Ханс Кристиан Андерсен, разказвачът на приказки, един от най-известните датчани в онези времена (двамата с Киркегор живеят почти в едни и същи години, но ако предтечата на екзистенциализма, човекът с многото имена, е познат само в родния Копенхаген, славата на Андерсен се носи из цяла Европа), в периода от 31 октомври 1840 до 22 юли 1841 г. извършва продължително пътешествие из Европа, включващо Германия, Италия, Гърция, Османската империя (плава по Дунав и пише за българските земи), Австрия.

Преживелиците си публикува в книга, „Пазарът на поета“ (En Digters Bazar, 1842), която издателство „Парадокс“ издаде през 2022 г. в превод на Петър Милков. С този свой том Андерсен се превръща в „един от пионерите на жанра „художествен пътепис“, вписвайки се някъде между Гьоте с неговите истории за пребиваването му в Италия през 1786–88 г. („Пътешествие в Италия“, 1816) и Жерар дьо Нервал с „Пътешествие на Изток“ (1851). Разбира се, преди тях е Лорънс Стърн със „Сантиментално пътешествие из Франция и Италия“ (1768), но сякаш най-преди е английският аристократичен обичай на Grand Tour, зародил се през ХVІІ век (ако не броим Павзаний, пътешественика от ІІ век с неговите „Описания на Елада). Своя Grand Tour Андерсен описва детайлно и със страст: на онова, което е за възхита, отдава дължимото; на другото, което е за укор, не спестява жлъч. За българските територии научаваме доста любопитни неща: край „Систов“ (Свищов) на 9 май чете „Вилхелм Тел“ („Днес е годишнина от смъртта на Шилер; четох Вилхелм Тел“), нарича Русчук (Русе) „важен български град“, а за Никополи (Никопол) – след изричното уточнение, че е „български“, привежда историческа и географска конкретика:

[…] Основан от Траян след победата над Децебал; 1200 години по-късно пак тук – победа за Баязид и кървава баня (Андерсен изглежда знае, че според легендата край Никопол завършва дните си цар Иван Шишман). Намира се между варовикови хълмове, отчасти върху скалата, отчасти в едно ждрело, както и във водата; като че бе река от къщи, която се изливаше тук, на върха има укрепления от пръст и плетени огради.

Ханс Кристиан е сладкодумен разказвач с набито око и е истинска наслада да го четеш.

Наслада и изненада.

Изненада, тъй като в хода на днешните световни събития някои неща, случили се с него, събуждат усмивка, но и размисли. Особено във връзка с апетитите на сегашната американска администрация начело с Доналд Тръмп за Гренландия – датския остров във владение на Кралството от 1814 г., когато е разтрогнат съюзът му с Норвегия. Андерсен е наистина знаменит датчанин, много знаменит („Той и съпругата му изглежда особено харесват моите приказки, помолиха ме в скоро време да напиша още“, отбелязва той желанието на австрийския посланик в Атина Антон Прокеш-Остен, и той автор на пътеписи), ама по-обикновените люде от тогавашна Европа не само не го знаят, а и родината му хич не знаят. След като си тръгва с противоречиви чувства от Малта („Почти нищо зелено не среща окото, само жълтата земя, която е разрязана на шир и длъж от каменни огради и сгради една до друга“), писателят се качва на кораб за Гърция, „великата родина на духа“, където се среща с други пасажери. Сред тях седем испански монаси на път за Индия и един свещеник от Вечния град. И там, на кораба към „родината на духа“, между свещеника и пътешественика протича следният диалог:

Повечето хора на борда предполагаха, че идвам най-отдалеч; аз идвах от Севера.

„От Дания!“, възкликна нашият римски духовник, който пътуваше за Йерусалим. „Дания! Вие сте, значи, американец?“.

Обясних му, че Дания е далеч от Америка, но той поклати глава като дамата в „Датчани в Париж“ и като нея каза: „Не чак толкова далеч! Не чак толкова далеч!“.

На борда с нас бе и един папски посланик, който пътуваше за Ливан, той бе единственият от италианците, който знаеше малко за Дания […]

Андерсен не е твърде доволен от безизвестността на родината си, тъй като сърцето му бушува от национална гордост и крепко достойнство, че е „от „Севера“. Не пропуска да отбележи постиженията на сънародниците си: нарича Бертел Торвалдсен „най-добрия скулптор на нашето време“; възхищава се на Тихо де Брахе, за когото се тюхка, че бил прогонен („Дания е велика като майка, но понякога не е добра майка за най-добрите си деца“); изрично изтъква, че сградата на университета в Атина се строи от датчанин, архитекта Кристиан Хансен… Развълнувано пише: „Колкото по-далече стигнат от дома си швед, норвежец и датчанин, толкова по-силно бие сърцето на всекиго от тях, когато се срещне с някого от другите. „Ние сме един народ, ние сме скандинавци!“. Когато през 1833 г. бях в Рим, трите нации отпразнуваха Коледната вечер заедно, като едно семейство“. Затова е неприятно сюрпризиран, когато го припознават като американец, а сюрпризът става още по-неугоден, след като се повтаря на о. Сирос (Андерсен го назовава Сира), най-гъсто населения цикладски остров, отивайки да се обръсне:

