Ревю от Валентин Стоянов. Книгата е свидетелство за сталинисткия терор в България и духовното възраждане на Владимир Свинтила в концлагера
„Напускайки концлагера „Богданов дол” преди около четиридесет години, обещах на приятелите си, че ще напиша книга за нашите преживявания. Четири десетилетия отлагах. Сега, на зряла възраст, се връщам към ония преживелици…”
Това е първото изречение от „Кладенецът на мълчанието” – една от най-разтърсващите книги, които съм чел. Авторът не е спестил нищо. Всичко е описано абсолютно натуралистично – инквизирането на огромен брой хора, десетки човешки съдби, трагизмът на живота в България от края на 40-те и началото на 50-те… Вече съм правил в профила си прегледи на няколко книги на Владимир Свинтила, който е една от значимите ни интелектуални фигури от втората половина на ХХ век. Писател, журналист, преводач, социолог, изследовател на българската народопсихология – Свинтила трябва да бъде четен и препрочитан от поколенията.
За мен „Кладенецът на мълчанието” е част от една своеобразна народопсихологическа четирилогия на Свинтила, която започва с „Грифонът и химерата” – изследване на националната душевност от епохата на Възраждането. Поредицата продължава с „Етюди по народопсихология на българина” и „Многоликият столичанин”, които изследват периода от Освобождението до Втората световна. „Кладенецът на мълчанието” е за времето на сталинизма. Няколкото цитата, които съм извадил тук, са напълно недостатъчни да предадат съдържанието на книгата и шокиращите преживявания на един 23-годишен младеж в месомелачката на системата. Затова всеки трябва да прочете сам…
И две думи за Асен Историята. Авторът така и не споменава фамилното име на този въдворен в концлагера учител по история. За сметка на това цитира много от неговите разсъждения и изводи за епохата, за „логиката” на събитията, прогнози за предстоящия провал на системата. Откривам същите мисли във всяка от останалите книги на Свинтила. Концлагерът е срещнал автора с хора, които имат ключово влияние за изграждането на личността и възгледите му.
Ето и някои цитати:
Бяха години на пълен стопански провал. Сталинистите бяха съсипали цялата промишленост след национализацията. Те са страшни за неродените поколения – унищожители на бъдещето, на развитието, на всички исторически възможности.
Времената бяха такива. Чрез ежедневно предателство и клевета се градяха кариери.
Те имат чиновници, полковници, професори, генерали, академици… но нямат хора!
Сталинизмът приемаше като положителен само механичния и безсъдържателен човек.
Интелектуалните малцинства на нашето време са високо производителни групи.
Приемах да мина през ада, но да запазя своя „Аз”.
До края на Втората световна война антикомунистическа литература почти нямаше. После по целия свят прогърмя „Animal Farm” на Оруел – една гениална книга, с която европейското културно съзнание започва своя нов етап. Книгата му „1984” прочетох след излизането си от лагера.
Сега на всички ни бе ясно, че животът в стара България е бил една идилия!
Хората от „старите класи” бяха наистина за адмирация… Отиваха да работят на гаровите разтоварища… Ставаха майстори – зидари, мазачи… без да се оплакват.
„Ние не сме старата полиция. Ние бием”.
Сталинизмът възстановяваше в живота забравената категория на раята.
Тия, комунистите, никога не са живели, нито ще живеят. Те само се ядат, от сутрин до вечер, помежду си и с другите… С тия хора нищо не става – нито веселие, нито работа. Те са дошли всичко да отровят, да осакатят, да развалят.
В лагера имахме една постоянна тема: откъде се пръкнаха тия хора? Как ние не доловихме тяхното присъствие в стария живот?… Те са живели в нашите недра, ползвайки саможертвата и борбите на другите… Няма да могат да изпълнят нито една историческа задача. Всичко ще провалят… Не се интересуват от нищо, освен да използват положението.
Селяните–страдалци са българската нация. Те останаха при земята и се подготвиха за полувековната борба с комунизма.
Руснаците сбъркаха с нас. На тях им се стори, че Балканите са Кавказ. Кавказ обаче е в Азия, а Балканите – в Европа… На Балканите първи ще се справят с руското присъствие. Гърците биха партизаните, Тито скъса с Москва. Асен се оказа прав – по-късно се отдели и Албания.
Почнах да правя преглед на своето верую. В какво да намеря опора? Какво бе веруюто ми? Обърнах се към Възраждането… В лагера създадох от себе си бавно, бавно, един нов възрожденец.
Животът е един акт на волята. Животът е реализирана воля.
Истината не може да остане скрита от човеците.
