„Лоно“ и „Единствено езикът“, успоредно четене

Стефан Маларме е живял с блян за една-единствена Книга, искал е да я напише, нещо повече – вярвал е, че я пишат и други, не единствен той: „[…] Просто книга, многотомна книга, която би станала истинска книга по предварително зададен план, а не сборник от случайни, макар и прекрасни вдъхновения… Нещо повече: това е едничката книга и съм убеден, че единствено тя съществува и че всеки пишещ, без да знае, опитва да я създаде, дори Гениите. Орфическо изтълкуване на Земята – в това се състои едничкият дълг на поета и тъкмо поради това литературата води цялата своя игра“ (писмо до Пол Верлен, 16.Х.1885). Гигантски скрипториум, обхващащ всички земи и всички времена, в който усърдни поклонници изписват манускриптите на Манускриптума. Ако повярваме на Маларме (а сякаш няма причини да не му вярваме), поетическите книги не може и не трябва да се четат една по една, поетическите книги трябва да се четат в общност. Както се и пишат в общност. Съвкупно, заедно. Разбира се, това не значи, че книгите, които създават поетите, бидейки една-едничка книга, са неразличими и идентични; но значи, че те пишат страниците на тази Книга (нека уважим нейната уникалност с главна буква) – всеки по свой начин и със собствен дух, обаче в съдружие (ще ми се дори да кажа „поетически кооператив“). Две от тези страници (манускрипти) на единствената Книга (Манускрипт) на Стефан Маларме бяха написани през 2025 г. на български: „Лоно“ на Радослав Чичев („Жанет 45“) и „Единствено езикът“ на Васил Балев („Критика и хуманизъм“). Написани отделно, но с реципрочни вслушвания и екоти…

Осцилации

Своят „манускрипт“ Васил Балев започва посред нощ, „2:58“. И изказва желание, което тутакси ни препраща към „манускрипта“ на Радослав Чичев: „възможно е да се почувстваш толкова самотен / че да поискаш да си бебе, спящо в стара ваза / което смуче уморените цветя“. Взаимното трептение се пресреща с мотото на „Лоно“: „А бяхме ябълки, диви ягоди, малки принцове, грозни патета, дяволчета – в долината на детството“. Мотото е от Иван Радоев и е достатъчно красноречиво: стиховете на Радослав Чичев (ще) разказват едно време, което в паметта на почти всички (почти обаче, нека подчертаем) стои като най-хубавото време, най-безгрижното и красивото – детството: „Ваканция в София“. И двете книги кръжат около съня и спомена, но ако в „2:58“ отсъствието на сън, събуждането, извиква ужаси и иронично-страшни гледки: „какво си ти / осакатен човешки торс, изровен от съня / на който след две хиляди години някой учен / би придал комично завишена стойност“, то в „Лоно“ сънят не е липса, а наслада. Наслада, която е почти толкова омайваща, колкото и споменът за детството: „Ритъм енд сън“, „Кулата“, „Ето ти стихотворение“ („уморен от слънце и звезди / заспивах и сънувах / слънце и звезди / събуждах се от слънцето / и тичах към звездите“). Това е уроборосна установка, която срещаме и при Васил Балев, във „Вечер“ например: началото е „задръж дъха си“, краят – „И дишай“. Стихотворението като цикъл, цикълът на дишането. Разликата е, че ако в „Лоно“ сладостният уроборосен спомен е детски, в „Единствено езикът“ той е младежки, любовно и циклично младежки: „Спомням си, когато те видях за първи път / и долната ми устна се разцепи от недоумение“ („Август“). Така или иначе, и двете книги осцилират около паметта, като тази памет не е „памет за злото“, а е „изкушение за доброто“ (Цветан Стоянов) или, по-скоро, за фантазното добро. Изкушение, на което нито Радослав Чичев, нито Васил Балев могат да устоят. И си спомнят, упоително си спомнят…

Радослав Чичев: в земята паметта лежи / птица в гърдите ми пее („Лоно“)…

Васил Балев: – и рибите в легена, блъскани в коремите от нещо сляпо / което ражда първата същинска дума върху устните („Спомен“).

