С Диана Саватева разговаря Антония Апостолова
„Трилистна детелина“ е новата, четвърта книга с поезия на Диана Саватева („Знаци“, 2025), зад която стои сериозен екип. Стихосбирката е двуезично издание, като текстовете вътре са преведени на английски от Кристофър Бъкстон. Редактори са Аксиния Михайлова и Златна Костова, а корицата е дело на Капка Кънева. Книгата съдържа фрагменти, вдъхновени от поетите Иван Методиев, Николай Искъров и Фернандо Песоа. Текстовете, макар и технически да не са такива, носят много от философския дух, филигранната изящност и стаената мъдрост на хайку.
Диана Саватева е автор и на поетичните книги „Памет за щастие“, „Градът – любовна карта“ и „Капка, изпреварила дъжд“. Завършила е българска филология и магистратура по право на ЕС. Дългогодишен журналист в „24 часа“. В момента е в екипа на Община Бургас като заместник-кмет по културата. Има публикации в редица списания, алманаси и онлайн медии. Нейни стихове са превеждани на английски, руски, арабски, полски.
Диана, тази ваша последна книга е съставена от съвсем кратки текстове, понякога само двустишия, и в този смисъл е по-различна от предишните. По-трудно или по-лесно се пише кратко?
И при кратките форми, и при по-дългите стихове всичко започва от един проблясък – картина или обект, който е бил пред очите ти дълго време, но в един момент го виждаш и осъзнаваш по различен начин. Може да е мисъл, която просто каца на стряхата на въображението или разума и бързо трябва да я уловиш. Често тя се появява в абсолютно завършен вид. Например „Публичната екзекуция и публичното помилване са едно и също действие“. Преди или след това изречение не мога нищо да добавя, нито пък да разместя сричка в самото него. Друг път се пускаш в спирала от експерименти. Авторът е абсолютен господар на прозрението си, но пътят до точните думи, с които да го изрази, невинаги е просто вдишване и издишване. Ако читателят обаче го възприеме така, значи всичко е на мястото си. Между първото и второто изречение на следващия фрагмент има няколко години.
„Парченце синева,
завързана за клона.
Едно дърво крепи небето“.
Изданието е двуезично. Към каква публика е насочено? Разкажете ни и за преводача.
Идеята за билингва възникна в процеса на подготовката. Мисля, че съвременният човек няма много време за дълги текстове и шансът да изкушиш един читател с кратки литературни форми е много по-голям. Това обаче изисква в текста да има много силна концентрация – метафора, която заковава вниманието, или философско прозрение, което разтуптява сърцето. Признавам, че бях много строга към себе си, подбирайки текстовете за тази книга. Тя можеше да бъде и по-обемна, но не исках количеството да е самоцелно. Оставих само неща, които се движат в самостоятелна орбита. Някои от тях са част от по-дълги стихове от предишните ми книги. Изведени от тях, в различен контекст, те имат нов прочит. Разбира се, има и напълно нови фрагменти или, да ги наречем така, поетични късове.
В литературата изключително разчитам на интуицията си. Може би защото смятам, че в по-голямата си част тя е (не)осъзнат опит. Когато обсъждахме с издателката ми Румяна Емануилиду възможността книгата да бъде двуезична, тя веднага предложи Кристофър Бъкстон – друг автор, с когото работи. Кристофър е част от културен Бургас от дълго време, той е белетрист, дългогодишен преподавател в Бургаската английска гимназия, с доказан литературен вкус. Мисля, че много бързо усети подтекста, за да стигне до сърцевината на фрагментите.
Трите цикъла са оформени около цитатите на трима, изглежда, важни за вас творци. Кажете ни защо точно всеки един от тях и как се свързват с вторичното деление между „нава, видения и безпокойства“.
Благодаря на Добрина Топалова, един великолепен литературен изследовател, който следи тенденциите и познава в исторически план литературните процеси. Идеята за книга с кратки поетични форми е нейна, аз просто я последвах. Още от първата ми книга „Памет за щастие“ имам творби, които се вписват в т.нар. хайку традиция. Казвам „така наречената“, тъй като това е най-масовият термин. Приемам го с цялата му условност, но предпочитам да не го използвам, тъй като според мен класическо хайку съществува само в един език – японския. И във всеки друг език обаче съществуват кратки поетични форми. Названието не е от значение. Важно е въздействието им.
Идеята на Добрина ме върна към едно литературно познанство отпреди много години – с Иван Методиев. През 1990 и 1991 г. се появиха първите два броя на издаваното от него списание „Нава“, където той представя и концепцията си за стила „нава“. Всеки от циклите в книгата ми започва с цитат и за първия съм избрала: „Нава е мигновението на поетичното“, което е по-скоро лирично прозрение, отколкото дефиниция. Достатъчно ми е, за да съм наясно аз самата какво търся.
