След като в настоящата ми есеистична поредица иде реч за модерното митологизиране, няма как текстът ми да заобиколи т.нар. вражески българоезични западни радиостанции – и най-вече най-вражеската и най-българоезичната от тях: Радио „Свободна Европа“.

Най-вражеско РСЕ беше на първо място, защото според партийната идеологическа пропаганда беше финансирано, а значи и конципирано, и дирижирано от най-вражеската тайна и тайнствена служба под слънцето – Цереу. А беше най-българоезично, защото, за разлика от Би Би Си, от „Дойче Веле“ и от „Гласът на Америка“, които излъчваха на български само броени часове в денонощието, РСЕ тровеше ден след ден радиоефира по цели 10–15 часа. Другото обстоятелство, което допринасяше за вражеския му характер, бе, че отново за разлика от останалите споменати радиостанции, РСЕ акцентираше вниманието си не толкова върху международните, колкото върху вътрешните, върху вътрешнополитическите новини и коментари. Докато другите излъчващи на български радиостанции разискваха предимно международните конфликти, проблеми и вълнения, РСЕ анализираше на първо място вътрешнополитическата ситуация в НР България, обсъждаше беснеещия в страната ни терор, номенклатурните привилегии на партийните номенклатурчици, безправието, дискриминацията, саморазправата на т.нар. „народна власт“ с другомислещите и свободомислещите и което беше мой редакторски ресор, пораженията на партийната цензура върху гражданското слово. А това бяха все теми, които превръщаха РСЕ в трън в очите на сталинистите и сталинчетата в София и по места. Ето защо РСЕ бе не само най-упорито и най-последователно и плътно, а и най-дългосрочно заглушавано – заглушавания, които продължиха дълги години, след като с разрастването на перестройката останалите чуждестранни радиостанции излъчваха вече свободно, необезпокоявани от родните заглушителни централи.

Колкото до финансирането, стопанисването и направляването ни от Цереу, истината както винаги е различна от официалната теза. Направлявани от Цереу ние не сме били никога, а финансирани от Цереу бяхме краткосрочно, само до началото на 60-те, след което финансирането и стопанисването ни бяха поети от Конгреса – та чак до ново време. Ако партийната идеологическа пропаганда твърдеше обратното, то бе, защото, провъзгласени за агенти на Цереу, каквито ние, редакторите в РСЕ, никога не сме били, ние бяхме по-удобни за обругаване и оклеветяване, отколкото като служители на Конгреса, каквито всъщност станахме след началото на 60-те. (Колкото и парадоксално да звучи, не с агенти на Цереу – с агенти на ДС бе пренаселена българската редакция на РСЕ. Но за тази конспиративност – друг път.)  

За да илюстрирам колко неутолима и гъста бе ненавистта на БКП към РСЕ, ще се върна назад във времето – чак до момента, в който се запознах с майката на Георги Марков, баба Райка. Това стана на погребението на сина ѝ във Великобритания през 1978-а. Тогава, за да докаже недоказуемото – че няма нищо общо с покушението над писателя – ДС разреши на баба Райка да отпътува за погребението на сина си при снаха си Анабел. Та там, в семейния дом на писателя се видяхме за пръв път. Майката на Георги знаеше вече от Анабел за близкото ми приятелство със сина ѝ, пък и аз бях единственият официален и неофициален представител на РСЕ на траурната церемония, така че не бе необходимо тепърва да печеля доверието ѝ. Тогава тя ми сподели онези зловещи думи, които злодеите от ДС са ѝ казали още година преди Георги да бъде убит и от които кръвта застина в жилите ми: „Ние имаме разбирането (те винаги са човекоразбиращи и всеразбиращи – б.а.), че синът ви работи за Би Би Си – като емигрант там той си изкарва насъщния. Предупредете го обаче да спре да пише за РСЕ, иначе само трупа му ще видите“. А за РСЕ Георги пишеше „Задочни репортажи за задочна България“. Пишеше ги на раздрънканата си портативна пишеща машина в Лондон и ми ги изпращаше в Мюнхен, където аз всяка неделя ги излъчвах в седмичната си културна програма „Контакти“. Чак докато смъртоносната отрова на партийната грижа за човека го застигна на моста „Ватерлоо“ над Темза. И след това ги излъчвах и преизлъчвах многократно в негова памет – емисия след емисия и година след година.

