Повод за споделяне на изложените по-долу бележки върху състоянието и перспективите на образованието в страната ни е желанието ми за включване в течащата понастоящем обществена консултация върху публикувания от Министерството на образованието и науката проект на „Концепция за промяна на учебните програми“ в училищното образование[1].

Обявеното предназначение на този документ е да представи визия за концептуална промяна на учебните програми на изучаваните от учениците предмети. Авторите му предлагат той да стане основа за дискусия върху замисляната цялостна промяна в учебните програми, които се определят като един от основните „елементи на системата за управление на съдържанието на училищното образование“. Според тях този елемент от образователната дейност в голяма степен определя „ключовите средства и подходи за постигане на качество на обучението – учебници, методи за преподаване и учене, инструменти за оценяване на придобитите умения“. Посоченият документ има за задача да определи най-общо видовете знания и умения, които следва да овладеят учениците, и спрямо тях да се разработи учебното съдържание по отделните дисциплини. Следователно изложените в него идеи се явяват фундамент на замисляната (поредна) реформа на българското училищно образование.

Похвално е, че: 1) МОН осъзнава крещящата нужда от промяна на учебните програми и че изобщо излиза с такъв документ – в този смисъл инициативата за промяната е по-скоро закъсняла; 2) Концепцията се предлага за обществено обсъждане, като се отделя достатъчно време за това; 3) Документът предлага правилна посока за промяна на учебните програми – съкращаване като обем и опростяване като сложност на учебния материал, с цел да се освободи време за разбиране, осмисляне и трайно усвояване на наученото.

Уместни констатации и недостатъчно конкретизирани намерения

В предложения за обсъждане проект на концепция са направени редица верни наблюдения върху някои от главните проблеми на съвременното ни училищно образование. Авторите на документа установяват, че то днес показва недостатъчна способност да изпълни редица важни цели, които му се възлагат, като: „развитие на функционална и социално-емоционална интелигентност“, „възпитателната функция на училището“, „социализация на учениците“, изграждане на способност за „социално-емоционално учене“ и на „трайна мотивация за учене“. Според тях настоящите учебни програми не съдържат „широка основа от компетентности за сметка на висока специализация“, което е предпоставка за тясно профилиране на учебния материал.

Авторите на визирания документ са прави, че в нашата образователна система учениците действително се претоварват с голям обем информация, което „води предимно до развитието на механичната (им) памет“. Така в нея се налага „култура на заучаване“ (зазубряне), която е резултат от „прекалено амбициозните откъм съдържание и скорост учебни програми“, които „не оставят достатъчно време за формиране на умения, задълбочено учене и осмисляне“ на материала. В тази ситуация се наблюдават проблеми с адекватната „проверка и оценка на придобитите умения“ и знания. Резултатите от настоящата учебна практика не са удовлетворителни: „натрупване на дефицити (от знания и умения) у голяма част от учениците“, „демотивация (за учене) и самоизключване“ от учебната работа на последните.

В разглеждания документ се срещат добре звучащи, но с неясен смисъл твърдения, като това, че „в стремежа си да представят научното познание в пълнота учебните програми извеждат повтарящи се алгоритми, чиято добавена стойност за съвременния дигитален свят е твърде малка“. В него са използвани понятия с различен обхват и предназначение, например работата за „формиране на умения и нагласи“ се редополага с тази за „личностно развитие“. В случая се получава припокриване на съдържанието на понятията, тъй като уменията и нагласите по принцип няма как да се формират сами по себе си, извън отделните личности. Същевременно „личностно развитие“ е универсална цел на образователния процес и предполага разгърнат анализ на отделните му страни, сред които „уменията“ и „нагласите“ са само част.

Подобно натрупване без логична подредба по важност и взаимна връзка на използваните понятия се среща и при определяне на „основната цел на образователната система“ – „да възпита децата в национално самосъзнание, човешки добродетели, граждански ценности и личностни качества“. Странно изглежда разграничението между „личностни качества“ и „човешки добродетели“, при положение че в специализираната етическа литература се смята за безспорно разбирането за добродетелите като положителни качества (черти) в характера на личността[2], наред с отрицателните (пороците). От изясняване се нуждае и смисълът, вложен в понятието „граждански ценности“. Би могло да се каже, че под „граждански ценности“, респ. „граждански добродетели“, се разбират неща като уважение към достойнството на другите хора, уважение към закона, зачитане на правата на другите, ангажираност с общите дела (а не само с частни цели и интереси), готовност за сътрудничество с другите в името на обществени каузи, та дори и дружелюбие и учтивост.

