„Думи за езика“, Иля Златанов, издателство „Колибри“, 2025 г.

Виждаме по този начин колко възхитителен
е светът и колко преплетени са нещата.

                                                                   Борхес

В „Думи за езика“ („Колибри“, 2025) авторът Иля Златанов не се занимава с думата „ризома“, обръща внимание на други. На много други. За ризомата обаче напомня проф. Александър Кьосев в своя предговор „Градината с разклоняващи се словесни пътеки“: „[…] дали това, което ни предлага Златанов, не е едно ризоматично, подвижно знание от друг тип, отричащо всяка системност заедно с атрибутите ѝ – ясните единици и взаимовръзки на структурата, подреждащите бинаризми, йерархични нива. Вместо това явленията на езика се разтичат в безкрайни мрежи от различия“. Малко по-нататък той обаче ще признае, че донякъде това му наблюдение бива поставено от Иля Златанов под съмнение: „[…] езикът е система, точка“. Макар че аз не съм особено твърдо убеден, че „ризоматичното“ и „систематичното“ са в противоречие, струва ми се по-скоро, че ризомата е една по-чудновата разновидност на системата. Не обаче тази „подвидовост“ (сходност) ми направи най-силно впечатление в „Думи за езика“, друго ме смая: езикът е система, а думите в тази система са завъртени в общност, преплетени в нещо като възлова единност. Казано иначе, Вавилон продължава да съществува, кулата му никога не е била събаряна. Или с цитат от проф. Кьосев: „[…] от всяка дума или име се протяга тънка и удивителна паяжина от разклоняващи се връзки, потъваща далеч назад и все по-назад в миналото. При това става дума не за една, а за безброй паралелни етимологични вериги […]“. Прочее, с думи като „безброй“ и „безкрай“ предговорът „Градината с разклоняващи се словесни пътеки“ изобилства, за да ни покаже вероятно с какво се е захванал Иля Златанов – да обхване необхватното. Те обаче хвърлят светлина върху стореното от автора, която е хоризонтална, докато на мен ми се ще да насочим прожектора вертикално: да говорим за книгата „Думи за езика“ спалеологически, геологически и чак тогава геодезически. Сиреч, в дълбочина.

Преди обаче да започнем с далдисването, държа да отбележа изрично: независимо от сравнително скромното, бих го нарекъл дори непретенциозно заглавие „Думи за езика“, това е забележителна книга, удивителна. И не само с привлечения езиков материал, Александър Кьосев си е направил труда горе-долу да го изчисли: „[…] не по-малко от 200. За него хетски, готски, окситански, акадски, арамейски, древногръцки, санскрит, етруски, всякакви индиански говори, якутски, бурятски, разни древни и съвременни китайски диалекти звучат така актуално и познато, както за нас английски, немски, френски“. И може би оттук трябва да тръгнем не само заради многотията, но и заради сондажа: Иля Златанов стремглаво се впуска „надоле, надоле, надоле“ сред лингвистичните маси, за да открои езика не като нещо, което е само по себе си, а като сума от езици – всичките свързани, всичките взаимно обусловени, всичките корелативни. Затова няма да се побоя да кажа, че „Думи за езика“ е истинско съкровище, каквото истинско съкровище е и друга една книга, издадена преди повече от 80 години – „Етимологически и правописен речник на българския книжовен език“, съставен от акад. Стефан Младенов. Разликата е, че „Речникът“ като всеки речник е подреден, систематизиран, прегледен, докато „Думите“ са като „Приказките от хиляда и една нощ“ – захваща се разказ, той отпраща към втори, вторият препраща към трети, а третият – към четвърти, пети, шести, шестдесет и шести, за да се получи в крайна сметка цялостен корпус от текстове, който израства пред нас като всемирна история. Осем части, 134 отделни глави + 78 статии към тях, на всичкото отгоре и лингвистичен речник – наистина „Хиляда и една нощ“, сиреч неизброимо, неизбродимо, неизвървимо. Редакторката Лора Бранева от своя страна определя „Думите“ като „еклектика“, но в „същинския смисъл на гръцката дума eklѐgo (‘избирам, подбирам’)“. Не можем да не се досетим за Борхес и неговата „Вавилонска библиотека“. Или за Джон Стайнър и неговия „След Вавилон“. Първият, Борхес, слепецът, казва: „[…] всяка дума всъщност е едно поетическо творение“; Иля Златанов в известен смисъл го допълва (но не опровергава): „Всяка дума всъщност е едно историческо явление“.

Всеки език също. А това значи, че няма език сам по себе си, няма чист национален език, всеки език е интернационален. Иля Златанов го изрича по-обрано: „Интернационализми има във всички европейски езици и никой от тях не е загубил националния си характер от този факт“. И наистина, ако погледнем множеството словесни генеалогии, които проследява той в своята книга, няма как да не си кажем, че всеки език е смес, метис, мешавица от всякакви съставки, които ни отвеждат към (не)знайни страни и народи, и към още по-древни времена. Само един пример, съзнателно патриотичен, „Камъни и дървье“: „Дървото и камъкът като древни примитивни оръжия са закрепени фразеологично като синтагма в много езици. В долината Хунза, между планинските вериги Хиндукуш, Каракорум и Хималаите, се говори изолираният език бурушаски. В този език фразата „с тояги и камъни“ (hundók – bundók) се употребява във формата на закърнелия инструментален падеж, който не се среща в други изрази. Това говори за дълбоката ѝ древност“. Ще се изненадаме всъщност колко много думи, смятани от нас за изконно български, имат своя произход от близки и далечни езици и как от тази камбанария видян, „езикът свещен на нашите деди“ разпростира предтечите си до съвсем неочаквани етно колена. Българският език не ходи само на два крака – прабългарски и славянски, подпирайки се от време на време с тракийска тояжка, българският език е като стоножка – с много крака отвсякъде. Затова избухващите все още тук и там „пуристки“ бунтове са си чиста проба невежество и мързел. Невежество – защото не ги знаят подлютените чужбинските ни сродства; мързел – защото отказват и да ги научат, вдигайки неукия си чистофайнически юмрук. Не български език, а балкански езиков съюз – това е втората ни сигнална система…

„Думи за езика“ не е обикновена книга, това е книга-енциклопедия. Между страниците си събира знания от всякакви области – разбира се, етимология и лингвистика, но заедно с тях история, култура, география, технически и естествени науки, даже математика. Един същински компендиум от знания, поднесени атрактивно, интересно, любопитно. Прав е Александър Кьосев: „Може ли една книга да бъде едновременно шарена и дълбоко учена? // Ами да, може. Държите примера в ръката си. Книгата на Иля Златанов е от онези съчинения, които показват, че знанието никак не е скучно дори когато е истинско, дълбоко“. Достатъчно е да приведем само разсъжденията за сложните думи в българския език и заслугата на светите братя Кирил и Методий за наличието им: „В преводите си Кирил и Методий създават по гръцки образец редица сложни думи: богопомазан, равноапостолни (тоест равни на апостолите), неръкотворния убрус Христов. Вероятно в началото те са звучали странно. За сравнение да си представим сега надпис в транспорта от типа на: За вратоотваряне, моля копченатискайте. Но с течение на времето сложните думи стават органична част от книжовния език“. Както, между другото, стават и думи, заети от всякакви още езици.

„Думи за езика“ е достойно дело. Изключително достойно за един народ, който първи в света решава да чества своя език, писменост и духовност. Достойно 24-майско дело…