Фентъзи

Това ми се случи отдавна, преди двадесетина години, в края на юли, когато по традиция с колеги философи и студенти провеждаме научна конференция в малко подбалканско градче. Онова лято бях на нея сам, без жена ми защото децата ни бяха още съвсем малки и нямаше на кого да ги оставим в София. Колкото и да прозвучи „некоректно“ обаче, ще призная, че това, което винаги най-много ме е привличало на тия ежегодни конференции, са късните вечерни разходки по една пътека извеждаща извън градчето и край която няма никакви постройки, никакви светлини, тъй че когато се озовем на нея над главите ни в мрака остава само бездънното нощно небе, обсипано със звезди, трептящата завеса на Млечния път и блясканията на далечни, далечни галактики.

Обикновено тръгваме по тази пътека на малки групички и отначало между нас текат разговори, които обаче скоро утихват, защото невероятно дълбоката, космически въздъхваща тишина над нас направо ни омагьосва. Освен звукът от стъпките ни, остава само тя и безпределното небе с тайнствените пулсации на звездните купове, пръснати – даваме си сметка за това – на главоломни, зашеметяващи ума разстояния от тъмната пътека. Някъде на два-три километра от началото ѝ – установили сме го още в предишни години – от дясната ни страна най-сетне изниква тъмния силует на усамотена къща, в която не сме виждали да свети прозорец или да се долавя някаква следа от човешко присъствие. Обичайно, когато първите от нас я достигнем, спираме пред нея, изчакваме останалите, обръщаме се и тръгваме обратно. Гласовете зазвучават отново едва когато наближим съвсем постройките в края на града и пред нас засветят първите улични лампи.

Та през онази година – може би беше в някоя от първите вечери – взрян в звездното небе, аз без да усетя се бях откъснал от групата на останалите и в един миг осъзнах че от доста време вече крача съвсем сам в тъмнината по пътеката. Не чувах звук от стъпки, нито зад, нито пред себе си, и поради това с още по-ясна отчетливост чувах единствено зашеметяващата космическа тишина, която ме обгръщаше отвсякъде.

Тъкмо затова обаче наистина се стреснах когато след няколко минути изведнъж дочух отпред … нечий глас. Нима бе възможно някой от другите в групата да ме бе изпреварил без да го усетя? Въобще не можех да си спомня някой да се е разминавал с мен през последния половин час. И все пак – да, на пет–шест метра пред себе си, появили се сякаш направо от нищото, съзрях сега очертанията на двама, които крачеха един до друг, а гласът излизаше от вървящия отляво и без съмнение принадлежеше на съвсем млад човек. Сигурно някой от студентите – помислих си – но не можах да се сетя кой, макар гласът определено да ми се стори познат.

„Кажи ми, не е ли вярно – с някаква особена увлеченост (и дори вдъхновение) говореше той – че ние, хората всъщност сме затворени и завинаги, завинаги сме затворени на тази наша случайна и нищожна планета? Затворени сме, казвам ти го, защото въпреки всички литературни фантазии, които сме чели, няма как да не съобразиш, че дори някога – в далечното бъдеще да бихме успели да създадем летателни апарати, които да се движат със скорост равна примерно на … една стотна от скоростта на светлината (макар че сериозните учени и днес ни казват, че това е практически невъзможно), онези, които ще полетят с тях, ще трябва да проживеят вътре един цял, при това дълъг, дълъг живот, да родят там потомство, което от своя страна да проживее също толкова дълъг живот, да роди едно трето поклонение потомци, което пък да роди четвърто, то пък пето, то пък шесто и знам ли, може би седмо, та вече то, едва то, евентуално, да достигне до – точно така – една от най-близките до нашата земя звездни системи. Може би онази там, която виждаме сега, малко вляво над Венера. И която … съобрази и това – тогава вече може и да е угаснала. Но това са цели три-три и половина столетия път! Ще има ли кой да помни през тях тия пътници тук на земята? Ще имат ли представа те самите какво ще представлява светът и човечеството когато стигнат до тази, повтарям ти го, най-близка до нас звездна система? И какво ще направят там пристигналите пра-пра-пра-правнуци на потеглилите? Та ако тръгнат обратно след като са видели (което е най-вероятно) мъртвите, студени планети, въртящи се около въпросната звезда, кои собствено ще успеят да се върнат на земята? И при кого, при кого ще се върнат на нея? Не, повтарям ти, че всяко потегляне в този абсурдно, абсурдно бездънен космос е абсолютно безсмислено! Ние нямаме изход от тази незнайно защо присъдена ни земя, ние въобще не можем да получим отговор защо сме родени в такъв – още веднъж ти казвам – абсурдно безграничен свят. Да, можеш ли да ми отговориш сега защо този свят е така безграничен? – почти извика към силуета до себе си младежът, после млъкна очаквайки – логично – някакъв отклик от крачещия до него, но странно, той продължи да пази пълно мълчание.

