„Северните води“, Иън Макгуайър, издателство „Кръг“ 2025 г. превод от английски Владимир Германов

„Северните води“ започва с миризма на терпентин, рибено брашно, горчица, боя за печка и воня на пикоч от нощните гърнета и това общо взето е атмосферата и настроението, в които ще прекарате времето си, докато четете романа на Иън Макгуайър. Вместо „Наричайте ме Ишмаил“, откриващите думи тук са: „Вижте мъжа“. А мъжът е Хенри Дракс – харпунист, един от най-противните герои, родени през последното десетилетие. Романът на Макгуайър е директен с вас още в първата си глава. Суровото насилие и отвратителните престъпления са изложени без колебание или срам. От вас зависи дали да продължите.

Хилари Мантел пише за книгата, че рядко попада на толкова добре проучен роман, в който авторът не споделя произволни факти просто защото ги знае, а внушава дълбоко разбиране за епохата и живота на героите си. Всички болезнени детайли около китоловния кораб и неговия екипаж са в услуга на реалистичното пресъздаване на едно сурово съществуване, което не позволява пластмасови маски. Детайлите на този необикновен свят, пише тя, „биха останали милостиво неясни за потребителите на китова мас; те никога няма да се досетят как се ражда светлината им в такъв мрак“. А колко гъст действително е този мрак…

През 1859 г. успешният бизнесмен Бакстър сформира експедиция с китоловния кораб „Волънтиър“. Това ще е една от последните на компанията му, тъй като бизнесът замира. Екипажът е сформиран от кол и въже, сред тях са жестоки мъже като Хенри Дракс, около когото кръжат легенди за канибализъм, ирландският лекар Патрик Съмнър, който бяга от миналото си във войната в Индия, както и коварният помощник капитан Кавендиш, който има собствени планове за мисията. По време на пътуването се установява, че на борда се е случило изнасилване на едно от младите момчета, следва и убийство. Това е едва началото на неприятностите за екипажа, защото скоро след това „Волънтиър“ засяда в ледовете на Гренландия и е въпрос на време стремежът за оцеляване да надделее над човешкото.

„Северните води“ напомня на много други книги и за да се отървем от очевидните паралели, нека ги споменем веднага: „Моби Дик“, „Сърцето на мрака“, „Кървав меридиан“, „Ужас“, „Бъчърс Кросинг“, „Пътешествието на Уейджър“ и т.н. Всяка „мъжка“ книга, която разказва за приключение в дивото, което от своя страна е метафора за навлизане в лепкавите дълбочини на човешката психика или много често в омагьосания кръг на вината, е добър избор за сравнение. И макар Мелвил и Конрад да притежават далеч по-богат инструментариум на изразяване, Макгуайър със сигурност е сред най-добрите съвременни автори в жанра.

Хенри Дракс без съмнение е черното пулсиращо сърце на този роман. Той е еманация на епохата, синтез на първичните останки от праисторията и възможностите, които империализмът предоставя на хора от неговата порода да сеят злини из целия свят.

– Ако Хенри Дракс не е дяволът, не бих могъл да кажа, че знам какво точно представлява. И да има измислена дума за човек като него, не мисля, че съм я чувал.
– Няма и да я научиш – отвръща Ото. – Поне не от човешка книга. Хората като него не могат да бъдат описани с определени думи.
– С какво тогава?
– Само с вяра.

На друго място общуването с него е определено като ницшеански кошмар:

Да говориш с Дракс, е като да крещиш в мрака и да чакаш мракът да ти отвърне на свой ред.

Хенри Дракс следва наклонностите си. Той е Съдията от „Кървав меридиан“, той е стихия, природно явление. Нещо се случва, след него идва друго – казва той. Това е простичък, но дълбок начин да бъде илюстрирано злото. Няма нужда да задълбаваме в миналото му, как се е образувал в тази дяволска форма, какви родители е имал и дали е имал травми като дете. Достатъчно е да следваме постъпките му, за да изпитаме неподправен ужас от способността му да взима всичко, което пожелае. Защото за Хенри Дракс всичко е пряк път към целта, той се спотайва в сенките и по всяко време е готов да действа. Без колебание.

Ото, друг от мъжете на кораба, чете шведския философ Сведенборг. Съмнър го пита какво би казал за тази жестокост, на което той отвръща, че голямото зло е отсъствие на доброто и че грехът е вид забрава. Според него отклоняването на човека от добрия път е негова свобода, но и негово наказание. Така би казал и св. Августин, но за Хенри Дракс това са празни приказки. Когато убива, той го прави, защото изпитва жажда, а ако увисне на въжето, това ще е поредното събитие в един черен наниз от истории, които сякаш нямат начало и край. Дракс вижда миналото и бъдещето като монети в здраво завързана кесия и изпитва безразличие пред вечността. Какво да правим с такива мъже?

От другата страна на махалото е застанал младия хуманист Съмнър, който е изгубил голяма част от наивността си сред кръвопролитията в Индия, но който все пак се старае да се противопоставя на животинските наклонности на екипажа. Зависимостта му от упойващото въздействие на лауданума е само част от последствията, които тялото му понася след зверствата на войната. Другото е куршум в крака, който го принуждава да накуцва, а третото – психологически белег от обезоръжаващото насилие на човешката омраза. Изгубил посока, той е изхвърлен от стихиите на съдбата на борда на „Волънтиър“, където екипажът отказва да повярва на историята му за наследство и бюрократични проблеми, с които се опитва да оправдае присъствието си на това морално прогнило корито.

Големият успех на Макгуайър е без съмнение пренасянето на читателя на борда на кораб, който пътува както навън, така и навътре в неизследвани и мразовити територии. Героите са добре обрисувани и достатъчно паметни, за да се ориентира читателят и да се образува напрежение покрай действията им. Повечето имат собствена воля и не робуват на писателските приумици като кукли на конци. Единственият проблем на романа са последните 50 страници, в които действието вместо да се ускори, се забавя. До такава степен, че съспенсът изветрява и вместо да се усети като кулминация, третото действие шуми като антракт. Последвалият финал е прибързан, възелът не е разплетен, а е отрязан рязко и единствено последната страница, на която е описана срещата между един мъж и една мечка, успява да компенсира, напомняйки за по-голяма дълбочина в романа.

Редно е да се спомене, че книгата е адаптирана великолепно за малкия екран. Режисьорът Андрю Хей, който е отговорен за превъзходния „45 дни“, е свършил чудесна работа в пресъздаването на епохата и атмосферата на кораба. Създателите на продукцията се гордеят с това, че са снимали на север от архипелага Свалбард, като актьорският състав и екипът работят изцяло във водите на Северния ледовит океан. Може да се гледа и да се чете едновременно, тъй като книгата и сериалът се допълват, без да си пречат.

В заключение „Северните води“ може да не е велик роман, на нивото на класическите си предвестници, но със сигурност заслужава внимание. Най-малкото неговата автентичност, мощният му реалистичен език и изследването на злото в човека са достатъчни качества за една книга. В допълнение към тях фигурата на Хенри Дракс е лодката, която ни отвежда до смразяващия фиорд на оголената човешка природа.