Варварите на Росен Кукушев са начало, но не начало на бавна, разлагаща, гноясваща разруха; а начало на свят, където няма леш… Но този свят не е нашият, този свят е другаде, там някъде отвъд…
Гениалните поети (не само поетите – гениалните художници, писатели, композитори, танцьори също) имат това генетично свойство да създават образи ex nichilo, които се превръщат в изначалност; в нещо, към което други поети се връщат и по свой си начин коментират, репликират, продължават. И това не са имитации, съвсем не; това са нови произведения, родени обаче вече не ex nichilo, а ex imagine. Така визията прораства, израства, нараства, превръща се в такъв културен фундамент и феномен, който бива усвояван от всекиго – понякога по съвсем елементарен начин. Но поетическият фундамент и феномен не се елементаризира и профанира, не; той си остава все така устойчив, все така непоколебим, все така необходим. Абсолютно необходим…
Такъв е образът на варварите, създаден от Константинос Кавафис в Александрия (1911).
Константинос Кавафис
В очакване на варварите
Какво очакваме, стълпени на площада?
Днес варварите ще пристигнат тук.
Защо това бездействие в народното събрание?
Защо народните избраници закони не създават?
Защото варварите ще пристигнат днес.
Какви закони да създават народните избраници?
Когато дойдат варварите, ще донесат закони.
Защо ли императорът е станал толкоз рано,
пред най-големите врати тържествено е седнал
на трона си замислен, със корона на главата?
Защото варварите ще пристигнат днес.
И императорът очаква да приеме
водача им. Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.
Защо и преторите са излезли днес
с червените си златоткани тоги?
Защо са гривни сложили със много аметисти
и пръстени с блестящи, лъскави смарагди?
Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,
със злато и сребро прекрасно украсени?
Защото варварите ще пристигнат днес,
а заслепяват ги такива скъпи накити.
Защо прочутите оратори не идват както друг път,
за да изложат свойте мисли в красиви дълги речи?
Защото варварите днес ще дойдат.
А те се отегчават от сложни красноречия.
Защо започна изведнъж такова неспокойствие,
обърканост (лицата как станаха сериозни!)?
Защо внезапно улици, площади опустяха
и всички се прибират умислени дълбоко?
Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.
Завърнаха се пратениците от границата
и казаха, че варвари не съществуват вече.
Сега какво ще стане с нас без варвари?
Та тези хора бяха някакво си разрешение.
(превод Стефан Гечев)
На български съществува и друг превод на стихотворението, дело на Атанас Далчев. Няма да го привеждам целия, макар че би било интересно сравнение на, да речем, причините, поради които Далчев, за разлика от Стефан Гечев, използва в първия стих „стъгда“ вместо „площад“. Стъгдата е площад, разбира се, но не къде да е, а на село – поне така обясняват речниците. А на стъгдата на село се събира добитъка, тоест Далчев мигом прехвърля онези, дето чакат варварите, в едно примирено, покорно, добиче малодушие; на всичко са готови, всичко са съгласни да приемат. Пастирът може да ги поведе към пашата, но може и към кланицата – те примирено ще преглътнат и едното, и другото. Прекрасно откритие на великолепния български поет, но в същото време изборът му лишава стихотворението от изненадата, че за тези, стълпените в стадо на стъгдата, тъкмо варварите са решение, ако не и единственото решение. Затова и някак бледо стои последният стих: „За нас все пак те бяха разрешение“ в сравнение с наистина леко стряскащия и смущаващ на Стефан Гечев: „Сега какво ще стане с нас без варвари? Та тези хора бяха някакво си разрешение“. Предава по този начин големият преводач, че всъщност задънената улица, усещането за без изход (тупик) е до такава степен обзело „стълпените на площада“, че всяка промяна, каквато и да е, дори да е варварска, е добре дошла. Е някакво начало, старт на друго, различно от тъпата плоскост, обхванала битието им. Светлозар Игов поставя стихотворението на Кафавис в контекста на „европейския fin de siecle“, припомняйки както „Залезът на Запада“ на Освалд Шпенглер, така и „скитското“ в руската култура (Александър Блок), и привежда убеждението в „барбарогенизма у някои „по-млади“ народи и радикални движения, които вярват, че по-младите народи и новите съсловия ще влеят нова, прясна, освежаваща кръв в уморената европейска цивилизация“. Спомня си в тази връзка за Николай Лилиев, макар че аз по-скоро – по отношение на българските устреми – бих се опрял на движението „Родно изкуство“ и на „Балкано-българския титанизъм“, така убедително очертан и разгърнат от Найден Шейтанов. У Константинос Кафавис, поета на Александрия, няма никакъв титанизъм; настроението, което вдъхва неговото стихотворение, по-скоро ни припомня завладяващия „Александрийски квартет“ на Лоурънс Дърел и точно тук може би е времето да кажем, че то може би е извикано (със своите печални нотки) от обстоятелството, че точно по това време градът на Александър започва да губи от ореола си на звезда на Леванта за сметка на Кайро (стига ни само да посочим, че през 1908 г. се открива Каирският университет, първият в Египет). Кафавис с гениалните си сетива на чувствителен поет предусеща бъдещата разруха и я описва, вероятно имайки предвид под варвари засилващият се мюсюлмански елемент в цялата страна и най-вече в почти съседен Кайро. Надеждата е, че за своеобразното си възраждане те може би ще изберат Александрия, но не става така – блясъкът на града помръква, защото варварите са го заобиколили и подминали. И са се настанили другаде. Няма варвари – няма ново начало за стария град. И няма никакво начало освен бавна, разлагаща, гноясваща разруха; леш, бъдещ леш…
Варварите на Константинос Кавафис са исторически.
