Романът е литературното завръщане на Салман Рушди при темата за родината

Тринадесетият роман на един от най-впечатляващите разказвачи на нашето време е епична история с послание към читателите, че човешката сила е мимолетна, но човешките истории траят вечно.

Издържан в стилистиката на древноиндийски епос, „Градът на победата“ е внушителен разказ за метафизична любов, увлекателни приключения през границите на времето и вечни етични дилеми. Незначително сражение между две забравени княжества през ХIV век в Южна Индия среща богиня и дете. Невръстната Пампа Кампана става проводник на божествената воля и създава невиждано чудо – великолепния Биснага, „град на победата“. Покълнал от вълшебни семена, градът е устроен като център на равноправието на жените в един патриархален свят. Минават години, сменят се владетели, редуват се победи и поражения, а Биснага се изплъзва от благородната власт на Пампа Кампана и поема по опасен и гибелен път…

Салман Рушди печели световна известност с алегоричния шедьовър „Родените в полунощ“ (1981), за който получава няколко отличия, сред които и наградата Букър. Книгата два пъти печели и т.нар.Букър на всички Букъри, през 1993 г. и 2008 г., по случай 25-ата и 40-ата годишнина на наградата, а през 2012 г. е адаптирана за голям екран като копродукция на Канада, Великобритания, САЩ и Индия, режисьор е Дийпа Мехта. През 1988 г. романът „Сатанински строфи“ на Рушди предизвиква бурни реакции в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, а иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и определя голяма парична награда за убийството му. През август 2022 г. срещу писателя е извършено покушение – той е намушкан с нож, докато изнася лекция на сцената на литературен фестивал в щата Ню Йорк. След тази брутална атака, която го оставя сляп с дясното око и с осакатена лява ръка, Рушди създава автобиографичното есе „Нож: Размисли след опит за убийство“. За писателя тази мемоарна книга е начин „да се отговори на насилието с изкуство“. Стилът на Салман Рушди, сливащ исторически факти и реални събития с митология, често се определя като магически реализъм, а темата за взаимните прониквания и противоречия между Изтока и Запада минава като основна нишка през всичките му произведения. Освен посочените заглавия у нас с логото на „Колибри“ са издадени „Кишот“, „Ярост“, „Последният дъх на Мавъра“, „Земята под нейните нозе“, „Срам“, „Харун и морето от приказки“, „Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи“.

„Градът на победата“, Салман Рушди, превод Надежда Розова, художник Стефан Касъров, издателство „Колибри“, 2025 г.

20.

След смъртта на баща си, принцеса Тирумаламба Деви се скитала из улиците на Биснага като изгубена душа, а Улупи Младша я следвала на известно разстояние, в случай че принцесата има нужда от нея. Скръбта ѝ я предпазвала като воал от нежеланите погледи на нетактични непознати. На големия пазар Шри Лакшман и брат му Шри Нараян ѝ предлагали плодове, боб, семена и ориз, но тя ги подминала, поклащайки печално глава. По залез-слънце, на брега на реката тя гледала как вярващите се кланят на Суря, бога на Слънцето, въпреки че самата тя бе загубила всякакво желание да се кланя на което и да е божество. Чувствала се незначителна, а планинския пейзаж с огромните си канари засилвал чувството за собствената ѝ нищожност. Сякаш била комар или мравка. Баща ѝ умрял, без да признае нейните права, и оскърбил съпруга ѝ, като отхвърлил кандидатурата му най-безапелационно. Майка ѝ и баба ѝ били отровни вещици. Тирумаламба Деви се чувствала сам-самичка на света, имала само възрастния си съпруг, който по цял ден плетял интриги и се опитвал да настани съюзниците си на важни постове, преди новият цар да пристигне в града. Той нямал време за нейните терзания. Тя бродела из квартала на чужденците, където имало порцелан, вино и фин муселин, из кварталите на аристократичните семейства и из улиците на куртизанките. Не я интересувал единствено Царският квартал, където била израснала, с неговите изумрудени басейни и архитектурна красота. Тя обикаляла покрай криволичещите напоителни канали и сградите на храмовия комплекс Йелама с най-добрите танцьорки в града. Вече нямам място тук, където всеки знае своето, мислела си тя. Докато се лутала безцелно, тя се озовала в Мандана матха и краката ѝ, които знаели по-добре от главата ѝ от какво се нуждаела тя, я отвели до вратата на Пампа Кампана.

