Издателство „Колибри“ предлага на ценителите на модерната класика „Храбрият млад мъж на летящия трапец“ и други разкази“(320 стр., цена: 22 лв.), дебютния сборник с кратка проза на Уилям Сароян, определен като „най-обсъжданото литературно откритие на 1934-та“.

На двама от най-изявените български преводачи дължим настоящото издание: Надежда Розова и Владимир Молев. Художник на корицата е Стефан Касъров. Шестнайсет от разказите в сборника излизат за първи път на български език.

Голямата депресия в Сан Франсиско – града, приютил изгубени души от много нации: арменци, евреи, китайци, руснаци, поляци, африканци, ирландци във време на дълбок катаклизъм. Героите на Сароян желаят да станат писатели, работят като телеграфисти или търговски пътници, живеят чрез музиката, колекционират странни неща, срещат се във вечерни училища, пунктове за залози, кина и бръснарници, мечтаят, обичат и страдат, ала неизменно с човечност, състрадание и щедрост, защото според авторовото признание: „Ако изобщо целя нещо, то е да покажа братството между хората“. Сароян често пише в първо лице, използва пунктуацията нестандартно, стилът му е модерен, открит, задъхан и гостоприемен, а амалгамата от трансцендентна поетичност, напомняща Уитман, и ексцентрични персонажи в духа на Стайнбек и Селинджър създава неповторима проза, която и до днес докосва душата и увлича.

Белетрист и драматург, Уилям Сароян (1908-1981) е един от най-четените и превеждани световни писатели. Плодовит и многолик, той е автор на романи, разкази, пиеси, есета, мемоари, текстове за песни. Кърт Вонегът го нарича „първият и все още най-велик американски минималист“. През 1939 г. е удостоен с „Пулицър“ за драматургия, отличие, което отхвърля с мотива, че „бизнесът не бива да бъде съдник на изкуството“. През 1943-та получава „Оскар“ за сценария, който след това преработва в роман – „Човешка комедия“.

Неговите герои са като стръкчета трева, способни да пробият бетона. (Стивън Фрай)

ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ

Пиша предговор към първото издание, та ако книгата има и второ издание, да мога да напиша предговор и към него, в който да обясня какво съм казал в предговора към първото издание, да добавя няколко обяснения какво съм правил междувременно и тъй нататък.

В случай че се стигне и до трето издание на книгата, възнамерявам да напиша предговор и към третото издание, в който да засегна всичко казано в предговорите към първото и второто издание, и се каня да продължавам да пиша предговор за всяко следващо издание чак до сетния си час. Надявам се след това децата и внуците ми да продължат доброто дело.

В този първи предговор, когато нямам представа колко книги ще се продадат, мога само да разкажа как се стигна до написването на разказите.

Преди години в началното училище на родния ми град научих, че разказите са много
странно нещо, което от стотици години някакви хора създават (по някакви странни причини), и че писането на разкази се подчинява на определени правила.

Веднага се заех да изучавам всички класически правила, включително тези на Ринг Ларднър, и накрая установих, че правилата са погрешни.

Проблемът беше, че те ме изключваха, а доколкото виждах, аз бях най-важният елемент, затова създадох нови правила.

Написах Първото правило, когато бях на единайсет и тъкмо ме бяха изпратили от училище вкъщи, защото се бях изказал неуместно, но напълно искрено.

Написах: не се съобразявай с правилата, създадени от други хора. Те ги измислят, за да
предпазват себе си, така че – да вървят по дяволите. (В онзи ден бях много засегнат.)

Няколко месеца по-късно открих Второто правило и то предизвиква сензация. Поне за мен беше сензация. Правилото гласеше: забрави за Едгар Алан По и за О. Хенри и пиши разкази, каквито ти се иска да пишеш. Забрави всички, писали някога.

Впоследствие съм добавил още четири правила и съм установил, че този брой е достатъчен. Понякога изобщо не се съобразявам с никакви правила, просто сядам и пиша. Случва се да пиша и прав.

Третото ми правило беше: научи се да печаташ на пишеща машина, за да бълваш разкази с бързината на Зейн Грей.

Това е едно от най-хубавите ми правила.

Както ще ви каже всеки добър писател обаче, правилата без система са абсолютно безполезни. Може да пропуснете „абсолютно“ и изречението ще има същия смисъл, но винаги е хубаво да подхвърляте по едно „абсолютно“ при възможност. Всички успели писатели са на мнение, че думата сама няма достатъчно смисъл и е по-добре значението ѝ да бъде подсилено с още една дума. Някои писатели стигат дотам, че подпомагат една невинна дума с четири-пет други думи и понякога убиват невинната
дума със своята щедрост, а после минават много години, преди някой невеж писател, който не знае никакви прилагателни, да възкреси думата, убита поради щедрост.

Както и да е, разказите в тази книга са резултат от един композиционен похват.

Наричам го „фестивален“ или „фашистки“ композиционен похват и действа по следния
начин:
На някого, който не е писател, му се приисква да стане писател и продължава да го иска десет години, когато вече е убеден от своите близки и приятели, и сам себе си е убедил, че е станал писател, само дето не е написал нищичко, а вече не е млад, поради което започва да се тревожи. Единственото, което му трябва сега, е система. Според някои авторитети има цели петнайсет системи, но всъщност са само две: (1) може да
решиш да пишеш като Анатол Франс, Александър Дюма или някой друг; (2) може да решиш напълно да забравиш, че си писател, да седнеш пред пишещата си машина и да печаташ върху листа думи една след друга, по най-добрия възможен за теб начин. Така стигаме до въпроса за стила.

Въпросът за стила открай време поражда противоречия, но според мен е азбучна истина, че даже и нещо още по-просто.

В крайна сметка писателят може да има един от следните два стила: той може да пише по начин, който внушава, че смъртта е неизбежна, или може да пише по начин, който внушава, че смъртта не е неизбежна. Всеки стил, използван някога от който и да е писател, е повлиян от някое от тези две отношения към смъртта.

Ако пишеш така, сякаш вярваш, че ти и всички останали в крайна сметка ще умрете,
има вероятност стилът ти да е много сериозен. Иначе си склонен да звучиш или надуто, или мекушаво. От друга страна, за да не излезеш глупак, трябва да вярваш, че смъртта е толкова неизбежна, колкото е неизбежен и животът. Тоест че е неизбежна Земята, че са неизбежни и хората, и другите живи същества, но никой човек не може да остане на Земята много дълго. Не е нужно да си настроен по този въпрос с мелодраматичен трагизъм. Всъщност може да си колкото си искаш забавен. Това наистина е едно от същностно хумористичните неща и предлага всякакви възможности за смях. Ако
не забравяш, че живите хора рано или късно ще са мъртви, ще забележиш много смешни неща в тяхното поведение, които може и да не ти хрумне да забележиш, ако не вярваш, че те рано или късно ще бъдат мъртви.

Най-стабилният съвет към един писател обаче е следният, според мен: постарай се да
дишаш дълбоко, истински да се наслаждаваш на вкуса на храната, която поглъщаш, а когато спиш, да спиш истински. Постарай се да живееш пълноценно, с всички сили; когато се смееш, смей се до забрава, а когато се ядосваш, ядосвай се здравата. Постарай се да живееш. И бездруго скоро ще умреш.

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Николета Николова, 885 425 562)