Разговор с Магдeлена Илиева, режисьорка на филма „Пакет Вечност“, който спечели Наградата на публиката на Международния фестивал на червенокръстките и здравни филми във Варна

Първата среща на варненските зрители с „Пакет Вечност“ бе на Международния фестивал на червенокръстките и здравни филми (12–20 юни 2025 г.), където бе отличен с Наградата на публиката. Филмът е черна комедия, копродукция между България и Италия – музиката е на Симоне Чивитило, а зад камерата е Дебора Врици. Главните роли се изпълняват от актьорите Стоян Дойчинов и Мариана Крумова. В актьорския ансамбъл в качеството на актриса се изявява и Мартичка Божилова – продуцент на „Пакет Вечност“. 

Магделена Илиева е учила режисура в New York University Tisch School of the Arts и в България. Продуцира късометражните филми „Урок“ и „Синът“. Късометражният ѝ филм „Дупка“, на който е сценарист и режисьор заедно с Джонатан Хайделбергер, е номиниран за най-добър късометражен филм на Международния филмов фестивал в Едмънтън, Канада. „Пакет Вечност“ е първият ѝ игрален филм.

Магделена Илиева и режисьорът по монтажа Джонатан Хайдeлбергер, фотография личен архив

До каква степен автобиографичността помага в изграждането на една история?

За мен автобиографията е компас, а не клетка. Започвам с нещо, което съм усетила дори физически – как баща ми губи поредния си бизнес заради същите посткомунистически рекетьори, които му отнеха и предишните два; или гнева, който се настани в дома ни, щом приятели, на които вярвах, се оказваха опортюнисти. Тези спомени дават емоционални координати на филма: металическия вкус на предателството, клаустрофобията от осъзнаването, че правилата винаги са нагласени. Ако успея да „затворя в бутилка“ това усещане и да го подам на публиката, тя ще почувства залога още преди първата реплика.

Но щом това ядро е на страницата, оставям фикцията да свърши тежката работа. Боби не е баща ми, Йоана не е фотокопие на враговете му, а карнавалът от пенсионери и говорещи риби със сигурност не се е случвал в хола ни. Фикцията ми позволява да преувеличавам, сгъстявам и най-важното – да откривам модели, до които съм стояла твърде близо, за да видя ясно. Например горчивината на баща ми се стичаше бавно с години; във филма това е буквално потоп – всеки път, щом яростта почне да го дави, Бобката се оказва под водата. Образът е измислен, но емоционалната физика е вярна. Защо това е важно за смисъла? Защото зрителите имат само екрана. Когато личните детайли се филтрират през метафора – уроци по танци в дом за възрастни, погребален пакет „Вечност“ – те престават да бъдат „моите“ спомени и се превръщат в лупа, през която зрителите могат да огледат собствените си затаени обиди и застинали скърби. Колкото по-прецизно изследвам собствената си рана, толкова по-ясно се усеща универсалният ѝ пулс.

Така автобиографията присъства в началото и в самия край: тя подпалва първия вариант на сценария и е лакмус за всяка следваща редакция. А всичко между тях – обрати, жанрови игри, черно-комичен тон – се диктува от нуждите на историята, не от фактите на живота ми. В напрежението между преживяната истина и изкованата фикция се отваря пространство и зрителят може да каже: „Никога не съм управлявал погребална агенция на ръба на фалита, но знам точно какво е да се давиш в наследен гняв“. Това споделено разпознаване е смисълът, който търся, а автобиографията е просто най-честният компас, с който го намирам.

Как да прекъснем враждите, предавани в наследство от минали поколения?

Враждебността оцелява именно защото се усеща като единствена възможна истина – железен закон за действие и противодействие. Сторена е несправедливост – срещу нея се засилва ответна такава и миналото мята своите билярдни топки в бъдещето. В „Пакет Вечност“ Боби живее в тази физика трийсет години; колата на Йоана блъска баща му и всяко следващо решение отскача от онзи удар. Собствената му скръб не му позволява да забрави, а сестра му повтаря същата „истина“, превръщайки спомена в присъда без право на помилване.