Целият град затаил дъх. Новината за приближаването на Ачхута към града, за бурните му нощи по крайпътните ханове, за пиянството му, лакомията, жените и сбиванията изпреварвали царската процесия и в Биснага с право се страхували, че новата ера ще бъде поразително различна от царственото великолепие под управлението на Кришнадеварая в неговата кулминация, и от културата, изкуствата и толерантността, които царицата регент Пампа Кампана стимулирала по време на многогодишното отсъствие на воюващия цар. Задавало се нещо шумно и сурово. Време било да наведат глави и да странят от неприятности. Никой не можел да предположи накъде Ачхута Дева Рая ще насочи прословутата си първичност и склонността си към насилие. Истории за хора, обесени от Ачхута за някаква дребна проява на неуважение, реална или въображаема, и оставени да висят покрай пътищата, нахлували по пътя от Чандрагири като предвестници на новия ред и всявали страх във всяко сърце.

*
– Може ли да вляза? – попитала тихо Тирумаламба Деви и жената, приклекнала в далечния ъгъл на стаята, леко помръднала ръка, за да я покани.
Принцесата бързо влязла, събула си сандалите и понечила да докосне почтително нозете на сляпата жена.
– Недей – казала Пампа Кампана. – На това място се срещаме като равни или изобщо не се срещаме.
Тирумаламба Деви приседнала до нея.
– Ти си създателката на Биснага, но децата на града се отнесоха лошо с теб, а те са и твои рожби – казала тя. – Аз пък съм дете, към което майка му и баба му се
отнасяха жестоко. Затова може би си търся майка, а ти – дете.
След това двете се сприятелили. Тирумаламба Деви идвала всеки ден и скоро Улупи Младша я оставила сама, обяснила ѝ, че не се нуждае от охрана на това място, където всички били в безопасност. Понякога жената в ъгъла не искала да говори и двете просто седели мълчаливо една до друга. Тишината била приятна, карала ги да се чувстват обгрижени, сближавала ги. В други дни на Пампа Кампана ѝ се говорело и тя разказвала на младата жена истории от живота си: за чувалчето със семена, от които Хукка и Букка създали града, за битката срещу розовите маймуни, за какво ли не. Тирумаламба Деви слушала благоговейно.
Пампа Кампана се стараела да пише всеки ден. Тирумаламба Деви виждала колко ѝ е трудно, въпреки сръчността на ръцете, и накрая се осмелила:
– Забелязвам, че заради очите ти ръката ти се движи много бавно, по-бавно от мисълта ти, и това те затруднява. Всъщност би могла да съчиняваш много побързо, но не успяваш да записваш със същата бързина, а това принудително забавяне сигурно те дразни, нали?
Пампа Кампана леко поклатила глава: да, може би, но нямам друг избор.
Тирумаламба Деви намерила смелост да отправи дръзко предложение.
– Когато безсмъртният Вяса пишел „Махабхарата“, той пишел бързо, нали? – попитала тя. – Само че бог Ганеша пишел под негова диктовка и смогвал да запечата бързата му мисъл, нали? А когато перото му се прекършило, той отчупил единия от бивните си и продължил да пише с него. Затова му казват Екаданта, Еднозъбия.
– Аз не съм Вяса – отговорила Пампа Кампана и по лицето ѝ плъзнала лека усмивка. – А твоите зъби сигурно всички са си в устата ти и ушите ти не са толкова големи.
– Но мога да пиша толкова бързо, колкото ти можеш да говориш – отвърнала Тирумаламба Деви с блеснали очи. – А ако ми се счупи перото, ще направя каквото трябва, за да не спирам да пиша.
Пампа Кампана се замислила над думите ѝ.
– Можеш ли да танцуваш? – попитала тя. – Защото бог Ганеша е страхотен танцьор. Можеш ли да яздиш плъх? Ще увиеш ли змия около шията си като шал или около кръста си като колан?
Усмивката ѝ станала още по-широка.
– Ако се налага, ще се науча да го правя – категорично отвърнала Тирумаламба Деви.