Йован Христич
Варварите
Kai tora tha genoume horis barbarois
Oi anthropoi autoi esan mia kapoia lysis.
Кавафис
Най-сетне вестителите дойдоха и казаха:
Варварите идват.
В града се готвят да ги посрещнат:
Въодушевени юноши вече викат техните имена
И бързат да прославят новите богове.
Не казваха ли поетите, че те са някакво разрешение?
Сега пишат стихотворения във тяхна чест
И чакат деня, когато гласно ще ги четат,
Докато удивените варвари
Ще ръкопляскат и ще ги учат наизуст.
Виждат вече своите стихове, изписани с големи букви
И окачени по арките на храмовете
От които ще прогонят изнемощелите божества,
Виждат библиотеките, препълнени със своите книги
От които ще изхвърлят приказките, които вече никому
нищо не казват.
Но поетите не знаят, че те първи ще бъдат обесени
на градския площад
Заедно с юношите, които побързаха да отворят портите
И да пуснат в града онези, които така жадно чакаха.
Защото варварите са си варвари и не са никакво решение.
(превод Светлозар Игов)
Светлозар Игов, преводачът на това стихотворение на Йован Христич – сръбския есеист, драматург, театрален наблюдател и поет (между другото, късно признат като такъв), типично за себе си като критик, изкушен от философията, не пропуска да сравни и открои разликата между двете поетични произведения в един свой забележителен текст – „Йован Христич – Константинос Кавафис. Един балканско-медитерански интертекстуален сюжет“. В спора на Христич с Кавафис той открива – прочее, то се вижда с просто око, че сърбинът отказва да признае варварите за решение; александриецът, твърди той, дава грешна перспектива, направо лоша. Лоша и лъжлива. Защото варварите първо ще обесят поетите, а след това и юношите, очакващи варварите „така жадно“, като са им отворили вратите. Юношите на Христич – ако искаме да продължим интерконтекстуалните игри на Светлозар Игов, приличат на юношата от едноименното стихотворение на Христо Смирненски, който изповядва:
Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
– Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!
Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!…
И тогава – залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, –
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.
И те, може би също като при Смирненски, ще знаят за какво умират, но съм убеден, че няма да знаят – ще се чудят и не ще разбират, защо умират. Та нали те всичките са уж с варварите?! Нещо повече, са от варварите?! Защо тогава тези ги бесят – не ги познават ли, или пък не ги признават? Да, историческите напластявания се стоварват като кално свлачище върху невинните души и ги повличат в мрака и безнадеждието. И ако Кавафис по някакъв начин чете варварите исторически, но сякаш облъхнат от географско-икономически развития, то Йован Христич ги чете политически, облъхнат именно от историята на ХХ век, от безумния ѝ и свиреп ход; неудържимо и неиздържимо свиреп. „Варварите“ са публикувани през 1988 г., когато в Централна и Източна Европа протичат процеси, които разместват идеологическите пластове като кибритени клечки: в СССР в разцвета си са гласността и перестройката, в СФРЮ Милошевич вече е посегнал на албанците в Косово и е предложил на други двама балкански комунисти – Тодор Живков и Николае Чаушеску, да сформират триумвират срещу реформите на Михаил Горбачов; от своя страна единият, Живков, приключил на пръв поглед с т.нар. „Възродителен процес“, готви на съгражданите ни от турски произход „Голямата екскурзия“; вторият, Чаушеску – след като докарва почти до глад румънците заради желанието си да изчисти докрай държавния дълг на страната, се захваща с унгарското малцинство в Трансилвания. Христич (†2002, 20 юни) отново с гениалните сетива на поета предусеща талазите, които ще вкарат неговата Югославия в гроба заедно с още стотици хиляди животи. Затова началото, което слагат варварите, е бавна, разлагаща, гноясваща разруха; леш, настоящ леш…
Варварите на Йован Христич са идеологически.