„Ние обаче – след минута отново се извиси гласът му – не само сме затворници в тоя космос, ние сме – и това сериозните учени също ни свидетелстват – сами, напълно сами в него. Вероятността – казват ни те – някъде в простиращото се на милиарди и милиарди светлинни години пространство, на милиардите и милиарди изпълващи го звезди и планети, да има дори най-примитивен живот, е толкова малка, че и да го има в тия бездни, това изобщо не би могло да има значение за нас. Ние сме обкръжени от пустота, от гигантско количество мъртва материя. Ние живеем – твърдя аз – в безсмислен космос, ние сме в него без „защо“, за някакъв глупав миг в безкрайното му време. И знаеш ли – гласът на младежа, крачещ пред мен се извиси с още по-пламенна страст – знаеш ли как точно го чувствам аз в този момент? Ето чуй:

Звездите, студени сребърни черепи
пълни с мъртвия мозък на вечността,
бавно кръжат във пространства, обречени
на мълчание и пустота –

издекламира той, след което спря, обърна се и направо извика: Защо, защо, кажи ми, живеем в този безкраен свят, в който живи сме изглежда… само ние?“

Въпросът на младежа направо отекна в мрака и аз вече не можех да не се удивя на онова, което ме беше смутило от самото начало – крачещият до него (сега забелязах, че той бе впечатляващо висок) продължи упорито… да мълчи. Да мълчи въпреки страстните възклицания на младежа „защо, защо е така“. Почти ми се прииска да се намеся, да се обърна към него и да му отвърна нещо. Но … какво?

И ето, докато се питах това, най-неочаквано безмълвният до този момент силует най-сетне проговори. Проговори, но в следващия миг аз буквално се вцепених. Вцепених се защото … той ли, той ли наистина проговори? Да, аз без съмнение чух глас, но той – възможно ли бе – прозвуча не пред мен където крачеше младежът, а … до мен, досами мен, тъй че онзи със сигурност не би могъл да го чуе. Стъписан забавих ход за да се убедя, че не съм станал жертва на някаква моментна оптическа или слухова измама, започнах да изоставам в тъмнината и все пак – невероятно – продължих да чувам (и все по-ясно да чувам) гласа именно… до себе си. Вече нямах никакво съмнение, че той звучи от крачещо от дясната ми страна незримо присъствие.

