В един от последните си коментари обещах да поразмишлявам върху ролята и мястото на западните българоезични радиопредавания в дългосрочните фронтове и битки на Студената война.
Подбрал съм темата неслучайно – тя е съществен фактор в идеологическия конфликт между Изтока и Запада, продължил цяла една епоха. Освен това, ако се вгледате по-съсредоточено в нея, тази тема е естествена част от гражданските митове и конспирации, към които потеглих преди месец-два със словото си. За съществеността на темата говори и обстоятелството, че с годините и десетилетията на световна конфронтация не само дейността на споменатите радиостанции, а и тяхното наличие изобщо се превърна в перманентна ябълка на раздора между двата враждуващи (доколкото бяха враждуващи) лагера. Ходът на идейното противопоставяне от двете страни на Желязната завеса (едно понятие, въведено от гениалния Чърчил и възприето впоследствие от целия Свободен свят) бе белязан от безброй протестни ноти и международни скандали, в чийто център стояха емисиите на западните радиостанции за Източна Европа. Доколкото в онези сурови и зли времена тези емисии бяха единственото средство и единственото оръжие и на нас, емигрантите, и на Запада в разгорялата се идеологическа война, битката за радиоефира закономерно се превърна в битка на живот и смърт, а споменатите радиоцентрали станаха трън в очите на Москва, а оттам – и на София, и на цялата Съветска империя.
Кои бяха обаче тези чудовища, обозначили хода на най-колосалния конфликт на епохата, и какво е чудовищното в тяхната дейност? И този въпрос подсказва, че настоящите ми размисли са естествена съставна част от голямата тема за политическите митове и конспирации, която преследвам през последните седмици.
През ранните години след войната световният ефир бе озвучен от свободолюбие – цели десетина западни радиостанции, между които и Радио Мадрид, и Радио Стокхолм, и Радио Париж, и Радио Лисабон, излъчваха на български език. Година след година обаче тихомълком една след друга западноевропейските държави преустановяваха българоезичните си емисии – чак докато през тъй наречения период на разведряване останаха само четири: „Гласът на Америка“, Би Би Си, „Дойче Веле“ (Радио „Германия“) и разбира се, флагманът на западния задграничен радиоефир – РСЕ. Защо останалите предавания бяха едно след друго закрити ли? Ами защото, преди да бъде свободолюбив и съпричастен, Западът беше по своята природа капиталистически – толкова капиталистически, че и жълтите стотинки, необходими за поддържането на една или друга задгранична радиоемисия, чийто личен състав не наброяваше повече от десетина служители, му досвидяха. Освен това чисто комерсиално съображение имаше и друго – вече психологическо и идейно, но също не по-малко прагматично. Просто с времето западните съюзници започнаха да се съмняват, а впоследствие и съвсем престанаха да вярват в смисъла и ползата от задграничните си радиоемисии. Обратна връзка със слушателската си аудитория държавите от Свободния свят по понятни причини нямаха, резултатът от емисиите им беше невидим, той нямаше и как да бъде установен и отчетен, а всичко това направи апатията пълна. Графата „разходи“, с други думи, беше налице в цифри, в песоси, крони и франкове, а графата „приходи“ никаква я нямаше в равносметката, графата „приходи“ пустееше празна – една неизвестност, една истинска, по аристотеловски истинска табула раза. А ако не знае да воюва идеологически, да търгува, да изчислява и трупа дивиденти Западът знае. И това му знаене не допускаше неоправданите разходи, до които в неговите очи въпросните радиоемисии водеха. Освен арена на идеологически битки, към които едрият, среден и дребен капитал няма отношение, Източна Европа е и реален и потенциален пазар, а към това обстоятелство капиталът вече има отношение. Ето защо един след друг западноевропейските микрофони напуснаха ефира, идеологическата битка напуснаха, предоставиха я само на нас, малцината ветрогони от „Гласът на Америка“, от Би Би Си, от „Дойче Веле“ и най-вече от Радио „Свободна Европа“.
На фона на огромните заплати и множество други материални облаги, които ние, редакторите, получавахме, да говоря за политидейност, за граждански морал и идеологически битки звучи нелепо и дори цинично, но аз зная, защо го правя. През десетилетията, които съм прекарал пред микрофоните на „Дойче Веле” и на РСЕ, аз съм срещал както колеги, водени от сребролюбие и корист, така и колеги, които бяха истински родолюбци и донкихотовци и които щяха да работят за свободата на Отечеството дори безвъзмездно, само на ползу роду. Опитвам се да разбера и първите, на сърце са ми обаче вторите.