До големия бургаски поет Николай Искъров ме отведе една негова книга, също издадена през 1990 г. – „Нима“. Един от циклите в нея се нарича „Видения“. Изборът това да е названието на втория цикъл, е не заради формата (самият Искъров не пише кратко), а заради отношението и взаимодействието между реално и нереално, действително и въображаемо. Според мен основното в семантиката на „видения“ е именно това смесване – виденията никога не са изцяло измислени, те имат корен в действителността и подсъзнателно са свързани с нещо вече преживяно.
Фрагментът е особен жанр, с много широки рамки и едновременно изискващ безпощадна прецизност. Има образци от древността, но вратата към този жанр ми отвори Фернандо Песоа и неговата „Книга на безпокойството“, по-точно изданието на „Кибеа“ от 1997 г. Третият цикъл е наречен „Безпокойства“ заради начина, по който Песоа осезава съществуването. И заради стремежа ми да следвам характерното за него преливане на афористично звучене в чиста поезия, и обратно.
В сърцевината на много от текстовете е парадоксът. Така ли виждате света – през обръщането на смисъла, през контраста?
Оксиморонът – съчетаването на несъчетаеми неща – е едно от любимите ми изразни средства. Може би защото си мисля, че няма цветове, форми, хора и светове, които не си подхождат. Просто трябва да открият свободните си валенции и да ги активират на подходящите честоти.
В един от визираните текстове твърдите, че малката грижа е по-силна от голямата (моя вметка) милостиня. Защо?
В грижата влагаме нещо от себе си. В милостинята винаги има нюанс на унижение. Има дистанция, която поставя получаващият в обидна позиция. Дори и милостинята да е по-щедра от грижата, в грижата има по-голяма добавена стойност. Емпатията няма материален измерител. И нима в повечето случаи милостинята не е насочена към този, който я дава – за неговото собствено успокоение. Получаващият е в поддържаща роля.
А какво наричате „хищна“ самота?
Тази, в която си заобиколен от много хора, на които си нужен, в която имаш сетива за красотата и си готов да я допълниш и в която липсва един точно определен човек. Контрастите са едно от големите изпитания в днешния сват или пък може би във всеки свят. И да постигнеш хармония в тях е изпитание.
Онзи образ на прелитащите над Великата китайска стена водни кончета, които изобщо не я забелязват… Какво ни казва това за малкото и голямото, за кратковременното и вечното? И какво – за фокуса, който държи поезията?
Много често човек се затваря в един балон и дългото пребиваване в тази изолираност (не в прекия смисъл на думата) води до изкривяване на обективното възприемане на фактите, дори до срив на ценностната система. Ние живеем в много светове. Някои от тях обитаваме, други остават затворени и невидими, но това не означава, че не съществуват. Важното за нас често е незначително за друг и обратно. Мисля, че човек трябва да има по-голяма широта на възприемането и мисленето, да не позиционира хоризонта на педя от носа си. Това е ограбващо и за него самия, и за хората, с които споделя живота си.
Всяка посока ли е вярна? И защо?
Когато разлистваш страници – изписани или празни – да, всяка посока е вярна, защото си в процес на търсене или създаване.
В люлката и напред, и назад, детето все се приближава до хоризонта – както е в един ваш стих. Детството ли е безвремието за вас?
Напълно споделям тезата, че децата не са просто непораснали възрастни. Те са други същества. Убедена съм, че изразът „да запазиш детското в себе си“ съдържа много повече от сладникава романтика. Хората от различните поколения имат свои автономни функции в запазване на равновесието във всяка една цивилизация и в този смисъл всяко поколение има своята тежест и място – неслучайно отношението към децата и възрастните, двата крайни периода в човешкото съществуване, са мерило не просто за хуманизъм, а за ниво на обществена зрялост. Парадоксално е, но поколенията „преди“ и „след“ са огледало за обратно виждане, тъй като животът е кръговрат.
А как се приближаваме до небето?
Движението по вертикала, стремежът да видиш себе си и света от различни височини и низини е един от основните ми импулси в писането. Най-близо до небето сме в два случая. Когато сме изпълнени с любов и когато осъзнаем, че сме част от природата – и в този смисъл сме равни с всяко едно нейно създание. Тази близост може да се постигне както в сърцето на планината, така и при морето, където хоризонтът не е линия, а примка. Но може и насред града, ако се вгледаш в кората на едно дърво или в детелините край пейката в парка, без да изпиташ необходимост да търсиш четирилистна.
