Емануил А. Видински: Надявам се да не сте прекалено уморен – казвам на Келман след ръкостискането, защото от вече няколко часа дава интервюта.

Даниел Келман: Всъщност не, по-скоро ме мъчи джетлаг.
Е. А. В.: О, разбирам. Този от Америка към Европа е по-неприятен, струва ми се.
Д. К.: Намирам и двата вида за ужасни и най-вече това, че няма измъкване. Всичките трикове като взимане на мелатонин и пр. не помагат. И сякаш това е последното нещо, което ни припомня колко голям е все пак този свят. А джетлагът е цената, която трябва да платим за това, че можем да прекосяваме такива разстояния за толкова кратко време. И цената, като се замислим, всъщност не е кой знае колко голяма, нали?
Е. А. В.: Ще поговорим за последния ви роман, който представихте и в България, а също така и за Томас Ман, от чието рождение тази година се навършват 150 години и който е ваш любим писател.
Д. К.: Добре, чудесно.
Е. А. В.: Как достигате до идеите за книгите си? Какво е водещото – тема, която Ви вълнува или тема, която звучи особено актуално днес?

Д. К.: По-скоро е нещо, което ме вълнува лично, но също така трябва да кажа, че често ме вълнуват неща именно защото звучат актуално днес. Но като цяло актуалността не е основното, което ме води в търсенията ми. Понякога дори губя интерес, защото дадена идея би имала прекалено очевиден резонанс в наши дни. Вярвам, че литературата не е и не бива да бъде нещо, с което човек се захваща, за да попадне на първите страници на вестниците.
Е. А. В.: В последния си роман „Светлина и сянка“ [изд. „Колибри“, 2024, прев. Жанина Драгостинова] поставяте въпроса колко изкуство може да понесе моралът или колко морал може да понесе изкуството. Героят Ви, Георг Вилхелм Пабст, австрийски режисьор, приема да работи в условията на нацистката диктатура. До каква степен можем да го наречем пасивен съучастник?
Д. К.: Именно това в най-голяма степен ме привлече към неговата история. Всички епитети, които използваме, за да опишем живота и действията на германците по време на Третия Райх не пасват много на личността на Пабст. Той не е извършител, но и пасивен съучастник също не е съвсем, защото през цялото време запазва една вътрешна дистанция към властта и нейните идеи. И тъкмо тази неуловимост и нееднозначаност ме привлякоха към личността му.
Е. А. В.: Доколко е възможно изобщо в ситуация като неговата един творец да продължи да работи и да остане морално чист?
Д. К.: Тъкмо в това е големият въпрос, нали? Особено по отношение на един режисьор, който снима филми. Тъй като да правиш кино, е доста различно от това да пишеш книги. Сещам се за писател като Ханс Фалада (1893-1947), който прави няколко положителни изказвания за нацизма, след това обаче се оттегля и в самота, тайно, така да се каже, пише своя голям антифашистки роман. С което, разбира се, поема голям риск. Подобно нещо е немислимо при един кинорежисьор. За да работи, той има нужда от цяла индустрия. Поне по онова време. Днес в Иран има режисьори, които снимат филми с  телефоните си, но Пабст не е имал такава опция. В неговия случай е трудно постижима тази чистота на съвестта, когато продължиш да работиш в условията на една диктатура.
Е. А. В.: Имал ли е Пабст правилен ход?
Д. К.: Могъл е да откаже да работи. Томас Ман също е получавал редица предложения от националсоциалистическата власт, но е отказал всяко едно от тях.
Е. А. В.: Е да, но Томас Ман вече е бил извън Германия.
Д. К.: Той и Пабст е.
Е. А. В.: Да, но избира да се върне. Нали така?
Д. К.: Да, точно така. Томас Ман е имал късмета да може да откаже и почти нищо да не го връзва с едно евентуално връщане, докато Пабст се връща заради болната си майка. Но това връщане е грешка. Не е трябвало да го прави. Затова и може би единственият практически урок от моя роман е, че човек трябва да стои далеч от диктатурата. Връщането не носи нищо положително.
Е. А. В.: Ето че името на Томас Ман бързо-бързо се промъкна в разговора ни. Знам, че ви е любим писател, нещо, което с вас споделяме. В една своя реч го наричате „патетик, предрешен като ироник“. И това е наистина великолепно определение.
Д. К.: Да (смее се), не е ли така?
Е. А. В.: Точно така е. И тъкмо този баланс, тази сплав от мелодрама и ирония, го прави в моите очи толкова голямо име в световната литература.
Д. К.: Напълно съгласен.
Е. А. В.: Тази година се навършват 150 години от рождението му, но във вашия случай това е в някакъв смисъл двоен юбилей. Вие сте роден точно 100 години след него и тази година навършвате 50. Кога се срещнахте с творчеството му за първи път и какво ви очарова в него?
Д. К.: Първо прочетох „Буденброкови“, когато бях на 17 някъде, и бях запленен. Книгата, която не ми говореше нищо на онази възраст, беше „Вълшебната планина“.
Е. А. В.: Започнали сте я прекалено рано, твърде млад.
