Една снимка, изплувала от архивите, ни връща повече от 60 години назад във времето, в една различна София.
Кадърът, датиран от 1963 г., показва гледка от тогавашния Парк на свободата, днес познат на всички като Борисова градина.
На пръв поглед сцената носи усещане за спокойствие, но и за нещо друго – една злокобна и минималистична атмосфера, характерна за онези години.
Контрастът между епохите
На фона на сивото небе и монументалните, строги алеи, водещи към Паметника на съветската армия, паркът изглежда почти пуст, изчистен от излишни детайли. Всичко е мащабно, но и леко потискащо. Именно в този суров пейзаж се откроява най-ценното – чисто човешкият момент. В предния план, край езерото с лилиите, виждаме жена и дете, напълно погълнати от своя малък свят. Те не позират, не гледат в обектив, а са се навели над водата, може би пускат трохички на рибките или просто разглеждат нещо, което е привлякло вниманието им.
Това е момент на истинско, неподправено общуване със заобикалящата ги среда. Детето не държи таблет, а майката не проверява телефона си. Те просто са там, в този миг, заедно.
Какво бихме видели днес?
И тук идва неизбежният въпрос – как би изглеждала същата тази сцена, заснета днес, през 2025 година? Вероятно пейката щеше да е заета от хора, чиито лица са огрени не от слънцето, а от светлината на техните смартфони. Вместо да гледа лилиите, детето може би щеше да гледа анимационно филмче на телефона. Майката, вместо да споделя мига с него, щеше да прави стотици снимки за Instagram, търсейки перфектния кадър, с който да покаже на света колко са щастливи.
Щяхме да видим хора, които живеят не в реалността, а през обектива. Хора, които документират живота, вместо да го изживяват.
Изгубени в дигиталния свят
Тази стара, леко меланхолична снимка от 1963 г. служи като мощен шамар. Тя ни напомня за една проста истина – най-ценните моменти не могат да бъдат уловени с камера или споделени в социалните мрежи. Те се случват, докато сме "офлайн". Докато сме наведени над езерото, докато споделяме тишината или просто наблюдаваме света около нас.
Може би минимализмът на соца е имал и своята добра страна – липсата на дигитални разсейвания е карала хората да бъдат по-свързани помежду си и със света около тях. Днес, заобиколени от безкрайни възможности и информация, рискуваме да изпуснем същината – простия акт на това просто да бъдеш. Тук и сега.