Най-пълната испанска ретроспектива на художника с „дебелите“ модели събра повече от 50 000 посетители за два месеца в Барселона – пристанището, където двайсетгодишният колумбиец Фернандо Ботеро стъпва за пръв път на европейска земя. Изложбата е до 20 юли 2025 г. в Палау Марторей в Готическия квартал
Не възхвала на пищните форми, а експеримент с обема – това е първото нещо, за което си дава сметка лаикът, разглеждайки изложбата „Ботеро, един универсален майстор“, курирана от дъщерята на художника Лина Ботеро и изкуствоведката Кристина Карильо де Алборнос в търсене богатството на техниките в изкуството му. Издути до пръсване круша и диня, налети портокали и букети като балони представляват натюрмортите на Ботеро. Но най-красноречив е разпнатият Иисус, чиито ребра, коремни мускули и кокалести колене изпъкват при все внушителните му на широчина размери, докато висящата му на кръста корпулентна фигура поваля всички закони на гравитацията и в крайна сметка предизвиква комичен ефект.
Иронизира ли Ботеро класическите форми и жанрове, или им се възхищава? „Екстремната ми страст към формата ме доведе до внушителни обеми в живописта“, казва художникът. Ботеризмът, както наричат стила му, е резултат от случайно откритие в ателието – веднъж рисувал мандолина и осъзнал, че отворът за звука е останал твърде малък в сравнение с останалата част от тялото на инструмента, което пък било издуто. По този начин открил обемната изразност, която неусетно започва да ръководи творчеството му. Превръща я в ексцентричен разпознаваем стил, в контрапунктен отговор на една епоха, отдалечила изкуството от традиционната фигуративност.
Роден през 1932 г. във втория по големина колумбийски град Меделин, Фернандо Ботеро е изключен от училище като тийнейджър заради публикувана в местен вестник статия, възхваляваща бунтарския дух на Пикасо. Деформацията на телата и традиционните форми, характерни за зрелия му стил, са израз именно на този вроден хъс да се противопостави на статуквото, който интуитивно е разпознал у Пикасо. Принуден да завърши училище извън града, той посещава уроци по бикоборство и рисува първата си акварелна картина, вдъхновена от коридата, а няколко години по-късно, едва на 19 години, прави първата си самостоятелна изложба с голям успех. През 1952 г. печели второ място в Националния салон за маслена живопис и с парите от наградата заминава за Европа, където започва най-важният етап в творчеството му.
Влюбен в живописта, самоукият Ботеро проправя собствен път в света на изкуството, изучавайки произведенията на великите класици. В мадридската съкровищница Прадо копира картини на Веласкес и Гоя; разширява знанията си, изследвайки италианския ренесанс в Тоскана, а по-късно се запознава с творбите на художници като Дюрер, Ван Айк, Рубенс, и Мане. Неповторимият му стил е плод на тези самотни извънакадемични наблюдения, от които заключава, че великото в изкуството винаги започва с дълбоко разбиране на традицията. За постмодерниста Ботеро смесването на влияния от големите майстори и трансформацията на утвърдени мотиви са източник на артистично богатство.
Същевременно класикът Ботеро не се изгубва в експерименти с формата за сметка на съдържанието. Докато отдава почит на любимите си предшественици, преосмисляйки картините им през самобитния си светоглед, той превежда гениалността им на съвременен визуален език, предлагайки оригинални интерпретации, без да разчита единствено на ефектното декоративно внушение. Така създава свои версии на „Менините“ на Веласкес и „Портрет на Арнолфини“ на Ян ван Ейк например. Но и отказва да ги подпише в знак на почит към първоизточниците.
Другата му страст е скулптурата, на която се отдава през 70-те години на XX век, воден от необходимостта да пренесе мотивите от живописта в трето измерение и насърчавайки тактилното взаимодействие – Ботеро винаги настоявал хората да докосват неговите скулптури. Започва със статуетки в малък формат, като първият му модел била собствената му ръка, а днес негови безпогрешно разпознаваеми скулптури красят градове и летища по цял свят – от Меделин през Барселона и градчето Пиетрасанта в Тоскана, където ходел всяко лято, до Ереван и Сингапур.
Друг спомен от детството Ботеро превъплъщава в серията, посветена на цирка. В движение, но неизменно обемни, клоуните, акробатите и балерините излъчват спокойствието и статичността, характерни за ботерианските персонажи, предавайки парадоксално усещане, което се колебае между динамика и инертност, а цветовете навяват меланхолия.
Най-макабрената секция, озаглавена „Насилие“, е разположена в подземието и е рефлексия върху разкритията за изтезанията, извършени от американски войници върху иракски пленници в затвора Абу Гариб. Жени и мъже, тормозени от кучета и други животни, позорни и унизителни пози на окървавени тела, решетки, сенки и болка са изобразени в картините, нарисувани от Ботеро като отзвук на обиколилите света шокиращи фотографии от престъпленията. Без да храни илюзии, че изкуството има силата да променя света, той е уверен в значимостта му да брани паметта и обективното разбиране на миналото.
Друго твърдо убеждение за Ботеро е, че артистът трябва да е здраво свързан с корените си. Неговата земя винаги е била Колумбия с буйна като любовта природа и музика. „Когато рисувам, търся всичко това сред спомените си и му давам нов живот, цветове и преувеличени форми; живописта ми отразява свят, който познавах в младостта си. Това е вид носталгия и обсесия, която съм превърнал в централна тема на работата си“, казва Ботеро за картините, посветени на родината му. Дали рисува президента и министрите му, или обикновени хора в ритъма на уличния живот, платната в тематичната зала изобразяват горди фигури, непоколебимо заели местата си в композицията. Така както авторът им достолепно е заел трона на най-световния колумбийски художник, способен да тежи на мястото си, където и да се намира.
Експресивен в цветовете и формите, магнетичен в екстравагантността на стила си и в крайна сметка наистина уникален, към края на живота си Фернандо Ботеро признава, че е живял с постоянно чувство на глад за изкуство, искал е да бъде художник и само художник и не е открил нищо друго, което да му носи толкова удоволствие. Култът му към обема, пищността и хиперболата вероятно са материалното проявление на този глад.
Разпределена в десет секции на три етажа, експозицията „Ботеро, един универсален майстор“ обхожда ключовите теми и жанрове в огромното по обем наследство на Ботеро. Освен споменатите натюрморти, скулптури и версии на известни, най-вече ренесансови картини, са изложени подбрани рисунки, които е смятал за техническа основа на творчеството си; акварели върху платно, експерименти с пастел. В едното крило на централната зала се открояват картините му на религиозна тематика, преплитащи детски спомени от католическите олтари на Меделин, влияния от барока и Ренесанса в Испания и Италия и отстранения поглед на съвременник, който се определя като „понякога вярващ, понякога агностик“. Известната картина „Епископ в банята“ съчетава всички тези елементи с хумористичната интерпретация на свободен от канони художник – църковната йерархия е отразена в различните обеми на персонажите и в покорната и сервилна нагласа на помощника спрямо величествения епископ.