Ала суровата истина е само половината история. Справедливостта назовава последиците, но състраданието пита какво друго може да поникне върху руините. Когато Боби най-сетне подготвя погребението на Йоана, той не пренаписва миналото; просто отказва то да диктува утрешния ден. Жестът е малък, но заявява, че животът може да бъде повече от сбора от обидите и раните ни. 

Боби държи едновременно последствие и състрадание в ръцете си и така пробива затворения кръг на отмъщението. Сметката остава открита и честна, ала вече няма изключителни права върху бъдещето му. Така той зърва нова мерна единица за истина: не стерилната точност на 2+2=4, а живата възможност несъвършеният човек да избере друго на следващия разклон. Боби вече е определян не само от това, което го е довело дотук, а и от потенциала на онова, което може да стане, ако посмее да скочи със затворени очи, с доверие, че нещо изненадващо може да се случи.

Кой е Бобката и коя Йоана? Защо именно за тези роли избрахте Стоян Дойчев и Мариана Крумова?

Бобката (Боби) – погребален агент в малък град, чийто живот замръзва в нощта, когато колата на Йоана убива баща му. Трийсет години по-късно всяко негово решение – фалиращият погребален дом, разклатеният му брак, нежеланието му да се надява – все още се влияе от този удар.

Йоана – истинска примадона, приковава вниманието, където и да отиде. Суетна, драматична, себична, манипулаторка, която е минавала през живота на автопилот, сляпа за щетите след себе си. Винаги някой се е грижил за нея – системата, мъжете, нейното обаяние – но сега, в последните ѝ дни, тя се вкопчва във всичко, за да избегне неизбежното. И все пак е трагична – страхува се да изчезне без следа. В много отношения тя е огледалната страна на Боби – и двамата са пленници на миналото, но докато раната на Боби е горчивина, Йоана се дави в отрицание.

По време на репетициите Стоян говореше за предателствата в живота си с едно клокочещо откровение; не беше „метод“, той наистина носи жица жив гняв. Задачата ни бе да съхраним това напрежение, без то да прегори. Спасението дойде от неговата почти балканска, Чаплинова ирония: по време на репетициите пробиваше яростта си с мърмореща шега и изведнъж Бобката ставаше човек, не измислица. Стоян е учил и работил в куклен театър – дисциплина, която превръща тялото в инструмент; тази физическа интелигентност му позволява да бута закъсали катафалки, да прескача гробищни стени или просто да поддаде под тежестта на скръбта така, както никоя реплика не би могла. Ролята изискваше ярост, остроумие и балетна тромавост – той влезе и в трите.

За Йоана ми беше нужен някой едновременно магнетичен и дразнещ. Мариана Крумова инстинктивно разбираше двойствеността на тази героиня. Тя внесе това невероятно присъствие в Йоана – царствена, но разпадаща се, уверена, но отчаяна, зла, но странно очарователна. Реликва от социалистическа слава, която още се държи като примадона, докато светът я забравя. Мариана Крумова – ветеран от театралната сцена и киното – ме спечели с няколко роли, в които носи именно тази харизма на паднала кралица. Тя може в едно дихание да превключи от високомерие към отчаяние, така че Йоана никога не става карикатура. Тя внесе тази енергия на старомодна дива в ролята, на някога бляскава жена, която все още играе ролята на недосегаемата звезда, но в действителност е отчаяна. Какво се случва с човек, който цял живот е обгрижван и обожаван, когато светът вече не се върти около него? Какво се случва, когато системата, която някога го е защитавала, се срине? Този вид сложност изискваше актриса с невероятен диапазон. 

Решаващ бе техният конфликт. Стоян обича действена, импровизационна спонтанност; Мариана вярва в друга, прецизна школа. В репетициите се дебнеха като котки – точно както трябва. Боби и Йоана трябва да изглеждат, сякаш всеки е последният човек, от когото другият има нужда, а истинското недоверие даде искри, които никоя режисьорска хватка не би постигнала. Заедно те са гравитационният център на филма: две ранени същества, вплетени в танц, който не са избирали, показващи ни, че миналото може да оковава – или болезнено да освобождава, според това колко яростно държим на последната дума на истината.