Бръснарят попита дали съм англичанин и когато отговорих, че съм датчанин, той ме притисна до сърцето си и извика: „Добрите американци!“. Аз отново го уверих, че не съм американец, а датчанин, той кимна щастлив, сложи ръка на сърцето си и обясни, доколкото разбрах, колко драги са американците на всички гърци още от времето на борбата за независимост, когато американските кораби им носили провизии.

Накрая горкият датчанин, когото всички провъзгласяват за американец, се предава и с чувство за хумор изрича, бидейки за пореден път потърпевш от объркването на националната му идентичност на път за Ориента: „Мъже пушеха хартиени пури и се възхищаваха на сабята дамаскиня на един арабин. Попитаха ме дали съм баварец, а когато отговорих, че съм датчанин, те ме поздравиха като да бях американец“…

Шах и мат!

По времето, когато Андерсен извършва своето пътешествие, президент на САЩ е Мартин ван Бюрън, първият, роден във вече независима Америка. Исторически анекдот гласи, че от прозвището му Old Kinderhook, Старият Киндерхук, произлязъл изразът ОК (привържениците му по време на кампанията спретвали навсякъде т.нар. „ОК клубове“). Ван Бюрън е наследник на холандски преселници, холандският е неговият майчин език. Заедно с предшественика си Андрю Джаксън полага основите на Демократическата партия. Джаксън взема президентски мандат (два пъти) заради непримиримостта си срещу индианските племена, Ван Бюрън продължава същата политика (тъкмо тогава индианците чероки изминават печално известния „Път на плача“ и то, между другото, след като „сключили сделка“ с правителството във Вашингтон). Обаче – лишен от харизмата на Джаксън, изкарва само един мандат, след което се оттегля в имението си в Линденвалд. Изместен е от генерал Уилям Х. Харисън, който умира едва месец, след като заема поста (Харисън е най-кратко управлявалият американски президент). Съединените щати се занимават в онази епоха повече с вътрешноконтинентални дела (отделянето на Тексас от Мексико и присъединяването му към Съюза през 1845 г. например), всичките експанзионистични, точно както прави Тръмп. Целите на разширяването се постигат, както дойде: веднъж с бойни действия (Тексас), друг път с търговски (Наполеон продава през 1803 г. Луизиана за 15 млн. долара). Първите години на ХІХ век, първите години на ХХІ век – Андрю Джаксън и Мартин ван Бюрън сякаш са пример за нашия рижокос Доналд. Именно при тяхното властване се полагат основите на т.нар. „Позлатена епоха“, Gilded Age (от средата на ХІХ век до началото на Първата световна война) – време на ширеща се корупция, на хищническо забогатяване, на крупни машинации и скандални мошеничества. Тръмп твърди, че се оглежда в президента Уилям Маккинли (възвърна името му на най-високия връх в Северна Америка, кръстен така след убийството му), който управлява в разгара на тия „позлатени“ години. Присъединява Хаваите, а вследствие на Испанската война колонизира Филипините, Пуерто Рико и о. Гуам. И Маккинли като Тръмп налага мита за щяло и нещяло, но все пак Андрю сякаш пасва на Доналд повече. Андерсен, разбира се, не ги е знаел тия ранни империалистически американски захапки (за разлика от нас днес), дори се чуди защо – вместо да бият път през Атлантика, бедните емигранти от Западна Европа не се насочат към нашите земи: „България изглежда рядко населена, тук може да стане земя за мнозина, които иначе сега заминават за Америка; каква само търговия може да се развърти край големия Дунав“. Не е знаел също, че Гренландия ще се окаже тлъста хапка за щатските апетити, но май някак интуитивно е усещал, че страната му ще си има проблеми с американската алчност, затова и така болезнено е реагирал всеки път, когато вместо за датчанин го вземат за американец. Гениите са пророци, безпрекословна истина е. А че Андерсън е гений е друга безпрекословна истина. „Не чак толкова далеч! Не чак толкова далеч!“ – думите на католическия свещеник сладко-сладко отекват през вековете в ушите на Тръмп… 

Впрочем дали пък Доналд Тръмп не обърква славяните украинци с индианците чероки? И заледената Гренландия със знойните Филипини?…