Смущаваща е и подредбата на изброените възпитателни задачи на образователната система: започва се с „националното самосъзнание“ и едва след него се върви към общочовешките ценности и качества. По-логично ми изглежда да се тръгне по обратния път, тъй като учениците са първо хора и след това граждани на определена национална държава.

Озадачаваща е формулировката във визирания документ на една от важните – трета по ред – промяна в характеристиките на учебните програми: те следва(ло) да бъдат „с много по-силен акцент върху формирането на нагласи/отношения (ценности), отколкото са настоящите“. Тук недоумение буди както разглеждането като синоними на понятията „ценности“ и „нагласи/отношения“, така и приравняването на „нагласи“ и „отношения“. Не става ясно за налагане на какви „ценности“ ще се работи в училище: материални, духовни или някакви други. Неопределени в своето съдържание са и понятията „нагласи“ (спрямо какво: към света, към себе си, към себеподобните) и „отношения“ (лични, приятелски или други).

Изглежда, че така групирани, визираните „знания“, „умения“ и „нагласи/ отношения“ се явяват елементи на т.нар. компетентности. Смисълът на така модерния компетентностен подход е да сближи и да свърже в един комплекс традиционно разделените знания, умения и отношение на ученика към тях. Целта му е образователният процес да се дефинира така, че да активизира субективните, личностни ресурси на ученика и да го изведе от пасивността на чистото възпроизвеждане. Все пак по-голяма яснота по въпроса за характера на връзката и подредбата между елементите на компетентността няма да е излишна. В противен случай се остава с впечатлението за просто изброяване на важни сами по себе си явления, които обаче не образуват система.

Инструментализиране на знанието

В текста на проекта за „Концепция за промяна на учебните програми“ е представена твърде абстрактно първата основна цел на реформата в училищното образование: „Да подготвим учениците за живота и за ерата на променящите се професии – придобиване на компетентности за успешен живот и осигуряване на благополучие за всички деца и ученици“. На нея е посветена най-голяма част от обосновката на бъдещите промени. Според авторите на визирания текст „успешната личностна и професионална реализация днес изисква по-широк спектър от умения“, като „бъдещето ще изисква още повече“. Според тях увеличаването на количеството от умения се налага заради очакванията днешните ученици да сменят не само професии, но и редица работни места „по време на трудовия си живот“. Същевременно промени се очаква да настъпят както в „списъка“, така и в „характера на професиите“, като „професиите на бъдещето ще изискват повече и по-комплексни умения“. Следователно образованието „трябва да даде по-широка база от умения“.

От тези твърдения стават ясни няколко неща. Според авторите на визирания проект подготовката за „успешен живот и осигуряване на благополучие“ в бъдеще на настоящите деца и ученици се свързва главно с тяхната професионална реализация. От хората на бъдещето се очаква да бъдат изключително работна сила. За изпълнение на ролите им на граждани и на същества с личен живот извън трудовата дейност училището явно не следва да полага специални грижи. Съсредоточаването на усилията върху удовлетворяването на изискванията, свързани с очакваната честа смяна на професии в рамките на трудовата кариера, означава, че от училището се очаква да се трансформира в професионален учебен център (ПУЦ), който задоволява нуждите на бизнеса. А това означава принципна промяна в неговото предназначение – от образователна институция, целяща изграждане на човешки цялостен облик, към обучителна такава, подготвяща изпълнители в стопанската дейност. Прекомерното акцентиране на връзката между образование и бъдеща професионална реализация поражда житейски цинизъм – учиш само заради получаването на диплома, а после и за добро работно място с добро заплащане. Тази мотивация по принцип не може да се игнорира, но не бива да е водеща. Част от щастието на хората и занапред ще зависи от удовлетвореността им от упражняваната професия.

