175 години от рождението му

Връщането към Вазов е като препрочит на националната ни съдба, с всичките ѝ издигания и спадове, криволичения, въодушевления и разочарования. То винаги е като отворен въпрос, в чиято орбита се крият важни за нас отговори.

„За да разберем Вазов – пише проф. Михаил Арнаудов в една своя студия от 1920 г. – трябва да знаем преди всичко две неща: темперамента му и времето му. Едното е дълбокият извор на вдъхновението, огледалото, в което се отразява светът, другото – задачата, що му се поставя от среда и условия, с техните ограничения, интереси и събития, дали насока на поривите му“.

Работата е там, че Вазов по особен начин въплъщава своето време: творбите му са темелите на българската литература, с цялата наивна ентусиазираност или приповдигнатост на първопроходеца. Ненаписаната нова история също очаква своя национален бард, който да я конструира в исторически разказ. И тази задача отново се пада на Вазов.

Вярно е, че преди Вазов имаме Ботев, който изгрява като метеор, сливайки в едно оригиналното си творчество със саможертвата. Имаме и Каравелов с „Българи от старо време“ и „Мамино детенце“, бунтовните песни на Чинтулов, „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев и „Изгубена Станка“ на Илия Блъсков, театралните опити на Добри Войников и Сава Доброплодни, стиховете и публицистиката на П. Р. Славейков, даскалската поезия на българското пробуждане. А пък още по-преди имаме Раковски с практически нечитаемия днес „Горски пътник“, който за времето си обаче извършва коперникански обрат в умовете.

Но именно Вазов е този, комуто се пада да слее в едно двете епохи от българския живот – Възраждането с Освобождението. Да преживее промяната, да извае образа на онова, що е било „преди“, да опише възторзите и непомерните национални въжделения, последвани от всичките крушения, да греши около Съединението, включително и заради крайното си русофилство, а през Първата световна война, разочарован от руската имперска политика, сам да се покае чрез стиховете си. В този смисъл Вазов наистина кръстосва в себе си различните български времена, задавайки историческото настояще през романтизма на миналото.

Не е ли обаче странно как чествайки първопроходеца на новата българска литература, знаем толкова малко за него самия?

Вазов продължава да е преди всичко „своето време“; поради някакви лични причини (дискретност, свенливост, самотност) винаги си остава някак „встрани“. Особено в първата епоха на живота си – до Освобождението. И ако не беше настойчивостта на проф. Иван Шишманов, дългата анкета, която той прави с Вазов, както и краткият животопис, който народният поет ни оставя пак под неговото внушение, днес може би нямаше да знаем почти нищо за началото на неговото творчество – за „темперамента му и времето му“, ако пак се върнем към формулата на проф. Михаил Арнаудов.

По тази причина, 175 години по-късно, ми се струва важно да се върнем към началото. Още повече че голямата и автентична биография на Вазов до ден днешен си остава ненаписана въпреки многобройните и ценни изследвания и немалкото съхранили се спомени. Ето защо отчасти се връщам и към онова, което вече съм писал за Вазов.

* * *

Оправната точка в това „начало“ е дългото, но тясно дворче в дома на сопотския търговец Минчо Айваза, с уханните люляци, чемширите и пеещия бистър и студен чучур в градината – картина, обезсмъртена в първа глава на „Под игото“, където, както е добре известно на всички, в една майска вечер чорбаджи Марко вечеря с челядта си. Градът Сопот тогава е наброявал около хиляда къщи и е бил известен сред турците с наименованието „Акче клисе“ – Бяла църква – поради белеещата се отдалеч църква „Св. Богородица“ над селището – друга препратка към бъдещия роман.

Бащата Минчо Иванов произлиза от стария сопотски род Вазови, наричани по-рано Айвазови. Макар и недотам заможен (малко преди женитбата пламва магазията му в Букурещ, където търгува с вълна, памук и дървено масло), чорбаджи Минчо успешно издържа многобройната си челяд (7 сина и две дъщери) – „ситите, с розови бузички деца, които цепеха въздуха със звънливите си смехове“ („Под игото“, I глава). 

От букурещкия пожар той губи около 100 000 златни гроша (1000 турски лири) и дълго изплаща дълговете си към карловските табаци и пловдивските търговци. Но продължава търговията и изчиства борчовете си до пара. „Баща ми беше образец на добродушие и честност – свидетелства ген. Владимир Вазов. – Строг към семейството си, но добър и състрадателен. Много залягаше децата му да ходят на училище, „за да не останат слепи като мене“, както той казваше. Интересуваше се от история и политика. Шеги не търпеше. Рядко се смееше. Много трезвен беше“. Разгневи ли се, чибукът му здраво играе по гърбовете на палавите дечурлига. В това му състояние най-големият му син Иван го сравнява с „вулкан отпушен“.

