„Обикновено чудо“ от Евгений Шварц; превод Георги Арнаудов; режисьор Бюрхан Керим; сценография и костюми Никол Трендафилова; композитор Христо Намлиев; хореограф Яница Атанасова. Участват: Георги Златарев, Костадинка Аратлъкова, Георги Няголов, Йордан Ръсин, Ванеса Пеянкова, Ивайло Драгиев, Жана Рашева, Никол Оташлийска, Никола Мутафов. Театър „Възраждане“, премиера 30 и 31 май 2025 г.

„Обикновено чудо“ на Евгений Шварц е причудлива и мъдра пиеса феерия, която той пише в моментите, „когато се чувства човек“. Пише я дълго, пише я през последното десетилетие на Сталинова Русия в Ленинград – където през 20-те години на миналото столетие започва пътят му на писател в редакция за детска литература. Там работят Шварц и Олейников, а почти всеки ден идват – Введенски, Хармс и Заболоцки. Веселите дни свършват бързо и настъпва терорът на 30-те! На Шварц му трябва време, за да преодолее тъга, загуби, изпитания и да напише няколкото си великолепни приказки за възрастни.

Последна в този условен цикъл е „Обикновено чудо“ (завършва я в през 1954 г., а през 1956 г. тя първо е поставена, а после напечатана). Още в пролога на пиесата се заявява, че това е приказка за любовта, в която силата на чувствата „достига такива висини, че се случват истински чудеса“. Декор за тези чудеса са хребетите и горите на Карпатите. Във висините започва това пътешествие, което изследва природата на човека и завършва на висока нота. По същество това е разговор доколко и при какви обстоятелства безсъзнателно животинското нараства или се овладява от човека. И всеки път, когато нивото намалява, се случва малко чудо, необикновено явление, макар авторът да го заявява като обикновено – оксиморонът, залегнал в заглавието, приковава вниманието.

„Обикновено чудо“, фотография Адриана Янкулова

Обикновено или не, чудото се гради върху архетипна история за младо момиче, което трябва да преодолее изпитания, за да придобие опит и да остане живо, своего рода ритуал на инициация или въвеждане в нещо ново. Героинята в „Обикновено чудо“ е принцеса, баща ѝ, кралят, е коварен и инфантилен, а любимият ѝ може да се превърне отново в мечок, ако го целуне (намигване към новела на Мериме, в която не звярът се оказва принц, а обратното). Ще преодолее ли момичето изпитанията? Ще запази ли момчето човешкото в себе си – зад всеки принц надзърта чудовище? Все въпроси, свързани с разбирането за променливата същност на хората, които лесно се о/раз/магьосват.

Вълшебникът, превърнал мечока в човек, също някога се е влюбил и продължава да обича жена си. Опитва се заради нея да стане като другите, но природата му се противи. Иска му се да пее, да танцува и да се търкаля като животно. И понякога той си позволява да се върне към старите игри и да превърне един симпатичен мечок в човек. И не само, за да види какво ще се случи, а за да си възвърне правото на свобода. Трудно право, преди всичко за хората около него и за мечока, станал човек, и то не какъв да е, а образован човек. Но достатъчно ли е това, за да остане завинаги човек? Трудно нещо и в приказките, и в живота. И тук, и там хората „се мачкат, колят собствените си братя, душат сестрите си…“ И това е всекидневие в двореца, там, както и в живота, има места за музика и поезия, но пътят към този „вечен празник“, уви, е преграден от стена, която може да се срути само ако се преминат изпитанията на любовта. Само тогава е възможно възвръщането към забравената цялост. И смъртта препуска на белия си кон, „останала с празни ръце“. Една целувка отмества смъртта! И се случва чудото. И в пиесата, и в спектакъла до финала на чудото се стига през ирония, интелектуални рефлексии, философски сентенции и остроумия.

Вълшебникът разбърква живота на хората като колода карти, за да се позабавлява, а после ги гледа отстранено. Вълшебникът е безсмъртен и така заглушава скуката на безкрайния си живот. Това е в началото, а на финала идва въпросът дали всичко не е било сън на скръбно, лишено от право на вечен покой създание, съществуващо сред сенките на тези, които е надживяло.

„Сенките в моите работи са бели“ и „черният цвят от другата страна винаги е бял“ – черно-белият свят на спектакъла ми напомни думите на Хуан Миро. Впрочем роденият малко преди Шварц художник наднича „от другата страна на огледалото“, така както и авторът на пиесата и доверилият му се режисьор. Графичният спектакъл, с прецизно изработена пластика е разгърнат сред условни рамки, от които на финала се спускат бели тюлени завеси. И въображението неочаквано свързва несвързващи се сюрреалистични, абстрактни неща. И те възникват въпреки стените от време и пространство, като стените в двореца на краля от „Обикновено чудо“. И в ума ми сцените от спектакъла започват да се превъртат отзад напред, и се възстановят жестове, мимики, костюми, а звуковата партитура вплита текст с музика…

„Обикновено чудо“, фотография Адриана Янкулова

Така представлението се възприема като комикс, персонажите се трансформират и от живи стават лица от кадри. Шествие на комедианти, водени от крал трикстер, забавен и язвителен, жесток и отмъстителен, страдащ от биполярно разстройство. Това е шествие в театъра на вълшебник, дошъл от нашето детство или от филм на Фелини. С целувката на финала шествието за миг спира, за да остане Мечокът завинаги сред хората, въпреки мечешкия си първообраз – мечта за силата на човека, пред която отстъпва дори Смъртта. Като в приказките, особено когато са написани на границата на фентъзи и философска алегория.Върви ѝ на тази пиеса у нас. За първи път е поставена в средата на 60-те в Младежкия театър с чудесен екип и актьорски състав. И днес историята продължава в Театър „Възраждане“ – театър със силна трупа, която разкрива елегантно причудливия авторов свят, пресъздаден от Бюрхан Керим и екипа му. А там, където нещо не достига, то е подадено достатъчно, за да израсне в следващите представления.

Майя Праматарова