От текста на обсъждания проект на нормативен документ ясно личи специфичното разбиране на неговите автори за смисъла от придобиването на знания в училищното образование. Те определят основния проблем на съществуващата образователна система у нас в това, че тя като цяло и учебните програми в частност „са прекалено амбициозни в предоставянето на знания, твърде стръмни, с бързо натрупване на теми, факти, формули, понятия, но без достатъчно възможност за превръщането им в умения“. Според тях неговото решаване предполага преориентиране на учебните програми тъкмо към умения – „новите програми трябва да са с по-силен акцент върху уменията от досегашните“. Поставянето на ударението върху прехода от знания към умения в образованието означава, че вниманието към придобиваните от учениците знания намалява до степен съвсем да се подцени. Изглежда за авторите на документа сами по себе си знанията нямат висока стойност и следователно е нужно префокусиране на образователната дейност „към функционалност на знанията“. Тяхната ценност се определя изключително от това дали могат да бъдат приложени в житейската и най-вече в професионалната практика. Така се утвърждава разбирането за „безполезността“ на определени знания (най-вече от сферата на фундаменталните естествени и хуманитарни науки), щом веднага не може да бъде посочено за какви цели и как ще бъдат използвани занапред. Какво да се прави обаче с „безполезните“ знания? Има и занапред ще има такива знания, за които не може веднага да се посочи практическо приложение (например в алгебрата и геометрията). Но те не бива да бъдат изолирани от възможните им приложения (например за придобиване на други знания), защото иначе младежите губят смисъл и мотивация за учене и тогава остава само външната принуда.

„Вечни“ задачи на образованието

Когато се създават планове за съществена промяна на толкова консервативна човешка дейност каквато е образователната, е добре да се посочи какво в нея е трайното, което ѝ дава определен облик винаги и навсякъде. Авторите на разглеждания тук документ не са си дали труда да отбележат какво ще съхранят от наследената образователна практика. Затова ми се струва уместно да припомня чертите на класическия тип образование, който смятам, че не е загубил своята актуалност и може да послужи за основа на образователния модел на бъдещето.

На образование подлежат само хората, а не животните – обучавани чрез дресировка, или машините чрез програмиране. Образоват се хора от други хора, а не от автомати, следващи стриктно алгоритми. За да е успешна образователната дейност, тя предполага даване на личен пример от страна на учителите, които стимулират съучастие от страна на тези, които образоват – с принуда не се постига пълноценно образован човек. Образованието е цялостен и продължителен процес – постоянен и разгръщащ се във времето, а не продължава само през един етап от човешкия живот. То има за стратегическа цел пълноценното човешко развитие, т.е. работата за изява и разгръщане на всички заложби на хората.

Образова се цялостният човек, който се насърчава да изяви своите способности: духовни (разум, свободна воля, вяра, въображение, интуиция), езикови (усвояване на широк словесен запас с ясен смисъл на елементите му) и телесни (позволяващи му да борави с всякакви предмети). Образованието снабдява човека с универсални житейски инструменти: най-вече познавателни, а също емоционални и социални. То се ръководи от няколко водещи ценности: истината (давана от науките), доброто (осигурявано от моралното възпитание), красотата (демонстрирана най-вече чрез изкуствата), справедливостта (гарантирана от правото) и свободата (явяваща се ключова характеристика на човешкото битие и упражнявана от всеки във всяко начинание).

Образованието изисква сложна и трайна мотивация. Такава мотивация възниква само ако човек може да намери смисъл в ученето за себе си, тоест да отнесе онова, което учи, към своята личност и своя живот. По същността си образованието е дейност за придобиване на знания и умения, като знанията са предварително условие за изграждане на умения. В съвременния свят обаче е нужно донякъде да се коригира прастарият възглед, че първо придобиваме знания, а после ги прилагаме и усвояваме умения. В него редица знания се придобиват не абстрактно, а само чрез действие както е в спорта (няма как да се научиш да караш колело, ако не се качиш на колелото) или изкуството (няма как да се научиш да свириш на инструмент, без да свириш). Това налага голяма промяна в дидактиката, като водещо става „ученето чрез правене“.

Първата образователна задача се свежда до вникване в устройството и функционирането на света – било за да може човекът да се нагоди към него, било за да може да го промени, както и за установяване на мястото и ролята на човешкия род като цяло, а и на конкретния човешки индивид в него. Това е така, тъй като различната от човека реалност е неизбежна даденост, с която той е принуден да се съобразява. Като подготовка за пълноценно съществуване, образованието задоволява постоянната нужда на хората от ориентация в пространството (физическо, а вече и виртуално) и времето (минало и настояще) на света чрез намиране на опори в него. То има за задача да осигури овладяване както на количествени (математически), така и на качествените подходи (на фундаменталните науки) към действителността.