„Ние, твърдиш – заговори то – сме затворени в този безграничен космос, ние не бихме могли да стигнем дори за пет или шест живота до най-близката до земята звездна система? Но можеш ли ти пък да ми отговориш сега защо изобщо трябва да се стига до там? Какво бихте могли да търсите отвъд вашата земя, на която, казваш, сте затворници? Тия милиарди и милиарди звезди и планети обикалящи около тях, казваш, са пусти от живот – те са „студени сребърни черепи, пълни с мъртвия мозък на вечността“ (каква впечатляваща метафора!). Ние не можем да намерим живот в този безпределен космос, в тия бездни. А защо, нека те попитам и това, ви е нужен друг живот – друг освен вашия? И какъв точно друг живот ви е нужен? Какво въобще влагаш ти в това „ние сме сами“? С какво не ти достига земята и човечеството на нея? Знаеш ли – замълча за момент гласът – как ще ти предложа да преобърнеш погледа си сега. Защо не си помислиш, ще ти кажа, че, да – този безграничен космос, с милиардите и милиарди свои звезди е създаден чисто и просто и изключително… за вас. Създаден е за да украсява вашето небе, за да поглъща в безкрайните си – наистина безкрайни простори, вашия взор и ум, да е безкрайния космос за вашия, за единствено вашия поглед. Защо е безкраен, защо е непребродим, питаш, защо нито назад, нито напред във времето има предел? Ами ако този „безкраен космос“ е всъщност… безкрайно щедрият подарък, поднесен на вас, именно на вас? Ако е щедро-прещедро устроения ваш дом? Ако е всъщност зрелището, показващо умоневместимата мощ на Онзи, който ви е родил и разположил в този дом? Защото – чуй ме добре – не би ли могло вие, човеците, да сте всъщност онова последно (или първо), за което той въобще е създаден, за което е? Питаш защо са тия бездни, защо е тази безкрайност, защо се простира покрай вас на светлинни години, които са изразими с неможещо дори да се побере в ума число? Какъв отговор си представяш? Ами ако няма друго „защо“, освен това, което ти казвам: за да живеете вие в един безграничен свят, за да е той вашият, на единствените в него безграничен свят? Питаш защо в тия безкрайни бездни няма други разумни същества? А с какво точно не ти достига твоя разумен живот? Няма, да няма – потвърждавам го – друг разумен живот и това е така чисто и просто защото животът – вашият, човешкият живот е всъщност „шедьовъра“ на тази, изпълваща бездните материя, на нейната химия. А шедьовърът – съгласи се – може да е само нещо единствено. И ето – аз ще ти кажа сега, че този наистина безкраен космос би могъл да се оприличи на главозамайващо обширна „детска стая“, която ви е дадено да преброждате с телескопите си – с тия ваши все по-съвършени играчки, да я изследвате и разкривате с векове и хилядолетия и все да имате какво още да изследвате и разкривате в нея. „Детска стая“, казвам, „обзаведена“ както с най-малкото, с неуловимото, така и с най-грамадното. Защото не би ли трябвало да си дадеш сметка най-накрая, че без вашия дух – „шедьовъра“, както ти казах на всичкото това – цялата тази безкрайност е безкрайност единствено от неща само за себе си самите и даже – именно защото не са живи – от неща, които и за себе си самите не са. Всъщност, единствено за вас и във вас, дай си сметка, тази безкрайност е … „свят“ и значи, целият свят, светът въобще, е нещо за вас, благодарениена вас. Затова ти и казвам, че в своята истинска същност той би могъл да се определи като щедро и прещедро „обзаведената“ ви „детска стая“, в която Създалият всичко това ви е разположил и която, като изследвате, като я постигате, вашият ум „пораства“, като я устроявате – вашият характер „узрява“, като я осъзнавате като дар – вашето сърце се изпълва с благодарност…“

Слушайки гласа до мен обаче, аз бях абсолютно объркан. Продължавах да не разбирам аз ли, аз ли наистина чувах всичко това. Опитах се дори да спра и макар да бях обгърнат от тъмнина, разтърках очи. Не, нещата не се промениха и в следващия миг аз с изненада се чух да извиквам:  „Кажи ми защо, – провикнах се към тъмния силует, който вече съвсем безспорно крачеше не пред мен, а до мен – защо казваш тия думи в моето ухо? Защо не ги каза на младежа, с който преди малко те виждах да вървиш и който (огледах се наоколо) сега необяснимо се изгуби някъде в тъмнината? Нали той се чувстваше сам в този бездънен космос и звездите му се привиждаха като някакви „студени сребърни черепи пълни с мъртвия мозък на вечността“? Защо до преди малко ти крачеше до него в пълно мълчание, а казваш сега тия неща на мен? Защо въобще си сега до мен?“

