Всеки е виждал човек, който се подпира с едната си ръка в ствола на някое дърво, било за да си почине, било когато случайно срещне познат и двамата спират на кратка приказка. Нещо повече.

За същия този „всеки“ като нищо може да се каже, че и той на свой ред поне веднъж се е подпирал с ръка в ствола на дърво. Какво излиза? Че няма човек, който да не го е правил. Буквално това излиза.

Е, добре. Когато видях този човек на улицата, и той правеше същото. Беше се подпрял с ръката си в ствола на едно дърво. Само че имаше малка разлика, която променяше всичко. Той беше заел тази поза на метър и нещо над земята. Краката му бяха във въздуха. В тялото му не личеше никакво напрежение. Просто се подпираше с ръката си в кората на дървото и висеше на метър и нещо над земята. „Висеше“ не е точната дума. По-скоро трябва да се каже – беше стъпил спокойно във въздуха. Защото, както казах, в тялото му не се забелязваше и най-малкото напрежение.

Няма какво да се лъжем, такава гледка действа шокиращо. По-страшно от това щеше да бъде само, ако не се подпираше никъде, ако просто стърчеше във въздуха на метър и нещо височина. Може би той затова се беше и подпрял на дървото – за да не е прекалено стряскащ. Улицата беше оживена, по тротоара минаваха доста минувачи. Всеки спираше, взираше се. Оглеждаше се дали не е жертва на някаква плоска шега. После някои отминаваха бързо, за да не се замесват в съмнителни преживелици. Други обаче спираха, обикаляха около човека, снимаха го с телефоните си, прокарваха ръце под подметките му, за да се уверят, че човекът в крайна сметка не е стъпил върху нещо прозрачно.

Млади момичета, хванати по две под ръка или на по-големи групи, които изпищяваха, щом го зърнеха; момчета, крачещи бързо, възрастни двойки, излезли на кротка разходка, забързани делови мъже, майки с деца – никой не оставаше безразличен. Добре че тротоарът тук беше широк.

По-късно видях, че някои от тези клипове са пуснати в социалните мрежи.

Мъжът беше жилав, с интелигентни черти. На лицето му играеше топла усмивка, очите му наблюдаваха с разбиране любопитството на хората. Но любопитството винаги ескалира – появиха се такива, които спряха и започнаха да се кръстят, други, които го гледаха с мистично преклонение. По едно време човекът отлепи ръката си от дървото и тежко скочи на тротоара. Явно се беше изморил, или беше преценил, че е въпрос на време любопитството да ескалира в някакви по-странни и ръбати действия.

Скоро тълпата се разпръсна. Мъжът седна на най-близката пейка. Аз се приближих и попитах може ли да седна до него. Той кимна с глава. Нямаше смисъл да увъртам, да почвам отдалеч.

– Как го правиш? – попитах.
– Не мога да ти отговоря. Просто го правя.
– Защо го правиш?
– За да издърпам хората от ежедневието, да им покажа, че в ъглите на деня има странни, необясними неща.
– Чувстваш ли се владетел на някаква особена сила? – Не. Но трябва да съм в абсолютна хармония със себе си.
– Какво означава това?
– Не трябва да усещам никакво петънце в душата си.
– Ти можеш пари да изкарваш така…
– И това съм опитвал. Ако сложа на тротоара шапка, за да пускат хората пари, не се получава.
– А как започна всичко?
– По най-обикновен и прозаичен начин. Сънувах, че го правя. Подскачам нагоре и залепвам ръката си за дървото. И става. Сънят беше много ярък и запомнящ се. Събудих се, а сънят продължаваше да е жив под клепачите ми. Облякох се, отидох в парка, избрах една пуста алея и опитах. И стана. Това е.
– Колко пъти си го правил досега?
– Десетки пъти. Но гледам да е на различни места в града.
– А имал ли си несполучливи опити?
– Да. Нали ти казах. Когато не съм в хармония със себе си.
– Нищо не разбрах. Излиза, че това е някаква твоя особена дарба, която се е отключила незнайно как.
– Може и така да се каже.
– Чувстваш ли се специален, изключителен, осенен свише?
– Ни най-малко. Това за мен е като игра. Мога и го правя. И хората се учудват и се радват. Това ми стига.

Някой изсвири с уста – един особен сигнал. Мъжът се огледа.
– Аз трябва да ставам – каза. – Довиждане.
Надигна се и пое по тротоара.