Образованието има като основна своя задача довеждането на учениците до осъзнаване на собствената им свободна воля и приемане на липсата на предопределеност на тяхното поведение. То следва да убеждава в необходимостта на човека да прави индивидуален избор между няколко варианта на поведение, но винаги в зададените параметри на средата, в която е положен. Хората от ранна възраст следва да бъдат приучавани към поемане на отговорност за постъпките си.

Пълноценното училищно образование преминава през няколко етапа, които са съобразени с възрастовите особености на подрастващите. То неизбежно започва с ограмотяване, чрез което се усвояват базовите познавателни инструменти: четене, писане, смятане. Постепенно се придобиват знания за различните измерения в сложното устройство на света (физично, химично, биологично, социално, културно, персонално), като особен акцент следва да се постави на социалното с неговите трайни институции (семейство, училище, болница, администрация, съд, армия, полиция и др.), роли (деца-родители, учител-ученик, лекар-пациент, служител-гражданин, началник-подчинен и пр.) и норми на поведение. Неизбежно в някакъв момент от съзряването на човека в полезрението му попада и свръхестественото измерение в действителността, за което също следва да бъдат дадени определени знания. Образованието дава знания и за основните средства за осмисляне (понятия, категории) и овладяване (методи) на заобикалящия човека свят.

Изконния смисъл на образованието е изграждането на личности, разбиращи устройството и функционирането на наличния свят, в който са положени. Образованието е призвано да подпомага младежите в усилията им да бъдат откриватели на света, който да проумеят, за да действат адекватно в него. Тази естествена изследователска потребност (любопитство)[3] към света следва да се насърчава. Освен това е важно да се посочват връзките между отделните видове знания, така че да то да е подредено в цялостен комплекс[4].

Ако свободното търсачество на смисъл се потисне в началото на човешкия живот, то образованието ще се сведе до подготовка на изпълнители, приучени да използват подходящи средства за промяна на действителността съобразно постигане на конюнктурни ползи. Учащите се биха разглеждали света само като пластичен материал (суровина, ресурс), който да експлоатират според желанията и намеренията си. Тяхната задача като хора би била да подчинят света на собствената си воля, да станат негови господари (покорители), а не да го ценят и да се стремят да го съхранят в добро състояние за предаване на следващите поколения.

От своя страна обучението дава средствата на човека да променя околната реалност съобразно собствените си цели, нужди и интереси. При него водеща ценност е ползата, която има материални (предметни) измерения и следователно подлежи на измерване и изчисление. Обучава се човекът в отделна функция за извършване на конкретен тип работа, т.е. обучението е ограничено по своя обхват на приложение. Усвояването на присъщия на дадения вид дейност набор от умения превръща обучения човек в професионалист, който има висока степен на експертиза в конкретна специалност, но със стеснен по мащаб и перспектива начин на мислене. Обучението го подпомага да постига успехи в преработения от другите хора пласт от действителността („изкуствения свят“). Предвидените за усвояване умения са вече определени от други хора, което ограничава индивидуалната ангажираност с тях, тъй като мотивът за овладяването им е външен за човека.

Най-важната разлика между образование и обучение е, че в образователния процес човек участва активно, като сам полага усилия да направи нещо от себе си, докато при обучението този активен субективен компонент играе по-малка (но все пак никога нулева) роля. Обучението поставя ударението върху уменията, усвоени под външна принуда, като тези умения могат само донякъде да засягат базовите структури на личността: например умението на готвача да чисти и реже зеленчуци или умението на шивача да тегли прави тегели не изискват никакви специални личностни качества.

Образованието и обучението не се изключват взаимно. Те се допълват, като имат различни цели. Напълно възможно е човек да е добре обучен зъболекар и заедно с това да е цялостна богата и разнопосочно развита личност. Смисълът на защитата на собствената ценност на образованието не е да се елиминира обучението за практикуване на конкретни професии, а да се обоснове тезата, че обучението и професиите не са единствените неща, които следва да дава училището. От такава гледна точка е положително, че най-после се прие, че възпитанието (тоест формирането на добродетели) също е задача на училището.

Налагането на утилитаристкия възглед за предназначението на образованието има за следствие подчиняването му на обучението. Ала обучението, за разлика от образованието, има инструментално отношение към знанията. За него те нямат собствена стойност, ако не обслужват удовлетворяване на конкретни материални потребности и интереси. Обаче прибързаният преход от непълноценно образование към обучение и размиването на границата помежду им с последващо смесване на тяхното предназначение уязвява и двете. Преминали набързо през образователния процес, учениците не успяват да овладеят свързаните с усвояваните знания базови мисловни умения. Парадоксът е в това, че ранно обучаваните в овладяване на конкретни професионални умения не успяват твърде добре в това начинание, тъй като им липсва интелектуалнаоснова, върху която да стъпят и да разберат смисъла на извършваното от тях като пълноценни хора.