„Ами защото – отново прозвуча гласът – в онова, което младежът говореше с такава – не може да не си го усетил – страстна и дори вдъхновена тъга, имаше нещо естествено и нека ти кажа – естествено именно за неговата възраст, на което не биваше (най-малкото в момента, в който го изричаше) да се възразява. Всъщност този младеж усещаше нещо, което дори трябва, трябва да се усети в младостта, та да стане възможно да се чуе подир него онова, което казвам сега на теб. Трябва да се усети това потресение от безграничния космос, от страховито–неизбродните му бездни, да се усети, че нещо в тях … сякаш липсва. И това е така, защото в това усещане очите за първи път (да, без умът първоначално да съумее да го осъзнае) се отварят за онова – и мога да ти го кажа вече направо – за Онзи, Който в безграничния, именно в безграничния свят е … отвъд него, на Който безграничният свят е … отсамното. И ето, ще ти кажа че сърцето на младежа, когото не прекъснах, вече буквално го „напипваше“ с очите си в неизбродните бездни, в милиардите и милиарди звезди, в това без-началие и без-край на всичко. То затова така го поразяваше, защото неговата неизчерпаема „всичкост“ бе започнала да му се открива като … не-намирането на онова нещо или Някой, Когото всъщност той търсеше. А щом Неговото нямане младежът долавяше, значи в дълбочините на съществото си той вече… се бе докоснал до Него. Да, усещаше се, че той без успех Го търси в бездните, но щом Го търсеше, значи вече долавяше, че Той е, че трябва да е. Бездните го бунтуваха всъщност с това, че не позволяваха Неговото намиране, бездънният кладенец на времето го съкрушаваше с това, че не позволяваше Неговото достигане. И аз ще ти повторя, че в тази лъхаща от космоса безграничност, в тази фасцинираща бездна на времето – без все още да го осъзнава – нему вече бе започнал да се открива Онзи, Когото безграничността всъщност сочи, Когото неизброимите векове всъщност дирят; Онзи, Чието битие отсъствието му всъщност … свидетелства. И, не – за него това отсъствие вече не беше просто отсъствие, а – как да ти го кажа – присъствието на Отсъстващия, в което Той вече се „напипваше“. Разбираш ли това? Казвам ти го днес, защото днес ти можеш вече да го разбереш. Тогава обаче аз не те прекъсвах, не прекъсвах твоя вдъхновен плач, защото ти трябваше, трябваше да преминеш през него.

„Какво говориш? – извиках към невидимия в мрака – та аз въобще не съм младежът, с когото преди малко крачеше пред мен и който, изглежда, ти просто изостави в тъмното!“

„Въобще не съм го изоставял – дори за миг – отвърна ми гласът – Аз вървях, да наистина мълчаливо, до него години и години от онази вечер под звездното небе, когато той съчини онези свои стихове – вървях докато той узря за онова, което вече можех да му кажа. Защото този младеж пред теб съвсем не беше, както очевидно все още продължаваш да си мислиш, един от вашите студенти. Това наистина беше… ти – под същото това небе, тогава, преди почти двадесет и пет години, когато – разбирам, че вече си го забравил – виждаше бездънните му пространства като „обречени на мълчание и пустота“.

„Не мога да повярвам – съвсем недоумяващ се обърнах към спътника си – та нали този младеж крачеше пред мен буквално преди минути, нали той говореше тук, тази вечер и аз, именно аз го чувах пред себе си.“

„Подобни срещи обаче – с тих смях ми отвърна силуетът – в това, както вече си запознат, Айщайново, а не Нютоново пространство-време съвсем не са невъзможни. Нещо повече в твоя случай днес те дори не са случайни. Защото в тоя мрак, именно под необятното космическо небе „тук“ и „там“ спокойно могат да се окажат изведнъж (както се и оказаха) на едно и също място, а пък ти и съвсем логично крачеше преди малко подир онзи младеж. Нали днес ти го достигна след като измина онези двадесет и пет години от нощта, в която с почти „напипващ“ поглед обхождаше космическите бездни на небето, А значи тъкмо днес вече можеш да чуеш отговорите на своите тогавашни въпроси. Нещо повече – мисля, че днес ти можеш дори сам да се опиташ да му ги дадеш. „Не – би могъл да му кажеш днес – не е вярно, че Онзи (единствен същински осмислящ), Който безкрайно не се „намира“ в тоя безкрай, не съществува. Той просто е така отвъд, та отсам него е … един безграничен свят, който Той е създал. Той е така оттеглен от онова, от което по Своята воля се е оттеглил, че отсам тази му оттегленост е един непребродим, непребродим свят, в който именно ви е дадено да бъдете. Да, Той затова, както ти се струваше тогава, не е „никъде“, защото е създал един свят, който да бъде … „навсякъде“. И в този смисъл Той наистина не е „никъде“, но това е така, защото навсякъде, навсякъде е прещедрия му подарък – света. Той наистина не е въобще „нещо“, но това е така защото всяко, всяко мислимо нещо е Неговото, създадено със самозабравена щедрост творение. С две думи – този безкраен свят действително е щедрият, умоневместимо щедрият подарък, който Той ви е поднесъл и значи той съвсем не е – както го усещаше тогава – „безпределност“, а тъкмо – зрелището на Неговата щедрост, която следва не просто да те поглъща, а да те възторгва, да те възторгва отвъд всичко – към самия ѝ Дарител. Той не е също – както пак го усещаше тогава – „винаги, винаги и никога до край“, а тъкмо картината на нескончаемата, непрекратимата Негова щедрост, която затова следва не да те потиска, а да те увлича, увлича в безкрайните си пътища“. И ето, това така различно от тогавашното ти усещане (което днес вече имаш), аз, колкото и парадоксално да ти прозвучи, мога да оприлича на усещането на получило невероятен подарък дете, за което той също е „всичко“, също е „нямане на нищо друго освен него“, но същевременно – така напълно обсебил го, та освен него няма нищо друго, той е подаръкът, който му е дал бащата. И, да – бащата присъства в това усещане като отвъдния на онова, което е за детето „всичко“, като дори забравеният поради това, което е за детето „всичко“. Присъства обаче по този начин и по този начин – присъства.“