Вземайки повод от цитата на Песоа, включен в книгата, нека попитам и за разминаването. Как го разбирате философски, в какво всъщност се състои то – с хора, с мечти, с обещания, с друго?…
Животът е поредица от случвания и неслучвания, от срещи и разминавания. Имам един стих в първата си книга: „Непреживяното ме учи“ – ето една друга гледна точка към опита. Но аз ще избягам донякъде от очаквания отговор с признанието, че в работата по „Трилистна детелина“ нямах разминавания. Много ценя процеса по подготовката на една книга и правя всичко възможно той да не е изкуствено скъсен, всеки етап да е на мястото си, общуването с другите творци да е пълноценно. Благодаря на Аксиния Михайлова за прецизността и безкомпромисността като редактор, разговорите с нея са безценни, на Капка Кънева – за развързаната ѝ фантазия и красивите аналогии, визуален прочит на моите метафори. На всеки един от екипа – на издателя Руми Емануилиду, която проправя пъртина за всеки един от авторите си, на Кристофър Бъкстон и Златна Костова – за надеждните мостове между двата езика, на дизайнера Детелина Минева, на издателство „Фабер“. За мен естетическото въздействие на книгата като полиграфичен образец работи в синхрон с нейното съдържание.
Казвате, че екзекуцията и помилването са едно и също, когато са публични. Защо?
Тревожи ме девалвацията на човешкото достойнство. То е част от хуманизма и би трябвало да е константна величина, даже с развитието на човечеството достойнството би следвало да е още по-гарантирано. Но не е. Ако имаш показна щедрост, това е щедрост към самия теб, а не към този, който има нужда от нея.
От „Война отвъд всеки хоризонт“ си дадох сметка, че е възможно да използваме военна образност, описвайки „агресията“ на „избухващата“ пролет например. Но обратното, особено сега, е сякаш недопустимо – да сравним взривяването на ракета с „разпукването“ на цвете например… Какъв език е войната, която днес сякаш ни заобикаля отвсякъде?
Темата за войната като че ли стремглаво нахлу в съвременното творчество през последните години. От една страна, логично е да има такава реакция, когато нелепо загиват хора в „съседния двор“. От друга страна, се питам трябва ли да усетим мириса на барут, за да проявим творческа чувствителност към погубването на толкова животи?
Посягам много внимателно към тази тема, прекалената декларативност събужда недоверие в искреността на автора. Признавам, че войната в Украйна беше огромен шок и за мен, но това, което ме ужасява повече, е свикването както с тази война, така и с други конфликти, в по-далечни точки на света. Понякога хората ги приемат като филм, като художествена фикция, която спира да съществува, след като изключим компютъра или телевизора.
Аз съм убеден хуманист: запазването на човешкия живот и пак повтарям – на човешкото достойнство (защото на него се посяга и в мирно време) са на върха на моята ценностна пирамида.
„Краткостта спасява чувствата от разхищение“. Дори когато боли ли е за предпочитане? Равносилно ли е на мъдрост приемането на тази преходна краткост?
Житейският миг е пълен, ако има душа на „нава“.
Пишете, че големите градове все някога стават малки. А обратното вярно ли е? Питам, разбира се, с мисъл за Бургас – града, за чиято културна политика се грижите. Какво пространство е той и какво искате да се случва в него?
Ясно е, че фрагментът е свързан с едно вътрешно свиване на пространствата. За една голяма част от възрастните хора, дори да живеят в мегаполис, светът се простира до съседната улица, до прага на дома им… Този стих е свързан с темата за самотата в най-тежката ѝ форма, когато от индивидуална се превърне в самота на една генерация.
Но приемам прехода към другата част от моя живот – управлението на културните дейности и процеси в Бургас. В последните години между отделните градове, не само в България, а и в европейски мащаб, има съревнование за хора, и то за хора в активна възраст. Това е пряко свързано и с културните политики на едно населено място, тъй като то трябва да създаде цял комплекс от условия, за да бъде избрано като предпочитана локация за работа и живеене. Естествено е да съм пристрастна – метафорично казано, моята кръв е смесена с морска вода, но и отвъд емоцията мога да кажа, че Бургас стои много добре в това съревнование. Все повече хора избират града за своята реализация. А ние полагаме усилия за все по-наситен, разнообразен и смислен афиш със събития, и още по-важно е да създадем предвидимост в процесите, те да имат вярна посока, възможност за разгръщане и далечен хоризонт.
Без да разкривам последното ви съвършено двустишие (дало името и на самата стихосбирка), нека завършим с този въпрос: в обичайното ли – за разлика от изключението, от изключителното – трябва да търсим това съвършенство?
Поезията няма нужда от обяснения. Тя самата е отговор. Бих се радвала, ако в „Трилистна детелина“ читателите намерят въпроси, предизвикани от въпроси, които не са посмели да си зададат.