Ала на знанията е възможно, а според мен и нужно да се гледа по друг начин. Те имат самостоятелна стойност като формиращи личността на учениците. В това отношение особено важни са знанията, предоставяни от фундаменталните науки – естествени и хуманитарни. Получаваните знания от този тип подпомагат изграждането на що-годе подредени картини на света[5], в които се дава отговор на неизбежните питания, възникващи пред всеки човек: какво представлява и защо е такава действителността, в която хората пребивават, както и как тя функционира. Освен за построяване на лични и споделени със себеподобните светогледи, теоретичните знания поради своята безспорност могат да станат основа както на трайни убеждения, така и на стабилни позиции (житейски, морални, естетически, политически и др.), като подпомогнат формирането на граждани, подготвени за активно включване в публичния живот.

Образование за бъдещето

Когато се пристъпва към принципни промени в някоя област на човешкото съществуване, е неизбежно те да се поставят в зависимост от представите на авторите им за бъдещето на човечеството. Това във висока степен важи за образованието, доколкото от него се очаква да подготви хората за живота им занапред. Ала предвиждането на предстоящите развития е твърде трудно начинание, особено за съвременните хора, обитаващи все по-сложен свят, в който се разгръщат многобройни, разнообразни и често противоречиви тенденции. Тази неопределеност на очакванията обаче не отменя нуждата да се направят някакви предвиждания, въз основа на които да се предприемат и промени в настоящата човешка практика – включително образователната.

Авторите на разглеждания тук документ не представят дори в сбит вид визия за това как си представят бъдещата действителност, за която да подготвят чрез образованието хората, които ще пребивават в нея. От няколко откъслечни словосъчетания оставам с впечатление, че те разглеждат бъдещия свят изключително през призмата на развитие на технологиите („дигитален свят“, широко разпространение на „изкуствения интелект“) и стопанската дейност („ера на променящите се професии“). Съответно пренасят в своите очаквания влиянието на най-актуалните понастоящем технически средства върху света, който ще обитават в бъдеще днешните ученици. Оттук и акцентът, който те поставят върху овладяването на умения за боравене с тези инструменти. Липсват обаче очаквания за собствено човешкото развитие, съответно не се поставят задачи за придобиване на подходящи знания и формиране на съответни базови умения.

Смятам този подход за принципно погрешен. Убеден съм, че и занапред, както и досега в цялата човешка история, образованието следва да залага на „сигурните“ си характеристики, които винаги са определяли облика му. Това на първо място са знания за избраните ценности, върху които се основава съществуването на хората. В цивилизацията, към която принадлежим, този ценностен фундамент е хуманизмът[6] като идейна парадигма, като е съвсем уместно да се подчертае верността към нея от авторите на визирания документ. Върху основата на ценностите се формулират и целите, които са преследвани от хората – както краткосрочни, така и стратегически. Трайните и най-важни цели се определят от възпроизвеждащите се екзистенциални проблеми, пред които се изправя всеки човек в хода на живота си и които формират универсалната човешка ситуация[7]. Тези проблеми се появяват в различна форма според конкретните обстоятелства на социокултурната среда, но имат краен брой възможни принципни отговори, формиращи и няколкото потенциални житейски стратегии[8]. Запознаването на хората от всяко следващо поколение с тези водещи ценности, трайни цели, възпроизвеждащи се проблеми и техните възможни отговори, служещи за основа на различни начини на живот, е постоянна задача на образованието.

Ако се приеме, че траен ориентир за реформа на образованието са посочените антропологични константи, а не текущите средства за решаване на конюнктурните проблеми на хората, то естествено следва да се потърси отговор на въпроса какви да бъдат конкретните цели, към които да се стремят навлизащите сега в живота млади хора, съответно какви да са подходящите за тяхното постигане знания и умения. Да се формулират обединяващи днешните хора цели обаче е мъчна задача. Разнобоят във възгледите и позициите между съвременниците ни е толкова голям, че тя изглежда нерешима. Все пак смятам, че вече е налице относително сполучил опит за нейното решаване. Имам предвид приетата през септември 2015 г., по време на среща на върха в рамките на ООН, „Програма за устойчиво развитие за периода до 2030 година“. Тя съдържа 17 цели за устойчиво развитие на човечеството[9], като е подкрепена от представителите на 193 държави, вкл. нашата. Смятам, че преследването на оповестените общочовешки цели ще продължи и след посочената година, т.е. става дума за дългосрочен проект, който ще ангажира няколко поколения. Подготовката на младите българи за активно включване в осъществяването на тази програма ми се струва достойна цел, която да си постави нашето училищно, а и висше образование.

