След толкова изписани текстове, след толкова споделени размисли за видимото и невидимото в обществено-политическата сфера, след толкова конспирации и след толкова разконспирирания, ако ме запитате, дали имам идол, който да поставя на самия връх на въздушната кула от митове и легенди, прикриващи действителната социална картина с паяжина от измами, ще отговоря положително.
Конспиративните теории и техните конспиративни творения са населили неравномерно всички епохи и нации, всички млади и древни общества. Най-хранителна почва за процъфтяване на ирационалното обаче предоставят авторитарните и особено тоталитарните системи. Защо това е така, се надявам да разкрием в хода на текста.
Колкото по-авторитарно и тоталитарно е едно общество, толкова по-непрозрачно, толкова по-тайнствено е то, а тайнствеността е оптималната биосфера за всяка конспиративност. В държавни устройства, в които публичната информация е заменена частично или изцяло с дезинформация, закономерно си пробиват път и започват да господстват идеологизираните небивалици – една от друга по-причудливи. В такива страни господар на вътрешнополитическата ситуация става цензурата и нейното господство е толкова по-пълновластно, колкото по-вездесъщ е тоталитаризмът. А цензурата, както знаем още от Средновековието, си има кръвна сестрица и тази сестрица се нарича инквизиция.
Едва ли е необходимо обаче да онагледяваме казаното със зловещия опит на тъмните векове – и нашето съвремие предлага богат илюстративен материал. Най-убедителен пример в тази посока е днешна Русия, която под авторитарното водачество на кагебиста Путин все по-недвусмислено наподобява Съветския съюз. Една съвременна Русия, в която едноличен господар над информацията е цензурата. Това обстоятелство прави политическата истина дискриминирана, а целият граждански живот протича под суровата сянка на официалните измами. При това – не без съдействието на редовия потребител, на читателя, на слушателя и зрителя на официалните (други там няма) медии. Така милиони руснаци простодушно вярват, че в Украйна страната им воюва срещу батальоните на НАТО и срещу подкрепяните от натовци бандеровски пълчища, че Киев е столица на международния нацизъм, че Кремъл води на украинска земя не пълномащабна завоевателна война, а ограничена военна операция.
Да се върнем обаче към началния въпрос: кое родно явление, кой роден монумент, кое родно събитие бих посочил аз като мой личен фаворит в надпреварата на гражданските конспиратори и конспирации, на митоманите, митовете и митологиите? Такъв фаворит аз си имам и той е несъмнен. Става дума за Паметника на Бузлуджа, популярен сред народа ни като Чинията. Паметник, който тъне в развалини, но който и като развалина е паметен – развалината му придават като че ли още по-видима историческа достоверност.
А след като става дума за идоли, всеки идол си има не само собствено име, а и собствена биография – също като нас, хората. Хора, мамени и мамещи, хора, загърбили истината за страната ни и света и тръгнали след химерите на фетишисти и фетиши, на демагози и демагогии.
Но да не напускаме подножието на паметника и да хвърлим око на неговата митологична и епична биография.
Правителственото решение за вдигането на монумент, който да увековечи Бузлуджанския конгрес от 2 август 1891 г., на който тайно се учредява Българската социалдемократическа партия, е взето още през 1959 г. Строителните дейности обаче започват цели 15 години по-късно – нейде в края на 1974 г.
Маргарет Тачър беше казала, че комунизмът приключва там, където свършват обществените пари. А парите в случая не просто са приключили – парите още никакви ги няма. Те тепърва трябва да бъдат набирани чрез доброволни дарения, чиято доброволност е съмнителна. При това, доколкото каузата е велика, велики са и средствата, с които да бъде тя финансирана – с трици маймуни не се ловят. Става дума за цели 15 милиона лева, набирани стотинка по стотинка от милиони редови българи. На строежа работят „Строителни войски” и доброволни бригади, които са толкова доброволни, колкото и войските и даренията.
Доброволен или не, през август 1981 г. паметникът е открит лично от Тодор Живков в цялото му великолепие. Тържествената му зала е с диаметър над 40 метра и височина почти 15 метра. Тя е декорирана с мозайка с обща площ 550 квадратни метра. Както му е редът, мозайката слави и прославя героичните борби и победи на Партията ръководителка, чиято героика е също съмнителна.
Както виждате, много съмнителности се натрупаха в текста ми – техният брой надхвърля дори броя на несъмненостите. Сигурно е обаче, че времето си иска своето – с края на 1989 г. настъпва и краят на щастливите дни на паметника, просъществувал само осем години. Неумолимият ход на времето изхвърли монумента там, където БКП се закани да изхвърли гнилия капитализъм – на бунището на историята. Днес паметникът се оказа ненужен никому – толкова ненужен, че и нов стопанин не можа да си намери – никой вече не го иска. Поначало той бе собственост на държавата, но държавата побърза да го прехвърли (по-скоро да го натрапи) на грижите на Областната управа на Стара Загора. Не го иска и неговият естествен наследник БСП. Аз съм като че ли единственият, готов да го приюти в словото си. Освен на мен, мемориалът се оказа нужен и на планинските диви коне, които необезпокоявани нощуват в него.
Нужен се оказа паметникът и на група подрастващи ентусиасти, които тръгнаха да възстановяват стария му блясък. Води ги една млада наша архитектка, завършила в Германия. Преди някоя и друга година съдбата пожела да ни сбере под покрива на БНТ – участвахме в някакво сутрешно предаване, една от чиито теми беше Чинията. Архитектката, която трескаво търсеше родни и международни инвеститори за реставриране на паметника, уверяваше, че той е незаменима национална културна ценност, която ще се превърне в истинска съкровищница за родния и международен културен туризъм. Не, не е така – възразих аз – ценност е мемориалът само за дивите коне. Да си го реставрират те. Един мемориал, величаещ каузата, при това кауза престъпна, на една политическа партия, не може да се провъзгласява за национална културна ценност – партията не е отечество. В заключение отправих към опонентката си един-единствен въпрос: щеше ли тя със същия плам да брани монумента като културна ценност, ако вместо огромните петолъчки на високите пилони пред паметника грееха свастики? Отговор тогава не получих – чакам го сега.
