Разговор с Явор Боянов за новата му изложба Ego Death, която е подредена до 1 юли 2025 г. в галерия „Ракурси“

Ego Death („Смъртта на егото“) е четиринадесетата самостоятелна изложба на Явор Боянов и първата, в която се обръща към изцяло абстрактната живопис. Художникът е вдъхновен от психеделичната епоха на 60-те и 70-те години на XX век и идеите за разширяване на съзнанието и вътрешното прозрение. Явор Боянов създава серия от картини, подписани с псевдонима Psychonaut (Психонавта). Ego Death представлява финална част на неофициална трилогия, в която двете предишни експозиции – „Еонът на постартиста“ (2018) и „Плътта, или абсурдното съществуване на неосъзнатите парчета месо“ (2024) – разглеждат противоположни полюси на човешкия опит: духовното пробуждане и телесната деградация.

„В центъра на изложбата стои абстрактна същност без тяло и без лице, условно наречена Психонавт, чието присъствие не е визуализирано, но е осезаемо. Той не е персонаж в самите картини, а онзи, който ги е видял, преживял и оставил следа от това пътуване“, обяснява Явор Боянов. – Така авторът изцяло изчезва зад своя псевдоним – не като акт на маскиране, а като дистанциране от авторството в традиционния му смисъл. Психонавтът е регистратор на вътрешни пейзажи, преминаващ през разпад на егото. Той е чиста осъзнатост, която се носи сред експлозии от форми, цветове и фрагменти от непознатото“.

„Смъртта на егото е състояние на пълна загуба на усещането за индивидуалност и отделеност, при което границите между „аз“ и външния свят се разпадат“, уточнява художникът. – Описва се като трансцендентно преживяване, в което обичайните концепции за идентичност, време и пространство се размиват. В този процес човек може да изпита чувство на сливане с цялото съществуване, усещане за безкраен мир и осъзнаване на взаимосвързаността на всичко.“
Изложбата Ego Death на Явор Боянов е подредена в галерия „Ракурси“ в София.

Ego Death

Казвате, че вдъхновението за новата ви изложба е от психеделичната ера на 60-те и 70-те години на XX век, при която се появяват идеите за разширяване на съзнанието. Това е времето на хипитата, които са против войната, борят се за свобода и любов, а разширението на съзнанието доста често става с упойващи вещества. Защо именно този период ви привлече и вдъхнови?

Винаги съм обичал психеделията и до някаква степен тя присъства в много от картините ми и от преди. Но исках да направя изложба, която да е изцяло вдъхновена от психеделичната ера – както визуално, така и концептуално. Този период е време на истински творчески подем – изкуството, въображението и вътрешното прозрение се преплитат неразривно.
Това, което ме вдъхновява, е не само естетиката на епохата, но и духът на експеримент и заличаването на границите между „аз“ и „свят“. Основен катализатор за изложбата станаха книгите на Алън Уотс и неговите идеи за илюзорността на Аза. Също така много ми повлия музиката на „Бийтълс“ и по-специално филмът „Жълтата подводница“ от 1968 г., който съчетава детска наивност с шеговита мъдрост. Опитах се да приложа това в заглавията на картините – по някакъв начин те звучат като сюрреалистични будистки коани.

Колкото до разширяването на съзнанието – не вярвам, че то задължително трябва да е свързано с вещества, самият аз никога през живота си не съм употребявал каквито и да е било наркотици. Получаваме проблясък за истинската природа на нещата, когато спрем да се идентифицираме с представата, която сме си създали за себе си, и позволим нещо по-дълбоко да се появи. Няма конкретна рецепта как да се случи – може да бъде чрез изкуство, чрез медитация, чрез любов, чрез страдание или чрез някакво необяснимо озарение в един най-обикновен момент.

Всъщност тази изложба представлява финалната част от неофициална трилогия, в която двете предишни експозиции разглеждат противоположни полюси на човешкия опит: духовното пробуждане и телесната деградация. Предварително ли бяхте замислили да бъде трилогия отизложби, или в процеса на работа се роди тази идея?

Не, не бях замислял предварително изложбите като трилогия. Всяка от тях възникваше интуитивно – бавно във времето, като самостоятелна художествена реакция на нещо, което ме е вълнувало. Едва към края на работата по Ego Death почувствах, че тези три експозиции всъщност образуват цялостна структура, представляваща едно изследване на съществуването в три различни перспективи. В „Еонът на постартиста“ представям фигурата на Свещеното постартистично дете – метафора на артиста, способен да придвижи духовното усъвършенстване на човечеството. В „Плътта“ изследвам противоположния полюс – свят, населен от неосъзнати биомаси, в които духът е изгаснал. А Ego Death е нещо трето – не точно по средата между тях, а по-скоро разтваряне на самата ос, по която те се подреждат. Това е точката, в която необходимостта от идентичност, конкретност и смисъл отпада и остава само чистото съзнание.