На другия полюс е майката Съба, която, без да е получила почти никакво образование, минава за най-будната и просветена жена в Сопот. Тя е и най-страстната читателка на книги в това възрожденско градче. Синът ѝ Иван смята, че от нея е наследил пламенната си любов към словото. В къщата на Вазови има истинска домашна библиотека, включваща най-основното от излезлите между 1850–1860 г. заглавия на български: „Бертолдови хитрости“, „Александрия“, „Езопови басни“, „Баснословие Синтипа философа“, „Райна, българска царкиня“ (превод Елена Мутева), комедията „Михал“ на Сава Доброплодни, знаменитата „Многострадална Геновева“ и „Приключенията на Телемаха, сина Одисееваго“ на Фенелон.

Съба държи децата си строго, проявявайки истинска майчина обич, пише за нея Юрдан Трифонов. Тя възпитава децата си в трудолюбие, религиозен дух и почит към по-старите. Големият ѝ син си я спомня обаче как по цели часове седи в гостната под замрежения с решетки прозорец, свела глава над страниците на „Телемах“. Невероятно е и как тя, в края на дните си, се самоограмотява и начева сама да пише, описвайки бедствията си подир подпалването на Сопот от Сюлейман паша, бягството през Балкана и укриването в Араповския манастир. Животописни бележки, за които проф. Иван Шишманов заявява: „Аз познавам в българската литература само една книга, която би могла да се мери със спомените на Вазовата майка. Това е автобиографията на Софроний Врачански“.

Чудно ли е тогава защо именно тя подбужда у първородния си син Иван любов към четенето, че тя е тази, която го поощрява да пише. И когато Иван се затваря вечерно време в скришното килерче у дома, за да се посвети на музата си, майката шепнешком го пита потребна ли му е лоена свещ, за да му донесе.

Малкият Иван отрано дръпва на височина. Пускат го да си играе със съседските деца и така отрано отваря очи за широкия свят. Не го свърта на мегдана, тъй като е немирник и пакостник. Сам признава на стари години как обичал да мери с камъни гърнетата и стомните на жените, оставени край чешмата. С други думи, вършел големи поразии, заради които отнасял немалко пердах.

Вечер обаче светът навън се променя. Взорът на бъдещия поет долавя очертанията на друг един свят. В края на дните си Вазов се връща към тази детска омая от среднощния Сопот: чучурите блестят като разтопено сребро на лунната светлина, мегданът е поръбен от черните пречупени сенки на зидовете. Даже жените, излезли да предат с хурки под месечината, гледат да не нарушат тишината, когато само бледните звезди се разговарят („Мегданя при лунна нощ“).

Нещо тегли детето Иван все над града, към голата рътлина Трапето, дето е главното сборище на децата. Оттам на север е и малкият манастир „Св. Спас“. А пó на запад зее голяма дупка, където се разиграва една от най-забавните сцени в „Чичовци“. Декорът на много от сцените в „Под игото“ вече е запечатан в детското въображение на Вазов, а тръгването му на училище бързо прибавя цяла галерия от незабравими и колоритни персонажи.

Щом малкият Иван става на шест години, майка му слага хляб, сирене и маслини в една торбичка, която детето мята през рамо, докато баща му го отвежда за ръка на училище. Това става през учебната 1857/1858 г. във взаимното училище, където се преподава по прогресивната Ланкастърова метода. До него е килийното училище на даскал Иван Гърбата, когото писателят пресъздава като персонаж в един свой разказ.

В „Люляка ми замириса“ поетът предава и първото си впечатление от сопотското школо – викове, борби, тупаници, прахоляк. Първенецът на Минчо и Съба Вазови се учи добре и сравнително мирува в клас, избягвайки най-тежките наказания – фалагата и тъмницата – отреждани за най-ленивите ученици. Макар и да обича игрите, отрано се зачита в книгите, особено в народните песни, публикувани в сп. „Български книжици“.

Случва и на учител, който го поема от третата година – Партений Белчев, възпитаник на Киевската семинария (него Вазов пресъздава в „Чичовци“ и „Под игото“ в лицето на учителя Климент). Този възпълен човек с мек руски изговор, носещ шуба с боброва яка и вечно умирисан на тютюн, разказва след уроците на децата по нещо за крал Лир или от гръцката митология. И най-важното: непрестанно чете на учениците си стихове от Ломоносов, Державин. И още: въвежда задължителното изучаване на руски език, наблягайки здраво на граматиката, затова и дряновицата е винаги на видно място на учителската маса.