Когато се мисли как да бъдат подготвени за успешно справяне с проблемите си в бъдеще настоящите български ученици, ми изглежда важно да се определи макар и най-общо към какво ще се стреми нашето общество. В това отношение липсва готов отговор, тъй като не е налице споделен ясен обществен договор по въпроса. Все пак и в това отношение може да се открие подходящ ориентир, респ. насока за работа на образователната ни система. Имам предвид баналната и струва ми се, безспорна обща цел – превръщане на страната в добро място за живот. Като основен критерий за нейното постигане виждам степента на човешко развитие на българските граждани. Като показатели за изпълнение на критерия могат да послужат тези, които се използват при определяне на Индекс на човешкото развитие (ИЧР) от функциониращата от три десетилетия насам „Програмата на ООН за развитие“[10].

В заключение смятам за уместно още веднъж да наблегна върху нуждата от съхраняване на хилядолетната мисия на образованието като подпомагащо навлизането на хората в света и адекватните им действия в него, резултат от задълбочено разбиранечовешкия смисъл на случващото се в действителността. Ако тя се изпълнява добре, тогава и изграждането на умения за решаване на практически проблеми ще бъде успешно. Трябва да се има предвид, че пълноценното и многопосочно разгръщане на човешкия потенциал е постъпателен процес. Прибързаното преминаване през някои негови етапи – например от образование (базови знания и умения) към обучение (практически професионални умения) – е опасно увлечение, имащо вредни последици върху бъдещия пълноценен живот на хората.

––––

[1] Обсъждането на проекта тече в периода от 16 февруари до 1 септември 2025 г.
[2] Вж. например определението, което им дава Отфрид Хьофе: „В сърцевината си днешните представи за добродетелта са същите като тези на Платон и Аристотел: става въпрос за черти от характера на човека, които определят неговата личност като втора природа“. // За мъдростта и добродетелите, сп. „Култура“, бр. 5, 2025, с. 26.
[3] Във великолепното си есе „Какво означава да си образован?“ (вж. сб. Философи от ХХ век – За образованието, София, 2024) в първия раздел „Образованието като ориентиране в света“ Петер Бири пише, че „Образованието започва с любопитството“. Струва си да се има предвид и казаното от него в следващите раздели на текста: „Образованието като просвещение“, „Образованието като историческо съзнание“, „Образованието като артикулираност“, „Образованието като себепознание“, „Образованието като самоопределение“, „Образованието като морална чувствителност“, „Образованието като поетичен опит“, „Страстно образование“.
[4] В есето си „Кой е образован човек?“ (вж. сб. Философи от ХХ век – За образованието, София, 2024) Роберт Шпеман обръща внимание на важното обстоятелство, че „знанието на образованите хора е структурирано“, т.е. подредено така, че отделните му съставки са взаимно обвързани с цялостна система.
[5] За някои от формиращите се напоследък на базата на постиженията на съвременната технонаука светогледи виж книгата ми Технонаучните „светогледи“ и кризата на хуманизма, София: „Парадигма“, 2023.
[6] За разбирането ми на хуманизма виж увода (Към читателя) във вече посочената ми книга Технонаучните „светогледи“…
[7] По този въпрос виж раздела „Човешките ситуации“ в книгата ми Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек, София: „Парадигма“, 2019.
[8] По тази тема виж раздела „Възможни житейски стратегии“ във вече посочената ми книга Многоликото битие…
[9] Някои от тези цели са: „изкореняване на бедността“, „добро здраве и благополучие“, „равнопоставеност на половете“, „достоен труд и икономически растеж“, „намаляване на неравенствата“, „устойчиви градове и общности“, „отговорно потребление и производство“, „борба с климатичните промени“, „мир, справедливост и силни институции“, и др.
[10] Такива са: „здравословният начин на живот“, „достъпът и равнището на образованието“, „жизненият стандарт (качеството на живота), който се измерва през брутния национален продукт (БНП)“, „икономическото неравенство“ и „състоянието на околната среда“.