*
Ачхута Дева Рая пристигнал в Лотосовия дворец, обзет от желанието да убие някого. Бил мургав мъж на около петдесет години, с гъста брада, почти беззъб,
шкембелия и толкова гневен, колкото може да бъде само човек, принуден поради заточението си в затънтени краища да се примири с грижите на селските зъболекари. Бил облечен, сякаш отивал на война: с кожен елек върху ризницата, износени ботуши, меч на колана, щит на гърба. Спътниците му били неконтролируема банда пияни бандити – само с такива можел да общува в Чандрагири, а зад тях бил официалният му царски кортеж – група жени воини от дворцовата охрана, чиито изражения издавали гнева им към похотливите задевки от страна на спътниците му и към неуместното поведение на самия цар, както и професионалното им неудобство поради грубите обноски на новия монарх, когото били принудени да отведат в залата с Лъвския (Диамантения) престол.

Всички останали членове на царското семейство чакали да го приветстват – първата царица на Кришнадеварая, Тирумала Деви, и нейната майка Нагала Деви,
принцеса Тирумаламба Деви и нейният съпруг Алия Рама, който решил да се нарича Алия Рама Рая – дори да имал основание за това като съпруг на единственото оцеляло дете на Кришнадеварая, със сигурност щял да подразни Ачхута, който щял да го приеме като предизвикателство и дори обявяване на война.
– Когато човек е бил в изгнание толкова дълго, колкото съм бил аз – казал Ачхута, – след като се завърне той търси мъст. Виновникът за моя разбит живот, моят благороден брат, вече няма как да изпита силата на гнева ми. Вие обаче ще я изпитате.
– Двайсет години са много време – отговорил Алия, – и както виждаме, изгнанието не се е отразило добре нито на външния ти вид, нито на нрава ти.
Ние обаче ти казваме: добре дошъл, чичо – използвам това почтително обръщение, макар и да съм няколко години по-възрастен от теб. Биснага ти принадлежи, както заповяда последният цар, и бъди спокоен, че никой тук няма да се разбунтува против неговата воля.
Но трябва да знаеш, че хората в двореца – градската аристокрация, министрите и държавните служители, както и онези сериозни жени от дворцовата гвардия –
всички до един са предани на империята, не само към човека на престола. Те са лоялни към онези, които са се отнасяли добре към тях през двайсетте години на
твоето отсъствие. Ще го кажа по-просто. Те обичат дъщерята на царя, единственото му оцеляло дете. А аз съм съпругът, избран за нея. Затова хората са лоялни и към мен.
Същото може да се каже и за хората извън портите на двореца. Те обичат Биснага, а царят е слуга на любимата им империя, когото не бива да предават. Затова внимавай как се държиш, в противен случай царуването ти може да бъде кратко.
– Освен това – допълнила Тирумала Деви, – баща ми, цар Вира от Шрирангапатна, съпруг на майка ми и пазител на южната ти граница, е много бдителен и ще бъде крайно недоволен, ако нещата не се развият добре за теб.
Ачхута се обърнал към принцеса Тирумаламба Деви.
– А ти, млада господарке, ти какво ще кажеш? И ти ли ще ме заплашваш?
– Моята най-близка приятелка и втора майка Пампа Кампана вижда всичко с ослепените си очи – отговорила тя. – Затова ще последвам нейния пример и ще
кажа всичко през стиснати устни.
Ачхута се почесал по тила. После ръката му се плъзнала към меча, той стиснал дръжката, пуснал я, пак я стиснал и пак я пуснал. После се почесал с дясната си ръка по темето, разрошил гъстата си, чорлава и прошарена коса и се намръщил; в това време лявата му ръка се протегнала към дясната мишница, както прави човек, нападнат от бълхи. Накрая поклатил невярващо глава. Погледнал към другарите си по чашка и изражението му казвало: май няма голяма полза от вас. И неочаквано избухнал в силен смях и плеснал с ръце.
