисли, че те стачкуват, ние си пропускаме материала - да не би някой да ни плати за изгубеното време?
Ние, децата на прехода разпръснахме целите си. Всички си спомняме сметановия сладолед, бозата и пастите, с първия си училищен звънец, чувахме скандиранията: Се Де Се... Няма как да не забравим и повторението на нежната революция през зимата на 1997 г., понеже не ходихме на училище.
Един голям политик беше казал "Демокрация се прави за един ден. Гражданско общество за 60 години" и е много прав. Нещата са наред "по документи", както се казва.
По мое време излязоха  мобилните телефони, когато бяхме в осми клас. Тогава беше лукс да притежаваш такава стока, а днес просто е потребност за седемгодишно хлапе да джиджитка бутоните на техническото изобретение.
Нашето поколение не бе облъчено от компютъра, даже нашите учители все го отричаха и ни караха да четем дебелите книжлета. Ама после вълните се смениха и ние неусетно попаднахме в плен на интернет пространството. Мнозина от нас се подадоха на изкушението- мирка, скайп, други го използваха за образователни цели. Ама като се сравним с това, което израства сега, можем с право да си лепнем етикета- Добри сме! Сега е страшно...Много страшно!
И ние се криехме, че пушим и си позволявахме от време на време някоя чашка, но за сегашното поколение си е нормално ежедневие. Ние имаме някакъв морал и го пазим. Не знам кой ни научи на това, дали се повлияхме от политическите сътресения?
Ние знаехме какво е да риташ топка, какво е да вилнееш сред природата. А днес, не само останахме без природни ресурси ами ги съсипваме. Ние, децата на демокрацията имахме мечти-момчетата искаха да станат полицаи, а момичетата се виждаха като принцеси. Днес е различно- момчетата искат да станат бизнесмени, а момичета "звезди", а голяма част от тях фолк звезди. В един такъв момент се запитваш "Защо става така?". Всичко е въпрос на образование.
Въпросът е какво прави държавата, за да накара младите да мислят като нормални свободни хора и да се развиват в правилната посока. Отговорът, за жалост, е нищо. Голяма част от младите хора растат така да се каже по инерция и се съобразяват най-вече с околните, а не с тях самите. В крайна сметка си оставаме деца на прехода... малко объркани, много обременени, но все пак ние.