Георги Василев В европейските езици съществуват различни изрази, за да се изкаже степента на преклонение на търсещия човек пред красотата. Можем да споменем френския passionné d’art, английския lover of art, както и българския стремеж към „духовна радост” и „неизразима сладост”, ако ни е позволено да направим по-свободни заемки от старобългарския стил „плетение словес”. А всичко това са пътища към постигане Платоновото състояние „калос каи агатос”, с което се нарича духовно извисеният човек. В контекста на подобно обсебване от красотата, което е необходим висок хоризонт на обществото, а и надежда, че ще дойде момент, когато културата ще има по-широко място в българското общество, известният литературен критик и поет Иван Гранитски публикува книгата си „Ловци на метафори”, която е посветена на творчеството на 20 български съвременни художници. Всъщност книгата има стойността на каталог за водещи имена от съвременното българско изкуство. Това значение е подчертано и с хронологичната справка за изложбите на всеки от представените майстори на пластическите изкуства. А на свой ред повечето от тях, включвайки световноизвестни галерии в творческата си автобиография, доказват международното и световното признание, постигнати от българската живопис и скулптура. С темпераментното си перо Иван Гранитски създава богата и нюансирана собствена лексика, която показва способност за безпрепятствено общуване с анализирания художник: „нравствено-енергийната натовареност на света”, „танцуващи светлинни петна в почти мистичен божествен карнавал” (за Атанас Константинов), „неуморното втурване в неизследвани и неизвестни духовни пространства” (за Володя Кенарев”), „виртуозен музикант” (за Греди Асса), „бравурното кресчендо на дисонансите” (за Злати Златев), „съновиденията на Иван Димов”, „майстор на аристократичната самоирония” (за Любен Зидаров), „храмовостта и съборността на човешкия индивид” (за Людмил Бонев), „чирпанската земетръсна чувствителност” (за Никола Манев). Моето зрителско предпочитание остава към художниците и скулпторите, които, както акцентира Иван Гранитски, имат собствен митологичен пласт в своите образи. Това са Атанас Константинов, Димитър Сотиров, особено Людмил Бонев. Иван Гранитски подчертава конструктивната сила на „отечествената космогония” (думи по повод на Володя Кенарев), нейната способност да намира ярки модерни изрази, като при това сякаш има някаква вродена контактност с развитието на сюрреализма. Той отнася неведнъж представяния от него автор към един по-съвременен сюрреализъм, вижда ехо от Салвадор Дали. Понякога това е съвсем точно – картината „Разкажи ни” на Володя Кенарев за мен сякаш е реплика на известната картина „Гала” от Дали. Но ако мога да споделя едно лично впечатление, струва ми се, че нашите художници като обща тенденция развиват една пъстрота, която едновременно съдържа спектралните богатства на фолклорните ни тъкани и странните фигури и цветни петна на Хуан Миро (Цветан Казанджиев, Георги Зайков-Зайо, Иван Димов, Слав Бакалов, Христо Михайлов). По традиция прякото общуване между различните творчески жанрове е благодатно. У нас през последните две десетилетия една група на литератори и филолози поддържаше диалога литература-изобразително изкуство: Енчо Мутафов, Аксиния Джурова (моля за извинение, ако съм пропуснал друго някое значително име), продължавайки прекрасния пример на Чавдар Мутафов. Между другото, в „Ловци на метафори” е подчертан творческият разговор между поета Таньо Клисуров и художника Злати Златев, приел формата на съвместно издание на двамата. Желателно е също, щом толкова спонтанно е пристъпил към диалога в изкуството, да се откаже от малките политически стрели, които се случва да изскочат от редовете му. Нали когато вдигат очи към светлото излъчване на изкуството и по-емоционалните политици (сред които понякога попада и Иван Гранитски), забравят злобата на деня? Всъщност това той лесно ще направи в едно бъдещо ново издание. Освен с професионалното си съставителство „Ловци на метафори” е и отлично полиграфично изпълнение.