Ego Death

Трилогията няма фиксиран хронологичен ред и посланието може да бъде различно в зависимост от това коя изложба се избере за начало и коя за край. Самият аз си изяснявам в движение компонентите на личната ми митология, но тъй като работя с интуицията си, наистина ми е трудно да ги осмислям на рационално ниво. Не изключвам и възможността всички тези образи и идеи да придобият нови значения в някой от бъдещите ми проекти.

Смятате ли, че в днешно време има духовно пробуждане? А относно телесната деградация много хора биха казали, че именно телесното днес е издигнато в култ.

Честно казано, след глобалните сътресения от последните години – войните, пандемията, природните катаклизми, икономическите кризи – ми се струваше, че може би ще пренаредим приоритетите си и ще се обърнем към по-смислено и съзнателно съществуване. Но това, което масово се наблюдава, е по-скоро обратното – още по-здраво вкопчване в мимолетното. И все пак… понякога именно най-дълбокото пропадане предшества пробуждането. Може би точно в такъв етап се намираме.
Що се отнася до „телесната деградация“ – добре е да уточня, че използвам този израз метафорично, в контекста на предишната ми изложба, в която човекът се превръща в „парче месо“ вследствие на прекомерната си фиксация върху материалното. Не говоря за физическо занемаряване или липса на грижа за тялото, а за прекъсване на връзката между тяло и дух. Нарушен е балансът, а обвивката започва да деградира, когато вътрешната ѝ същност изчезне. Да, днес телесното е издигнато в култ, но често в една хиперестетизирана и в същото време дехуманизирана форма. Тук бих искал да спомена филма „Веществото“ на френската режисьорка Корали Фаржа, който обожавам – той също е коментар по тази тема. Както се казва във филма: „трябва да уважаваме баланса“.

Вие самият усещали ли сте смъртта на егото? Какви обстоятелства, случки или действия са ви довеждали до това състояние? Един артист може ли да живее без его?

Поне засега не съм стигал до толкова дълбоко трансцендентно състояние и точно затова прибегнах до създаването на образа на Психонавта, в който да се въплътя. Тази абстрактна същност е някой (или нещо), който преминава през разпад на егото. Изложбата ми е артистична интерпретация на преживяването, въображаемо пътуване отвъд Аза. Не мисля, че един творец може напълно да живее без его, защото именно чрез него възниква импулсът за създаване. Истински интересното обаче се случва тогава, когато изкуството започне да надхвърля рамките на личността.

В творбите си използвате изкуствен интелект. По какъв начин си служите с него и го интегрирате към творческите ви идеи?Какво бихте казали на някого, който би ви обвинил, че това вече не е ваше изкуство, а изкуство, генерирано от машина?

Творческият процес трябва да бъде игра, трябва да се забавляваш и един от най-добрите начини да го правиш е, като изпробваш нови и различни материали, техники, стилове, инструменти. Експериментът винаги е бил едно от водещите неща при мен. Също така, щом създаваш съвременно изкуство, е добре съвременното да присъства в работите ти по някакъв начин. Не съм AI артист, в крайна сметка картините ми са рисувани на ръка с бои върху платно, а не са принтове на генерирани изображения. В  изложбата Ego Death използването на ИИ беше просто един от многото етапи в работата ми. Може да се каже, че ИИ изпълни функцията на психеделик, който ми помогна да погледна през очите на Психонавта, като в същото време съхраних вече утвърдения си и разпознаваем почерк.
Не разбирам негативното отношение на голяма част от хората в арт средите към ИИ. Ако човек е достатъчно креативен, винаги би намерил начин да използва тази технология като инструмент и да създаде автентично изкуство. Странно е, че точно аз трябва да влизам в ролята на защитник на ИИ. Днес си служа с него, утре ще бъде с нещо друго – за мен като творец е важно да се променям и да се забавлявам. 

Явор Боянов е роден е през 1985 г. в Сливен. Завършва специалност „Рекламна графика“ в Националната художествена гимназия „Димитър Добрович“ в родния си град, специалност „Плакат“ във Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет и магистърска програма по „Филмово и телевизионно изкуство“ в НБУ. Има 14 самостоятелни изложби, участвал е в множество групови изложби в страната и чужбина. През май 2022 г. основава в София галерия Cryptid, която представя предимно автори, останали скрити за широката публика, или както още ги нарича, „криптидите“ на българската художествена сцена.