Така Вазов за първи път навлиза в тайните на голямата поезия. Ала бяга от часовете по турски и аритметика, предпочитайки да се къпе из студените вирове на Трапето или да си играе с другите деца на „роби“. Пие с очи оная чудна природа и по-късно в стихотворението „Сопот“ ще сподели, че тъкмо тия красоти са го направили поет.

В края на класното му образование го сполитат обаче наказание и тежко обществено порицание. Даскал Партений Белчев има чепат характер – предава много знания на учениците си, но не успява истински да ги възпламени от словесността, включително заради затворения си характер и тежките наказания. За да му отмъстят за всичките пръчки и язвителни думи, учениците му се сговарят преди годишния изпит да твърдят, че са забравили всичко. Иван Вазов е в „съзаклятието“. Даскал Партений се вижда в чудо, губи глас от повтарянията и се поболява. Учениците го съжаляват и по подидаскала го известяват, че са се пошегували. Накрая изкарват добри оценки на изпита.

Ала на следващата година, пак начело с Вазов, предприемат друг бунт. Отказват да държат исо в черква на даскал Стефан Кушев, докато той пее „Иже херувими“. Сопотчани са потресени от подобна дързост, просто не проумяват как техните ученици могат да загърбят едно толкова почетно задължение. Училищните настоятели, сред които и чорбаджи Минчо, присъстват на „изясняването“ на случая. След което участниците са зле наказани с накиснатите във вода дряновици, а инициаторът – Иван Минчов – с начернено със сажди лице е изправен пред всички и изложен на присмеха на минувачите. От срам и мъка Вазов припада. И цял живот си спомня този горчив урок.

Истината е, че той има хубав глас и обича да пее в църква, радвайки родителите си със звънливото си соло на „Достойно ест“ на пети глас пред иконата на Св. Богородица или с „Ангел вопияше“ (след години ще напише и „Клепалото бие“ – едно истинско църковно песнопение). По онова време обаче учениците са силно политизирани, включително и от църковните борби. Не искат да учат гръцки и Вазов също бойкотира часовете по този език.

Когато навършва 14–15 години и вече е усвоил премъдростите на класното училище, баща му го прибира в дюкяна си. Но скоро забелязва, че наместо да върти търговията, хлапакът се помайва, губи си времето с четенето на книги и рисува Крали Марко и Муса Кеседжи на огромни амбалажни хартии, които накачва по стените.

Чорбаджи Минчо е наясно, че нещата не вървят наникъде, затова през 1866 г. го отвежда в Калофер при даскал Ботьо Петков, бащата на Христо Ботев. Идеята е Иван най-сетне да понаучи гръцки, а тъй като е почти завършил IV клас, бива приет от главния учител за негов помощник (подидаскал). И тъй едновременно става и ученик, и учител. Вазов така и не научава гръцки, но пък ползва грамадната калоферска библиотека, дарена от богати местни първенци, живеещи в Русия. Тук той прочита „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичер Стоу, печатана като притурка към „Български книжици“, повестта на Васил Друмев „Нещастна фамилия“, „Скитникът евреин“ на Евгений (Йожен) Сю, който си остава един от любимите му романи и чието влияние ясно се долавя в „Под игото“. Потъва в руската литература, чете много поезия – Пушкин и Лермонтов. И заживява в света на мерената реч под влияние на учителя Павле Съйков, с когото живее в една стая в долния кат на училището. Съйков му чете с напевен глас написаните от него „гладки стихове“. Вазов се възхищава от поезията, но не смее сам да пропише.

На следващата година чорбаджи Минчо го отвежда в Пловдив – в прочутото екзархийско училище „Св. св. Кирил и Методий“, ръководено от Йоаким Груев. То има шест класа, три от които учат в една стая. Там Вазов е пратен, за да научи най-вече турски – език, потребен за бащината търговия. Груев набързо препитва новия си ученик, установява, че е най-слаб по аритметика и по турски, съзира явното му нежелание да напредне по двата предмета. Ала е толкова претрупан с работа по епархийските си дела и с писането на прошения до местните власти, че няма време да се занимава с него. Вместо това ученикът попада на двама добри учители по френски – Зафиров и Горанов. За една година с речник успява да преведе почти целия „Телемах“ на Фенелон, започва да чете в оригинал Юго, Беранже, Ламартин.

В Пловдив прописва стихове, превежда и две стихотворения от Беранже; по-късно признава, че тогавашните му стихотворни творби нямали нито правилния размер, нито рими – в наивната традиция на тогавашната даскалска поезия. От онова време датира и увлечението му по френския поет Парни, ясно доловимо и в любовните му стихове.