Бяха горчиви и тежки времена – времена, колкото окрилени от свободното слово, на което като граждани на Свободния свят ние се радвахме, толкова и времена отровени от перманентния страх за собствената ни физическа сигурност. Както и времена ежедневно придружавани и похищавани от сляпата ни безнадеждност, че независимо от нашите ежедневни професионални усилия пред микрофона, необезпокояван от Запада и поощряван от неговата безмерна търпимост към злото, демонът на комунизма ще векува в цялата си демоничност.

Въпросът, който след всички споменати отрови и демоничности спонтанно възниква, е: какво общо има това с митовете и конспиративните теории, които са тема на настоящата есеистична поредица? Много, неочаквано много.

Конспиративно бе убийството на Георги Марков – атентатът винаги е конспирация. Конспиративни – незаконни и нелегитимни – бяха в очите на тоталитарната комунистическа власт и нашите ежедневни и еженощни емисии. Конспиративни бяха и ежедневните и еженощни заглушавания на предаванията ни. (Странно: заглушаваха ни те, пък конспираторите, радиодиверсантите бяхме ние!) Конспиративна беше и институцията, която ги заглушаваше – ДС. Конспиратори, стопроцентови конспиратори си бяхме за тази институция ние, редакторите в западните радиоцентрали. В тон с конспиративността всички средства за масова информация на родна земя хорово ни окачествяваха като предатели на родината и врагове на народа. В мотивите на задочната присъда, с която през 1976 г. Силистренският окръжен съд ме осъди на 10 години лишаване от свобода, бе отбелязано, че като „изменник на родината“ аз съм „поставил перото си в услуга на чужди и враждебни на НР България сили“. Всички ние – говорителите и особено редакторите в западните българоезични радиостанции – бяхме обругавани и сатанизирани, а сатанизирането е също конспиративен похват.

Много конспиративности се сбраха и натрупаха в текста ми, но не ми връзвайте кусур – все пак коментирам най-потайния, най-тайнствения и неведом конфликт в цялата човешка история – по-потаен и по-тайнствен и от Ордена на тамплиерите, и от Масонската ложа, и от Светата инквизиция дори: Студената война, глобалния двубой между Запада и Изтока, между Свободния и несвободния свят. Двубой, в който нелегално (конспиративно) се изнасяха ръкописи от всички части на Съветската империя, за да бъдат публикувани те от западните издателства и средства за масова информация – и аз съм излъчвал в програмата си подобни доблестни текстове, колкото и оскъдни да бяха те. Така че конспиративността се превърна по неизбежност в отличителен, в същностен белег на онази разполовена между доброто и злото епоха. И ако в крайна сметка доброто (свободата и цивилизоваността) все пак надмогна и победи злото (диктатурата и идеологизираното варварство), то е, простете изхвърлянето, благодарение и на нашите скромни и както подсказва трагичната участ не само на Георги Марков, съвсем не безопасни усилия. За тях обаче ще поговорим в конкретика в следващия коментар. В който ще поразсъждаваме за общото и различното, за подобията и неподобията в българоезичните средства за масова информация от двете страни на Желязната завеса. Ще стане дума отново за тяхната органика, за митологичността, за конспиративността, но и за прозрачността и достоверността на едните и другите. Вече се подразбира, че и предстоящият ми текст ще бъде зареден с отрова и сатанинство, но какво да се прави – такива, отровни и сатанински, бяха времената. А трябва да познаваме миналите времена, защото те са безценен ресурс на бъдещето. И защото времената правят хората. Както и обратното…