Д. К.: Твърде млад наистина. За сметка на това „Тонио Крьогер“ ме впечатли много в юношеските ми години. Чувствах го много близък с тази негова неприспособимост. Още в началото ставаме свидетели на това колко неразбран се чувства той от света около себе си. Много по-късно си дадох сметка, че в основата това е новела за хомосексуалността. Нещо, което като тийнейджър изобщо не бях усетил. А съзнанието за това отваря вратите към още по-широка и сложна интерпретация на текста. Новелата оказа силно литературно въздействие върху мен, и то далеч повече от, да речем, „Смърт във Венеция“, чиято важност разбирах, но не можех да се отърва от усещането, че е прекалено абстрактна. Следващата ми голяма любов от творчеството на Томас Ман беше „Доктор Фаустус“, въпреки че към днешна дата имам малко по-дистанцирано отношение. Мисля, че в романа много неща са се получили великолепно, но не всичко. Харесвам много персонажа на Феликс Крул, писал съм дори сценарий за негова екранизация. И накрая романите за Йосиф.
Е. А. В.: Не мога да се въздържа да не ви задам малко детинския въпрос – имате ли любимо произведение от Томас Ман?
Д. К.: О да, имам, макар че сега осъзнавам колко наложително е да го прочета отново. Говоря за тетралогията за Йосиф. Четох я в началото на 20-те си години и ми се иска да препорчета всички части отново. Не знам кога ще намеря време за това…
Е. А. В.: Случва ли ви се понякога да минете покрай лавицата с книги, да спрете, да вземете в ръка някой том на Томас Ман и просто да го разлистите, зачитайки оттук-оттам?
Д. К.: Да, случва ми се. Но също така ми се и налага понякога. Препрочетох Феликс Крул заради екранизацията, която споменах, както и „Буденброкови“, защото поех задачата да напиша предговор към едно ново издание, което очаквам да излезе тази година по случай юбилея.
Е. А. В.: И? Как ви се стори „Буденброкови“ над 30 години след първия прочит като младеж?
Д. К.: Беше много интересно преживяване. След Томас Ман се увлякох по латиноамериканска литература и при връщането ми към него си дадох сметка колко „германски“ е той в сравнение с един Маркес например. Ако първо прочетете „Сто години самота“ и след това „Буденброкови“, неминуемо ще установите колко трезв, на моменти сух е дори в хумора си Томас Ман.
Да вземем например подзаглавието – „Упадък на едно семейство“. Като юноша го възприех напълно буквално. Имаме едно богато, добре представено в обществото семейство, което живее хубав живот, но с всяко следващо поколение запада все повече. При повторния прочит наскоро видях, че нещата не са толкова еднозначни. На първо място – да, родът е богат, но не толкова, колкото би искал. Те дори не са в някой голям и важен град като Хамбург например. Те са във второкласен ханзейски град като Любек. След това – от самото начало търговията им не върви кой знае колко добре. Не е дошло някакво поколение от хора на изкуството, което да съсипе процъфтяващото семейство, не. Ако човек прочете внимателно дори началото, не може да не забележи, че в интелектуално отношение членовете на фамилията са доста ограничени. Седят около масата и говорят банални глупотевини. Това е нещо, което ми бе убягнало при първия прочит. Откриването на тези нови нюанси намирам за много вълнуващи. При Феликс Крул пък установих, че цели части от текста не са остарели никак добре.
Е. А. В.: Кои например?
Д. К.: Ами цялата португалска част в края. В продължение на 200 страници става дума за съблазняването на едно невинно момиче. Дори да оставим моралния аспект настрана, чисто литературно тази част не е много добре написана, особено за стандартите на Томас Ман. Читателят усеща как самият той е започвал да скучае, докато пише. Не съм намерил време да се захвана сериозно с препрочитането на романите за Йосиф, както вече стана дума, но съм зачитал по малко и разликата със споменатите пасажи при Феликс Крул е много сериозна. Въобще смятам, че в тези романи Томас Ман е на върха на своето изкуство, на своето писателско можене.
Е. А. В.: За мен, от гледна точка на стилистика, върхът винаги е бил „Смърт във Венеция“. Толкова талантливо написано, тази поезия и музика на езика, лично аз не съм срещал подобно нещо в нито едно негово произведение.
Д. К.: „Смърт във Венеция“ е чудесно написана. Което ме подсеща да спомена и друго. Неотдавна започнах да слушам като аудио книга дневниците на Томас Ман. И съм много впечатлен. Бих ги нарекъл дори основно негово произведение. Грандиозно и вълнуващо в своята трезвост, в острата аналитична нагласа към света, но и към себе си. Великолепни са разсъжденията му за природата на фашизма още през 1933 година. Толкова са умни, че биха могли да служат като помагало днес, за да разберем какво се случва в САЩ например. Така че за мен голямото откритие напоследък са именно дневниците му.
Е. А. В.: Бихте ли казали, че сте взели нещо конкретно като писател тъкмо от Томас Ман?