В края на юни чорбаджи Минчо идва да навести сина си в Пловдив и установява, че успехът му по турски език е никакъв. Ядосан, решава да го върне в Сопот, където настоятелството е цанило опитен учител по официалния език в империята – Никола Ковачев.

Ала Вазов е вече поет – нито му се стои в бащиния дюкян, нито му се учи турски. Вместо да прави търговски сметки, нашарва тефтерите със стихове. Един ден баща му го сварва на „местопрестъплението“ и виква гневно: „Тия дивотии, дето ги дращиш, ще те нахранят ли бе, магаре?“. Но сърце младежко не трае. Освен това младият поет е влюбен. Отглас от тази му първа любов откриваме на късни години в „Люлека ми замириса“:

Мойта нявгашна царица –
ангела с очите сини…
Още ли е хубавица?
Ил повехнала старица?
Ил руина сред руини?

Моята балканска фея –
песен в младини омайни, –
тя на мен се кле – друг взе я!
Спомням си и днес за нея –
и въздишките ѝ тайни.

И градината, де в мрака
сетньо си „прости!“ казахме
в сетня среща под клонака,
де на мойта гръд заплака,
дето двамата плакахме.

От същия период датират и първите му любовни стихове, които почти не са запазени. Казвам „почти“, защото един от тогавашните му другари – Никола Иванов (бъдещ окръжен управител на София, обезсмъртен в „Под игото“ под името Недкович), запазва двайсетина палави юношески стихотворения. Някои от тях през 1880 г. Вазов публикува в сбирката „Майска китка“. По-късно горчиво съжалява, че тези му „еротически опити“ не са погинали в опожарения Сопот, а пък майка му Съба му пише писмо с „люти укори“.

По търговски дела младият Иван прави обиколки с баща си. Най-дългото им пътуване до Свищов е в началото на 1869 г., когато обикалят и плевенските села. Тогава той пише първата стихотворна версия на „Видул“, която не е запазена, а по-късно е писана наново (1879 г.). От тогавашните си ранни опити Вазов е запомнил следните стихове, които възстановява по памет във в. „Напредък“ през август 1920 г.:

Било е време, далечно време,
кога на този свят съществувало
свободно царство от славно племе,
то България се именувало.

То било в туй прекрасно място,
В което ние живеем днес.
Ах, то било нашето отечество,
Което е изгубило прежната чест.

Несръчни стихове, липса на правилен размер и по-богати рими. Ясно се долавят влиянията на Раковски и дядо Славейков, но още го няма автентичният Вазов, липсва искрата на същинското вдъхновение.

Тя ненадейно го спохожда през 1869 г., когато ужасна буря поваля исполинския манастирски бор над родния му град. Цял Сопот се стича да отдаде почит на вековното дърво. Стихотворението „Борът“ е прието възторжено от Васил Друмев, който го отпечатва в пета-шеста книжка на „Периодично списание“ (1870). Всички са убедени, че „Борът“ е символ на повалена България:

Кат кедър вековен в Ливанска пустиня
разперил е клони, потънал в мечти
свещени и тайни. На стара светиня,
на гробове неми той сянка държи.

Така двайсетгодишният поет се увенчава с първата си литературна слава. Това е началото на Вазов. Стихотворението се преписва от ръка на ръка, рецитират го наизуст. А в същото време той за първи път заминава за чужбина. С надеждата „да го направи човек“ чорбаджи Минчо решава да го изпрати при брат си Кирко във Влашко – дано забрави таз пуста поезия и обикне малко повече търговията.

Една заран роднини и близки го провождат вън от града, до мястото наречено „Плачи-орехче“ – там, откъдето сопотчани заминават на гурбет във Влашко:

Плачи-орехче. Колко плач
и сълзи там под твойте клони,
кога по хладен утрин здрач
млад пътник тръгвал път да гони
към други, чужди небосклони!

Аз спомням пак със трепет нов
и мойта с моите раздяла —
какви сълзи, каква любов
излени там и мъка цяла!
И виждам майка пребледняла.

(„Люлека ми замириса“)

Както и може да се очаква, във Влашко на Вазов не му потръгва повече с търговията. Следват финансови несполуки в обиколките му из Олтеница, Букурещ, Галац и Браила. За сметка на това се среща с български емигранти. В Букурещ се запознава с Любен Каравелов, в Браила посещава кръчмата на Никола Странджата, опознава хъшовете и „Немили-недраги“ вече изниква във въображението му. Пак там се среща с Ботев, запленен е от бунтовното му красноречие и силата на неговата личност.