Направихме много репетиции на последната сцена със Стоян и Китодар Тодоров, който играе Митко, конкурента на Боби. Все кръжахме около един и същи проблем: Боби трябва да предаде агенцията си на непростим негодник, ала публиката все пак трябва да почувства, че именно Боби излиза истинският победител. На хартия работи – Боби избира състрадание пред контрол, но всеки път, когато Кито влезеше в кожата на Митко, той излъчваше небрежно надмощие. Присмехулството му, лекотата, с която потупваше ключовете от болницата на баща си, го правеха да изглежда победител дори в мълчание.

Пробвахме десетки варианти. В една репетиция Боби избухваше, в друга беше толкова тих, че въздухът сякаш се разреждаше. С Кито спорехме за тона: трябва ли Митко да злорадства, или учтиво да се отдръпне? Открихме, че колкото повече Митко се облягаше на чар, толкова по-трагична изглеждаше отстъпката на Боби – и парадоксално, толкова по-героична се усещаше. Някои зрители ще се кълнат, че Митко „печели“ – взема бизнеса, властта, последния смях – но други ще доловят кухия звук на тази победа, защото Боби вече напълно е излязъл от старата игра. Някои биха казали, че Боби просто оставя злото да се измъкне безнаказано; други ще мислят, че спасява душата си, за да има шанс някога да се бори за нещо по-добро.

Започнахме снимките на филма в Благоевград, града, в който израснах с малко пари и ограничени възможности заради посткомунистическата мафия. Но имаше и много слънце, и съседи, които се грижеха един за друг. Абсурдът и нежността живееха рамо до рамо. Още в първите снимачни дни приятелките на майка ми пристигнаха да танцуват; донесоха сурова радост, която ми напомни защо правя това. Да видя тяхната устойчивост рамо до рамо с горчиво-сладките истории на баща ми, това ме накара да открия надеждата в историята – онази, която остава, дори когато има всички причини да си тръгне.

„Пакет Вечност“

Говорещата златна рибка е може би далечен роднина на рибата в „Аризонска мечта“ на Емир Кустурица, но за разлика от нея тя беседва с героите като отражение на полуспящата им съвест. Как стигнахте до този образ?

Закотвих говорещата рибка – по-скоро усещането, че целият филм е под вода – в известната психологическа метафора, свързваща водата с неразрешената травма. Режисьори често обливат сцени в течни цветове и заглушени звуци, за да извикат кошмар, меланхолия или заровена скръб; водата се използва като символ на потиснати емоционални състояния. Съвременните истории за психично здраве също третират тежестта на водата като универсален образ на отчаяние и задушаване.

Следвайки тази метафора, оцветих много сцени така, че да изглеждат сякаш Боби е гледан през стъклото на аквариум – цветовете са приглушени със сини и зелени тонове, контурите леко замъглени. Звуковият микс е наситен с капене, ехо и подводни тътени, сякаш целият свят на Боби се преживява от вътрешността на резервоар. Той буквално седи до аквариум, превръщайки се в още едно заклещено, задъхващо се създание, което не може да изплува към живота.

А само риба може без усилие да се движи в този воден свят. Златната рибка деликатно препраща към класическия разказ за човек, погълнат от гигантска риба – архетипна история за затвор, размисъл и преобразяване. В оригинала човекът спори с Господ; в „Пакет Вечност“ Боби разговаря директно със своя вътрешен съдник, озвучен от актьора Георги Кадурин, същия, който играе и корумпирания съдия, осуетил присъдата на Йоана. Събирайки тези гласове, сценарият свива външната съдебна драма до вътрешната борба на Боби: да остане под вода, удавен в обида, или да приеме несправедливостта на миналото и да изплува в обновление. Светът може да е несправедлив, но давенето няма да го промени.