…Заслушан в гласа на говорещия до мен, не бях успял да забележа, че вече сме стигнали до онази уединена къща край пътеката, където обикновено приключваха разходките ни и ето, сега усетих, че спътника ми спря и сякаш се приготви да свие именно към нейната тъмна сянка.

„Искам да те попитам само още нещо – извиках тихо – то сигурно е онова, до което и днес все още не съм достигнал, макар да съм надживял онзи младеж, декламиращ под нощното небе. Да, ние наистина сме дарени с този невероятно щедър подарък, какъвто е сътвореният свят, но все пак – няма как да го отречеш – ние го имаме, всеки един от нас, за една продължителност, която за неговите мащаби може да се сравни само с пренебрежим във времето миг, след който съществуването продължава безкрайно, пространствата му продължават да се ширят без предел, да са изпълнени от неизчерпаемото „всичко“, само че … без нас. Защо е така? И не е ли това все пак безсмислено?“

„Не, драги – прозвуча за последен път гласът до мен – съществуването ви в този свят може наистина да се сравни със съвсем кратък миг но аз затова и го оприличих на пребиваване в една детска стая, защото не просто, не просто за съществуването в него вие – „шедьовърът“ на творението – сте създадени. В тази ваша просторна „детска стая“ вие сте призовани за нещо много, много по-важно. Призовани сте, ще ти кажа, да постигате „истината“ (и да я различавате от лъжата), да утвърждавате „доброто“ (и да изтласквате злото), да разпростирате „ смисъла“ (и да го налагате над безсмислието). И ето, по тоя начин да израствате, да израствате за онова, за което собствено сте родени в „ детската стая“ на света. Защото постигнатите в „съществуването“ истина и смисъл, извършените в него добро или зло са … абсолютни и всъщност съвсем независими от пространството и времето. Да, времето на „съществуването“ тече и свършва за всичко в света, пространството на „ съществуването“ се шири отвъд всяко нещо в него, но истината, смисълът и правдата нито свършват със свършването на „съществуването“, нито потъват в продължаващото след него време. Те са именно онова, което е оттатък „детската стая“ на този свят – отвъд тази подарена ви безпределност. Те са битието подир „детството“ на „съществуването“ и то просто е. В това обаче, което ти казвам сега ти ще се увериш напълно след известно време. Не знам след колко, но знам, че ще се увериш.

***

В края на седмицата, след приключването на конференцията, се прибрах в София. Пристигнах у дома късно вечерта и затова, след като се посрещнахме с жена ми, влязох на пръсти в стаята на децата. Не исках да ги събудя в този късен час, но ето че още щом пристъпих вътре с изненада съзрях, че като същински рояк на тавана над креватчетата им блестяха … светлинки – много и много светлинки. Какво беше това? Вгледах се и в следващия момент си спомних: да, миналата година, някъде от чужбина им бяхме купили като подарък кутия с пластмасови звездички. Бяхме ги забравили, но ето че докато бях отсъствал жена ми се беше сетила за тях и скришом ги бе налепила по тавана, откъдето сега те светеха в тъмнината. Наведох се тихо над креватчетата. Бях сигурен, че и двете деца спят, но в следващия миг видях, че очите им са широко отворени и взрени нагоре. Бяха толкова, толкова погълнати от това чудо обсипало детската им стая, че въобще не ме усетиха. Да, те бяха сега в небето, в своето небе, а аз бях… отвъд него.