Ала Вазов не става революционер. Друга е неговата душевна нагласа. И по характер, и по навици, и по убеждения, както пише Юрдан Трифонов, той е „екзархист“, доближава се най-вече до църковно-училищните среди, които мислят, че преди да прави въстание, българският народ се нуждае от просвета. За него свободата първом иска Екзарх, а после Караджата. И когато Антим I най-сетне бива избран за екзарх, през пролетта на 1872 г. Вазов пише пространна „Ода по случай на възкачването на първи Български Народен Екзарх на екзаршеския трон в Цариград“, отпечатвайки я в сп. „Читалище“.

Затова през 1872 г. се завръща отсам Дунава. На път за Сопот минава през Цариград, където се запознава с тогавашните редактори на сп. „Читалище“ – дядо Славейков и С. С. Бобчев. Там той публикува цикъл от стихове, сред които особено се откроява „Свещникът да свети“ – своего рода поетичен манифест на Екзархията.

Скоро след това Вазов получава назначение като екзархийски учител в Мустафа паша (днешния Свиленград), но изкарва там непълна година. Престоява близо година в Перник, даже решава да се заеме с предприемачество на дребно. Губи малкото си спестени пари и пак се посвещава на стиховете. От тези пернишки спомени възниква поемата „Трайко и Риза“, обработена по-късно и публикувана в сборника „Гусла“ (Пловдив, 1881 г.).

От есента на 1874 г. той отново е в Сопот, където бунтът ври и кипи. Вазов е отново влюбен, пише стихове, пропити с любовна нега и въжделения, ала времето е друго. И така скоро прописва бунтовни песни, една от които – „Боят настана, тупат сърца ни“ – се превръща в бъдещ марш на въстаниците. Никой не знае, че текстът е негов. Тези му бунтовни стихове по-късно влизат в сбирката „Пряпорец и гусла“ (Букурещ, 1876 г.). Става член на възобновения от Тодор Каблешков Сопотски революционен комитет, пред очите му кипи цялата тази трескава и наивно-екзалтирана подготовка за въстанието, която впоследствие пресъздава като летописец в „Под игото“. Въздухът наистина трепери.

В Сопот обаче бунтът бива бързо задушен, още преди да избухне. Майка му Съба разказва в спомените си как направила всичко възможно, за да спаси своя Иван и да го измъкне от града, преди да го качат на бесилото. Той успява да замине за Пловдив, откъдето чрез кръстника си Петраки Сомов се сдобива с потребното тескере. Пристига с железницата в Цариград, когато фанатизираните софти протестират пред великия везир, искайки смърт за въстаналите българи. Благодарение на роднини и приятели се скрива на сигурно място, изчаква малко време, след което заминава за Галац, а оттам за Браила.

Емиграцията във Влашко е наелектризирана от вестите за въстание в България. Никой, включително младият поет не подозира страшната истина за злочестия край на бунта. В Букурещ Вазов за кратко се вижда с Ботев, който се готви да премине с четата си в България. Отглас от тази среща е и „Тих бял Дунав се вълнува“.

Скоро вълната от страшни вести от Българско залива света. Емигрантите във Влашко са в съкрушение. Тогава именно Вазов публикува „Тъгите на България“ (1877). И започва да се превръща в национален поет. Още в предговора на предишната си сбирка „Пряпорец и гусла“ открито споделя: „Аз не съм бил чужд на впечатленията, на тия силни впечатления, които произвежда на всяко честно и чувствително сърце печалното състояние на нашето хубаво, но поробено отечество. Наедно с него съм страдал и въздишал, делил съм неговите горести и надежди, неговите злочестия“.

Самият Вазов живее вече на разлома между две епохи. Броени месеци го делят от появата на нова България. И искрата на свободата е онази, която истински пробужда таланта му. Така за кратко време след 1878 г. той дарява на прохождащата българска литература „Грамада“, „Митрофан и Дормидолски“ и „Немили недраги“; „Епопея на забравените“, „Под игото“ и „Нова земя“; „Чичовци“, „В недрата на Родопите“, „Великата рилска пустиня“ и „Драски и шарки“; „Към пропаст“, „Борислав“, „Ивайло“ и още толкова много други творби.

В сбирката си „Звукове“ (1893) той обаче се измъчва от равносметката, пита се:

Как си послужих с дарът Господен,
Почетох ли го с достоен труд?

На което проф. Михаил Арнаудов отговаря в студията си „Вазов за своето творчество“ (1920): „Отговорът на историята ще гласи: дарът Господен е бил употребен най-мъдро, и трудът, положен за неговото развитие, е бил възможно най-голям“.