Режисьорката Емма Данте: Не очаквайте зрелище, а страдание!

Джан Лука Фавето (със съдействието на пресслужбата на Teatro alla Scala )

Емма Данте, 42-годишната сицилианка, която скандализира миналото лято европейските театрални фестивали с постановката си „Le pulle“(от сицилиански - „Проститутките“), поставя „Кармен” в Миланската Скала.
Емма завършва Националната академия за драматично изкуство в Рим. Работи като актриса в Gruppo della Rocca и в други независими театри. На сцената и в телевизията участва в съвместни проекти с Микеле Плачидо, Гасман и Марчело Мастрояни.
През 1999 г. създава в Палермо собствена трупа Sud Costa Occidentale, където експериментира и поставя авангардни спектакли. Авторските й заглавия жънат успехи по авангардните фестивали във Франция, Португалия, Испания, Швеция, Русия, Сърбия. Има и един роман, публикуван от „Rizzoli” - „Улица Кастелана Бандиера“.
Със съдействието на пресслужбата на театър „Ла Скала“ публикуваме материала на Джан Лука Фавето за режисьорката Емма Данте.
Разговаряйки с Емма, виждам насреща си една истинска мадам Бовари, обгърнала с ръка чашата кафе, черноока, мятаща огнени погледи. А отговорите й са по-светкавични от погледите.

- Как се случи така, че ви повериха „Кармен” не къде да е, а в „Скалата”, питам аз, а тя въобще не се замисля.
- Просто се обади директорът Стефан Лиснер и попита съгласна ли съм да правя „Кармен”. Отговорих, че никога не съм правила опера, а той ме контрира: „Точно затова. Мисля, че Кармен много ви пасва“. Аз наистина я чувствам много близка заради бунтарския й дух. Тя прилича на гръцките трагични героини, които много ми харесват. Прилича и на моята любима Медея, която заради любовта си е готова на всичко. Освен това операта е създадена по един много дързък разказ на Мериме, в който има много диалози. Те са особено близки до моя тип театър.

Опитвам се да й внуша, че и физически тя самата прилича на героинята на Бизе, обаче не е много лесно:
О, става дума за прилика, която не е просто физическа, а произтичаща от паралелния свят на театъра. Театърът е една дълбока, силна и много важна за мен паралелна емоция. Заставя те да разглеждаш нещата от друга гледна точка. Да преживяваш по-пълноценно страстите. Нещо като репетиция за любов. Нали знаете, че като се влюби, човек се разделя с удобството на живота. Подчинява всичко на любовта и си мисли, че е неизказано щастлив. После му трябва време, за да изтрезнее. Преживяла съм го като много жени по света. Преживяла съм и друг тип загуба - на много близки хора от семейството. И винаги ми е помагал театърът, за да оцелея. Та, нека поясня - когато през 2004-та поставях една пиеса, в която майката оплаква мъртвия си син, аз отново преживях смъртта на брат ми. На сцената майката уж го оплакваше, а все го виждаше жив. И тази емоция страшно ми помогна самата аз да се излекувам до известна степен от мъката по изгубения брат. В този смисъл ние с Кармен си приличаме. Тя знае, че любовта е пагубна за нея, а въпреки това се опитва да я изживее. Моята Кармен не е красавицата, ухажвана от мъжете, щастлива от това ухажване. Моята Кармен се бори. С един много злостен и критично настроен към нея свят. В този смисъл тя не е Кармен испанкага, Кармен французойката. Тя е Кармен страдалката, която го осъзнава. Тя усеща в себе си едно чудовище, което я разкъсва – това е страстта. „Кармен” затваря един театрален цикъл от моя живот – в тази постановка аз влагам всичко, което съм натрупала като театрал, което съм научила и преживяла. Няма да видите на сцената само персонажите от операта, ще видите още много други. Същества от моя сицилиански и средиземноморски свят.

Нейният средиземноморски сицилиански свят! Той наистина се усеща, докато разговаряме. Опитвам се да я провокирам да разкаже как точно е попаднала в театъра. И успявам:
Съвсем случайно и необмислено влязох в театъра. Бях на 17 години, когато от училище ни заведоха да гледаме „Антигона” в гръцкия театър в Сиракуза. Влюбих се от раз в сцената и реших, че там ми е мястото. Думите, които чувах от сцената, и не разбирах напълно, ме караха да сънувам, да мечтая. Мама каза още тогава: „Ако ще учиш театър, трябва да е сериозно. Не става в Палермо, трябва да идеш в Рим.” Баща ми, естествено, беше против. Но мама настоя и ме прати в Рим, в Националната театрална академия. Мислех, че най-подходящото за мен е да стана актриса, но още докато учех, все ме теглеше към режисурата. Тя е пътят да преодолееш ограниченията, пространствата, дори времето. Дипломирах се при Камилери, с роля в негова постановка. Бях много добра студентка, напориста, точна, ученолюбива. Тръгна ми и с първите ангажименти. На пръв поглед всичко изглеждаше много розово и обнадеждаващо. С театър „Ла Рока“ ми потръгна, пътувахме много, обикаляхме цяла Италия.

И пътят нагоре изглежда доста гладък. Една след друга валят наградите. Много фестивали, много ангажименти.
Не е гладък - контрира ме тя. - Както се бях отдала на работата, изведнъж се влюбих в един инженер. Окото не ми мигна да зарежа театъра заради любовта. Обикновеното сицилианско момиче, почувствало свободата, изведнъж реши да я остави заради... страстта. Е, имало е някаква хормонална буря у мен, не го отричам. Случи се по най-тривиалния начин. Чакаха ме приятели след представление. А той се опрял на джипа си и също чака. Реших, че точно този, дето се е опрял и гледа нахално, за мен е всичко. Две години бях просто домакиня, защото бях влюбена. Живеехме в една много луксозна къща в Катания, където аз не правех нищо друго освен да чакам инженера да се върне от работа. И това ме задоволяваше. По едно време той реши да иде за две седмици на ски. А аз – за да оползотворя времето, отидох в театъра, малко да поработя. Връща се той от ски и изчезва. Намерил си друга. И започва едно страдание. Ама как да го разкажеш?! По същото време мама легна тежко болна. Рак, неспасяемо! Виждах я как умира и не можех да направя нищо. Още докато беше в агония отидох в театъра в Палермо, за да търся утеха.

Ясно е като бял ден, че нейната утеха е театърът, тя непрекъснато го подчертава:
Досега се утешавам все по същия начин. Разбрах, че единственото ми място е в театъра. Създадох моята собствена трупа Sud Costa Occidentale, за да поставям моите текстове по начина, който ми харесваше. Оказа се, че и на мнозина други това също им харесва. Моите момчета и момичета събират по пътя парчетата, които изхвърляме като ненужни вещи от душите си. И ги връщат в душевния ни склад, където вече няма свободно място. Ето така тръгна всичко в моята трупа, за да продължи до днес. До „Кармен”.

Станете почитател на Класа