Росен Кукушев
Завръщане в Александрия
завръщането в александрия
е мит и територия на съня
сърцето тук влече ума към южните морета
умът към благост и покой
сред ежедневните предмети на вкуса
варварите могат да ти бъдат
верни пълководци или ветропоказатели
сред колебанията да пъплят като мравки
на историята извън мравуняка на паметта
така че лимеси в пустинята не съществуват
и само вятърът или крайбрежието
те ориентират в пътя и кръга…
да се завърнеш в александрия
е дълг предопределеност и предание
номадите пустинници изсипват
шепи с пръст и пясък над съдбата
идеята за град и за безкрайност
се плъзва от сърцето до ума
като в решетка на амслер
теорията на вероятностите повелява
пътуващият е завърналият се към себе си
Ако Йован Христич не свежда очи, а открито гледа в лицето варварите на Кавафис, заявявайки, че да, знам ги аз твоите варвари, ама не са ми хич таман, затова си изграждам свои – по-верни, по-истински, пò варвари, то Росен Кукушев в третата си стихосбирка „Завръщане в Александрия“ („Ерго“, 2025) в едноименното стихотворение е по-присвит, по-скромен, по-деликатен дори. Може да е свързано с Япония (изкарал е магистратура в Токийския университет), което, разбира се, е правда, но не докрай, не изцяло. Защото е свързана тази деликатност и с друго – с поетическия настрой на българския автор, който пише като че ли за себе си: „необичан и необичащ / покоят на съня ме отвежда / далечен и различен / от себе си / в други светове // там звукът от пианото е / прелюдия към тишината / а тя е подготовка за молитва“ („Интерлюдии. 1). Това е огромна промяна в осъзнаването и тълкуването на варварите: ако в единия случай те са историческа неизбежност, а в другия – политическа щета, в третия те са вече не свързани със земното битие, нямат общо с него, а са насочени и пренасочени към небесното, към един поетически мит, който е в същото време и единствената истинска истина, Истината-като-такава. Радикално преобръщане: ако преди поезията с всичката си гениалност служи на своите певци да изкажат земните си тревоги и недоволства, сега вече тя, 124 години след първите варвари и 37 след вторите, си е самодостатъчна, няма нужда от основания, нито от оправдания. Затова варварите на Росен Кукушев са толкова особени – „верни пълководци или ветропоказатели“. В първото словосъчетание акцентът пада върху думата „верни“, а при произнасянето на втората съставна дума се сещаме за „последния“ ветропоказател на Федерико Гарсия Лорка (прочее, един от поетите, които – по пророкуването на Йован Ристич – варварите погубват): „Когато умра, / погребете ме вий, ако щете, / в един ветропоказател“ (преводът, само да посоча, е на Атанас Далчев, който е превел и Кавафисовите варвари – едно знаменателно съвпадение). Оттук вече движението е сякаш ясно, да не река предсказуемо: ако при Кавафис то е омърлушено и наникъде, ако при Христич е борбено и съпротивително, то при Кукушев то е сонмническо и херметическо. Поетическото днес, поетическото сега, поетическото в момента, поетическото понастящем, поетическото hic et nunc не може и не иска повече да се разправя със света, защото знае – безсилно е, немощно е, слабо е да го промени, но пък за сметка на това поетическото е сила, мощ и можене там, където всъщност за него е същинският живот – Аркадията и Раят; в самото него е този живот и по-широко – в културата. Така, ако Йован Христич репликира „В очакване на варварите“, за да възразява, то Росен Кукушев цитира „В очакване на варварите“, за да ги възвиси като образ, но и като алтернатива. Алтернатива на оварварения свят, в който няма място за поетически варвари. Да, неговите варвари са начало, но не начало на бавна, разлагаща, гноясваща разруха; леш, смърдящ леш, а начало на свят, където няма леш… Но този свят не е нашият, не е тукашният, не е отсамният. Този свят е другаде, там някъде отвъд…
Варварите на Росен Кукушев са уранически.