– Семеен живот, а? – провикнал се той. – Няма нищо по-хубаво от това. Радвам се, че се върнах у дома. Хайде да ядем.
Историята за пира по случай коронацията на Ачхута Дева Рая, разказана колоритно и преразказвана много пъти, се е превърнала в основния разказ за неговото управление през следващите години. Образът на царя и неговите приятелчета на чашка се запечатал в съзнанието на всеки жител на Биснага: те ядели като прасета и пиели като хора, изгубени в пустинята години наред, а членовете на царското семейство и дворцовите благородници седели мълчаливо със скръстени ръце и не хапвали нищо. Алия Рама Рая стоял в дъното на трапезарията, отказвал дори да седне на една маса с новия владетел, и обмислял следващия си ход.
Тирумаламба Деви описала подробно тази вечер на Пампа Кампана и тъкмо нейното описание е представено в „Джаяпараджая“: Пампа Кампана го изразила в
поетична форма, а принцесата го записала със старателната си ръка. Когато Тирумаламба Деви завършила разказа си, Пампа Кампана въздъхнала тежко.
– Тези двама мъже са твоят съпруг и твоят чичо – казала тя. – Ако се обединят, ще погубят всички нас.
Последните двама главни герои в драматичната история на Биснага били толкова различни един от друг, че хората започнали да ги наричат „Да и Не“, „Горе и
Долу“, „Плюс и Минус“, за да подчертаят контраста помежду им. Използвали също „Напред и Назад“, като групата на стремящите се назад несъмнено била предвождана от Ачхута. Той бил груб човек, от онези, които ще нахлуят през входната ви врата, ще ви цапардосат по главата и ще ви откраднат къщата. Алия пък бил потаен. Ако той реши да ти открадне къщата, ще разбереш какво се е случило едва след като той си отиде. Ще стоиш на пътя, изгубил дома си, и ще се чудиш къде е отишло всичко. Ачхута напомнял на хората мечка с рояк ядосани пчели около главата ѝ, защото бил вечно нервен и размахвал ръце; Алия бил спокоен, приличал на стрелец секунда преди да пусне смъртоносната си стрела. На хората им приличал на скелет – на ходещ скелет с издължено сурово лице и толкова дълги ръце и крака, че сякаш по тях нямало плът, а само кожа и кости. Ачхута бил раздразнителен, Алия почти винаги запазвал спокойствие. Ачхута бил религиозен – в смисъл, че бил враждебен към последователите на други религии; Алия бил скептик, който не се интересувал каква религия изповядваш, стига да си ценен за него. По всичко личало, че Ачхута не бил особено интелигентен. Алия Рама Рая бил най-умният човек в двореца.

И все пак, при Ачхута Биснага оцеляла. Не благоденствала както преди и загубила територия и влияние, но в края на неговото управление все още съществува.
Когато Алия приключил обаче, империята също приключила.

*
Минали няколко години, преди Тирумаламба Деви да убеди Пампа Кампана да излезе от Мандана матха. Напуснала килията си едва когато научила, че в матха
има грънчарска работилница с колело и пещ, и макар да била сляпа, тя след дълго прекъсване отново се захванала да прави грънци. Има вероятност тя лично да
е изработила съда, в който в крайна сметка се озовал нейният ръкопис, нейният опус магнум. Дълго време обаче грънчарската работилница и собствената ѝ килия били единствените места, където тя искала да пребивава.
В крайна сметка новата статуя на Пампа я убедила да излезе…

Салман Рушди