Както Йоана, рибката далеч не е идеален ментор – и двете фигури първо будят недоверие или раздразнение, а не увереност. Но именно онези, които ни предизвикват най-дълбоко, могат да се окажат учители, изправяйки ни пред истини, които не желаем да видим. В крайна сметка доброто често изплува от неочаквани места, чрез онези, които разклащат убедеността ни и ни побутват към истинско преобразяване.

Да поговорим за музиката. Италиански композитор е написал нещо чудесно за вашия филм, което напомня за спагети уестърн, отмъщения, разярени мъже и сурова справедливост. В контекста на нашата балканска история контрастът е приятно абсурден. Какво указание дадохте, за да постигнете този ефект?

Аз и режисьорът по монтажа Джонатан Хайдeлбергер започнахме разговор със Симоне Чивитило, италианец, живеещ в България. В началото той предложи песен от спагети уестърн, която удивително пасна на картината. Влюбихме се в нея… и изведнъж филмът се превърна в „ийстърн“ – уестърн, ситуиран в Източна Европа. Моето указание към музиката беше да изведе иронията, да рамкира портрета на Боби – неговата абсурдно грандиозна представа за себе си като самотен отмъстител. Той копнее за епични битки, а всъщност е затънал в дългове, обиди и дребни войни с конкуренти. Симоне Чивитило улови тази ирония съвършено, създавайки тематични линии от подсвирквания, плющене на камшици и препускащи китари направо от спагети уестърните. Насърчих го да преувеличи пародията, за да изтъкне комичната пропаст между въображаемата драма на Боби и реалните мъки на един погребален директор в малкия град.

Но под тази ирония лежи нещо по-дълбоко. Враждебността на Боби е оцеляла, защото се усеща като истина – безкрайна верига от причина и следствие, неправда, на която е отговорено с неправда; история, която не спира да изстрелва куршумите си напред, в бъдещето.

Какво научихте за режисурата по света и у нас от студентските години в България, през Ню Йорк, та чак до Варна, защото поводът ни за тази среща е Международният фестивал на червенокръстките и здравни филми?

Първо се влюбих в комедията на светлината на свещи – буквално. Бях дете, когато Енергото ни подлагаше на постоянен режим на тока и вкъщи се шегувахме, че праисторическият живот си има своя чар. По-късно, когато бойлерът гръмна, ходехме с кофи до минералния извор и с брат ми се майтапехме, че това ще ни извае като олимпийски щангисти. Хуморът не просто ни помагаше да преживеем трудните моменти, а беше нашият начин на общуване, начинът, по който гледахме на света.

Когато постъпих в Нюйоркския университет, ни показаха как Чаплин и „Доктор Стрейнджлав“ демонстрират, че шегите могат да свалят защитата на публиката достатъчно дълго, за да се промъкнат тежки истини. Дори програмата по драматургично писане ни насърчаваше да търсим комични структури, които позволяват на зрителите да преработят тревожността си, вместо да бягат от нея.

Но при завръщането ми в България видях, че кинокултурата все така боготвори неразкрасената социална драма; критиците рутинно поставят комедията в графата „безобидно развлечение“ – наследство от десетилетията, през които сатирата или бе цензурирана, или отхвърляна като несериозна, беззъба. Затова бях много окураженa, когато директорът на Фестивала в Котбус, а впоследствие и Стефан Китанов от София Филм Фест оцениха сериозната страна на филма и хумора му, сравнявайки го с чешката Нова вълна. Във Варна публиката беше любопитна – не се смееха толкова, колкото обикновено, а вместо това взаимодействаха с филма, понякога дори му говореха. Притесних се какво си мислят, но на следващата сутрин приятелка ме изненада с много сърдечна рецензия. Ако една история може да накара един зрител да се смее, а друг – да трепери, тя живее и от двете страни на раната – и точно такива филми искам да правя.

„Пакет Вечност“ ще бъде представен на 13 юли на Международния филмов фестивал в Бургас. 

Елица Матеева