Ето че без време се разнежих – в застарял граждански сантименталист се превърнах неусетно. А темата, с която съм се захванал, не иска сантиментализъм – аналитичност и хладнокръвие иска.
И така, в пламналата Студена война, която, слава Богу, не прерасна в гореща, ние бяхме яростно атакувани от два фронта – един очакван и един неочакван. Атакуваха ни, от една страна, родните средства за масова информация – и това беше очаквано. Но ни атакуваха, от друга страна, и западните левичарски и прокомунистически медии, с които Свободният свят бе пълен като куче с бълхи. И чиито атака бяха не по-малко ожесточени от източноевропейските. А това ни изненада. Радио София, БНТ, БНР, БТА и кажи-речи всички останали родни медии (дори и специализираните от тях) ни наричаха предатели на родината и врагове на народа, радиодиверсанти и радиотерористи, клеветници и родоотстъпници, емисия след емисия плюещи в извора, от който години наред са пили вода. За левеещите им западни колеги пък от другата страна на барикадата ние бяхме озверени ястреби и войнолюбци, финансирани от едрия капитал и работещи ден и нощ за подпалването на трета световна война – ни повече, ни по-малко.
Кои от двата атакуващи фронта имаше право ли? Ами според мен никой от тях. Клеветници ние не бяхме, не само защото не искахме да бъдем такива. Нашата журналистическа дейност бе обвързана с такива строги регламенти и лимити, че и да искахме да оклеветим някого пред микрофона, това би било на практика невъзможно – системата на нашите излъчвания бе ведомствено така обвързана с предписания и контролирана, че не допускаше подобни своеволия, дори някой редактор да ги пожелае. Такъв редактор аз не познавам, но в случая това е без значение – от значение са механизмите, според които ние работехме. Да се излъчи по вълните на РСЕ една информация бе допустимо само ако тя идваше от най-реномираните и достоверни международни осведомителни агенции като „Асошиейтед Прес“, като „Франс Прес“, като „Ройтерс“, като „ДПА“ („Дойче пресе Агентур“). Тези информационни централи бяха шампиони по достоверност – те захранваха информационно най-големите световни телевизии, радиа и печатни издания, те захранваха информационно и нас. При това ако някоя медия си позволи да изкриви или дори само да повидоизмени една кореспонденция, тя начаса ще бъде блокирана от съответната информационна агенция и нейният абонамент ще бъде изхвърлен веднъж завинаги от мрежата. Ето така се опазва и контролира достоверността на всяка подадена, приета и обнародвана информация. И за да бъде журналистическата истина изцяло обезпечена, ако пък една новина пристигнеше до нас по други канали, като лична информация, от вътрешността на България, за да стигне тя до ефира, трябваше преди това да бъде потвърдена от три независими информационни източника – такива бяха нашите вътрешноведомствени правила. А при тоталната цензура и при господстващия в НР България всестранен надзор подобно трикратно потвърждаване беше почти неосъществимо. Ето защо и при най-малкото съмнение ние блокирахме пристигащите в редакцията ни от родината вести.
Така че мога с чиста съвест да заявя, че РСЕ беше по-прецизна и по-стриктна в подбора на приеманата и на излъчваната информация и от най-реномираните западни радиа. А защо беше така, ще се опитам да разгадая оттук нататък.
Наш работодател беше, както споменах в предните си коментари, Конгресът, сиреч американската държава. А по международни форуми, по междудържавни срещи и преговори на най-високо равнище, както и по левичарски и дори по либерални медии и официални и неофициални симпозиуми не само в Москва и София, а и в западните столици, от делегатите на всички страни от Съветската империя ние, редакторите от РСЕ, непрекъснато бяхме провъзгласявани за прикрити, че и за открити фашисти, за безскрупулни клеветници на родините си, за ретрогради, подкопаващи международните усилия за постигане на мирно съвместно съществуване, за сбирщина озверени изгнаници. Колкото и безпочвени да бяха подобни обвинения, официалният Запад не остана, както ние бихме желали, глух за тях. Статуквото, от което капиталът на капиталистите се нуждаеше, за да процъфтява, трябваше да бъде съблюдавано и съхранявано, а нашите предавания явно пречеха на това съблюдаване и съхраняване – на статуквото пречеха. Ние не бяхме войнолюбци, но и не искахме мирът, пък бил той и световен, да бъде постиган и удържан на цената на нашето робство.
Оттук и разминаването между нас и нашите работодатели. Разминаване гражданско, разминаване светогледно, разминаване морално и разминаване, което навява не само недоумение, а и тъга. Която не е конспиративна. Не е и само епохална – и личностна, и биографична е. Което я прави особено болезнена…