Дивергенции

Паметта е процес, а няма процес, който да не се нуждае от катализатори. И тук, в употребата на катализата, двете книги се раздалечават, дивергират се: „Лоно“ се рее във въздуха, „Единствено езикът“ диша под вода. Сякаш някак си са се разбрали да си разделят стихиите, които не са земя – от земята тръгват и двете, за да усвоят поетически (словесно) въздуха и водата. Обикалят я отвсякъде, магелани същи. Едната начева пътешествието с поръката: „пускам те отлитай / виж докъде се простира Земята / научи къде е краят / който е началото на твоя рай / там всичко свършва и започва“ („Птицата в мен гнезди“); другата разчита за успеха му на метаморфозата: „едва загатнат образ / величество на нищото / тя понякога прилича / на подводен ангел“ („Медуза“). И тук се изправяме пред две различни авторски стратегии, пред важни специфики на почерка, които няма как (пък и няма нужда) да бъдат сведени една към/до/в/с/ò друга: Радослав Чичев е като Ной, който търси спасителна суша след Потопа, залял човечеството и унищожил го; Васил Балев е – не, не горгона, въпреки заглавието, нито Овидий, а е по един неочакван и изненадващ ни начин Самсон. Онзи Самсон, който първоначално е силен, след това е слаб (защото му отрязват косата), след това обаче отново става силен и способен „да жегва в съня“, защото косата му пораства. Пораства, за да накаже поробителите-филистимци. Преди това обаче, преди това своеобразно отмъщение е безпомощен: „сънувам как металният ти гребен тръгва през косата ми / и как студените му връхчета докосват леко моя череп /……………………………………………………………… / когато мисля за теб, косата ми се сгъстява / в косата ми са вложени да спят величествени разстояния / в единно множество от кожата ми ти излизаш; дори сега растеш“ („Момент“). Поредицата точки е знак на/за слабостта (затова са точки – всяка е сама за себе си, не е точка от непрекъсната линия; тоест не е дълъг и непрекъсващ косъм, по-лошо е – пърхот), подчертана е тя и в неестествената немощ на бащата („Баща ми е съвсем плешив. / И като в рамка.“) в „Завръщане у дома“. Ако решим да оприличаваме тези два раздалечаващи се (дивергиращи) поетично-естетически подстъпи, бихме видели в „Лоно“ една пъстра и шумна въртележка, която се върти, върти, върти и… и излита („Рони пита Ането“) – една лековесна, ефирна и фина поезия, докато в „Единствено езикът“ откриваме „най-силния мъж на планетата“, който така здраво се е вкопал в онова, което е фундамент на поетическото – езика, че може да издържи на плещите си цялата непомерна с тежестта си прозаична Земя („Импровизация“). На гръцки Атлас, на арамейски – Самсон. Затова в стиховете на Васил Балев усещаме една скрита жестокост (защото прозаичната Земя е жестока, това едва ли някой ще отрече), една неподправена суровост (защото прозаичната Земя е сурова, това едва ли някой ще отрече): „Лебед“, „Спомен за един плажуващ, видян от влак в Тоскана“, „Сняг“, „Фригия“, „Остров“ („И нищо не видях от градовете, не помня нищо от пейзажите / освен една невероятна котка, / разплискала червеното си мляко по асфалта. // Тя беше най-красивата, която някога съм виждал: / с естествен скреж покрай очите / и с деликатно разцъфтели вътрешности – / като леха с иглички в двор на катедрала“). Затова при него най-често срещаният годишен сезон е зимата, за разлика от стиховете на Радослав Чичев, където се радваме на лятото. Ветреността на въртележката срещу атлетичността на акробата: две стратегии еднакво успешни, които ни разкриват както щастието, така и злощастието, конструирайки по този начин свят – един истински цялостен поетически свят. Светът като сфера, най-съвършената геометрична фигура (поне според елините). Свят, частите на който – макар понякога раздалечени, накрая се събират. Винаги се събират. Но не като дребна сума, а като космически синхрон…

Синхронизации

1 юни

Тебе ли да слушам?
Няма да я бъде тая.
Защо, защото:
на твоето кубе щъркели гнездят
из моята коса врабчета се гонят
ти все по-често в огледалото се вглеждаш
а мен реките образа ми гонят
Защо, защото:
повече мислиш, отколкото научаваш
повече забравяш, отколкото живееш
и докато спиш и леглото скърца
клоните на джанката под краката ми пеят
Няма да те слушам,
отивам в езерото с лилиите да скоча
и вместо да ме поучаваш
нека изядем по един сладолед,
загледани в подскоците на слънчевите зайчета,
каращи продавачката да се зачуди:
какво му стана на тоя,
та се хили като луд.