Д. К.: Да, дори две неща. И двете донякъде противоречат на клишираната представа за него. Особено ако ги споделя в чужбина, реакцията обичайно е изненада. Та едното е хуморът му. Това определено е нещо, което може да откриете и в моите текстове и то води началото си от него. Впечатляващо е това, че човек може да е толкова сух и трезв и в същото време толкова забавен.
Е. А. В.: Второто нещо?
Д. К.: Второто е това, което споменахте в началото на разговора ни. Неговият патос. Прикрит, макар и не напълно, зад тази негова трезвост и дистанция. И също така да се осмелиш като автор да бъдеш и патетичен понякога. И това го имам от него. Е, и от латиноамериканците донякъде. Но докато те не са имали прегради да удържат патоса в писането си, при Томас Ман първата задача е да има контрол над текста. Защото в крайна сметка човек не трябва да прекалява, тъй като е възможно да сте прекалено патетично патетични. Томас Ман ни показва, че наглед трезвото писане може да бъде форма на патос, дори да подкрепя патоса в един текст.
Е. А. В.: В крайна сметка нещата, които ни вълнуват като читатели, са драматични, донякъде патетични.
Д. К.: Именно. И в това отношение най-добрият пример е „Смърт във Венеция“. Там авторът не прикрива нищо. Михаел Мар казва в една своя статия, че Томас Ман е бил осмиван заради това, че бил прикрито хомосексуален. Колко прикрит да е бил, когато пише една откровено хомосексуална новела, достъпна за всеки, който би искал да я прочете. И отново да отбележа каква смелост се изисква да създадеш и публикуваш подобен текст. Това личи и в дневниците му. Бил е смел и не се е оплаквал. Бил е почти на 60, местел се е от един емигрантски дом в друг, с цялата сложност на пътуванията от едно време, не просто с един куфар, а с тонове багаж, с прехвърляне от автобус на влак на кораб и т.н. В дневниците си той описва всички перипетии без да мрънка. Притежавал е увереност, смелост и сила.
Е. А. В.: Томас Ман е обичал да пише преди обед. Имате ли любима част от деня за работа?
Д. К.: Да, ранния следобед. Преди обед не мога да сътворя нищо. И като цяло не обичам предиобедите. Пиша и късно нощем. Тогава е тихо и човек се усеща по един приятен начин сам.
Е. А. В.: Томас Ман споделя в един текст, че не може да пише на някоя поляна, че има нужда поне от покрив над главата си. Тоест тераса, веранда, балкон може, но пейка на парка, някоя поляна или плаж – не.
Д. К.: Аз не съм толкова придирчив като него, но също имам изисквания, разбира се. Не мога да пиша на шум. Също така ставам невротичен в ситуации, в които някой може да види какво пиша, затова не го правя на публични места. Аз пиша доста на ръка, а на някое обществено място бих се чувствал странно. Освен това ползвам писалка, което означава, че трябва да поставя и мастилницата някъде наблизо и става сложно. Като цяло идеята за писане навън е много красива, но ако човек опита, се оказва доста непрактично.
Е. А. В.: Като казвате, че пишете на ръка – записвате идеи, нанасяте бележки или наистина пишете цели сцени от бъдещата книга?
Д. К.: Цели сцени, да, да. „Светлина и сянка“ е почти изцяло написана на ръка. Изобщо писането на ръка ми помага да се концентрирам.
Е. А. В.: Не възпира ли скоростта на мисълта? При мен е така.
Д. К.: Да, донякъде, но в крайна сметка тази наложена бавност помага. Нека кажа обаче, че това няма отношение към качеството на текста, в смисъл, че никога не бих казал писането на ръка ражда по-добри текстове от това на компютър например. Става дума за предпочитания, на които човек не трябва да робува обаче. Тогава всичко става прекалено невротично.
Е. А. В.: И накрая бих искал да Ви попитам за изкуствения интелект, с който вие сте имали вземане-даване още преди години. През 2020 година Ви канят в Калифорния, за да проверите как се справя ИИ с писането на литература. Малко след това споделяте, че за вас той има много повече общо със статистиката, отколкото с креативността.
Д. К.: Да, преди 5 години това беше наистина очевидно.
Е. А. В.: Как ви се струват нещата днес?
Д. К.: Много неща се промениха за това време.
Е. А. В.: По-скоро сте притеснен, или, напротив, възхитен?
Д. К.: И двете едновременно. Възхитен съм, ползвам ChatGPT почти всеки ден. Не за писане, а като един вид асистент. При проучвания и набавяне на всякаква информация, която ми е нужна. В това отношение всичко работи много добре. Повечето хора дори не съзнават в какъв свят живеем вече. Можем спокойно да кажем, че се намираме в реалност като от някой фантастичен роман, откакто има неща като ChatGPT.
В същото време съм притеснен какво може да направи ИИ с обществата, с пазара на труда, с читателските навици. Ще има ли изобщо читатели след десетина години. С оглед на промените, които ни очакват в тази връзка, въпросът дали ИИ ще ни измести като автор на книги, сценарии и пр. ми се струва неуместен. Защото в някакъв смисъл е маловажен или почти маловажен. Все едно да стоите на брега и да виждате как към вас се е насочило цунами, а вие се чудите това сега истина ли е, или не.

Въпроси и превод от немски:ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