Стихотворните апологетични персоналистически/персонални/личностни послания са капризен и претенциозен жанр. Много често може да се прекрачи границата на умереността, да се навлезе в полето на неумерената възхвала, при която самата възхвалявана личност някак не издържа на представените мащаби и значимост.

(Малък пример може да бъде свръапологетическата къса поемка на стихотвореца Георги-Асен Дзивгов „На Цар Борис III, Цар на българите“ – посветена на чудесното Арабаканашко избавление на българския държавен глава, поместена в нашата антология „Българските визии за Европа, обединеното отечество и войната (1930–1945)“. Не че цар Борис няма своите заслуги в историята на България през 20-те–30-те години на ХХ век.). Още по-драматична е културната ситуация, когато стихотворната апологетиката визира не съвсем състоятелни поети. Имаме множество примери в литературната ни история.

СТИХОТВОРНАТА АПОЛОГЕТИКА ЗА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Ситуацията със стихотворните възхвали на Пенчо Славейков е уникална на този фон. Големият поет Пенчо Славейков е възвеличен умно и с ефектни поетически формули, които понякога стават и названия на книги, студии и есета. Има дори някаква прекомерна, красива несдържаност при създаваните от наистина големи поети стихотворни възхвали, посветени на автора на „Кървава песен“. Сякаш поетите се надпреварват при създаването на своите поетически формули. Това се превръща в една благородна традиция. Помним и за неосъществения жест от младшия съратник в „Мисъл“ Пейо Яворов, който при получаването на великата мистификационна антология „На Острова на блажените“ пише на автора, че му иде да са качи на Айфеловата кула и да размаха прекрасната и като оформление книга, за да видят всички в Европа каква литература имаме. Жалко, че не го е сторил!

А най-известните стихотворни посвещение за Пенчо Славейков от миналото са на Димчо Дебелянов, на Вен. Тин. (за когото настоявам, че е голям поет!) и на Теодор Траянов, естествено, целите стихотворни цикли в книгата „На прага стъпки“ на спътницата поетеса Мара Белчева, а в по-ново време на също големия Николай Кънчев и на неговата съпруга – поетесата Федя Филкова. Тези апологетични стихотворни текстове се подкрепят в литературната ни култура от множество също апологетични есеистични творби в различна жанрова гама (с авторството на: от проф. д-р Кръстьо Кръстев и проф. Боян Пенев до Владимир Василев, Димо Кьорчев и Иван Мешеков; апологетични есеистични елементи се появяват неизменно в почти всички критически текстове от епохата – не само в тези на споменатите критици, но и в есеистиката на проф. Спипирон Казанджиев, д-р Янко Янев и д-р Найден Шейтанов). Трябва да си припомним, че тази апологетика се разгръща най-вече след смъртта на Поета край езерото Комо в Брунате, че тя работи за посмъртното утвърждаване на литературната му личност, за нейния наистина уникален за литературната ни култура монументализъм (на тази проблематика посветих през 2016 г. Пленарния си доклад, четен на Международната научна конференция в Големия салон на БАН по случай 150-годишнината от рождението на Поета). А сюжетът на посмъртното битие неизменно включва тематиката за изгнаническата участ, за трагическата съдба на този „оттеглил“ се от Родината си великан (също съм посветил на това оттегляне на неколцина литературни първенци друг мой литературноисторически сюжет).

Някои от най-значимите образци на тази апологетика се намират в издаденото през 1912 г. малко сборниче с материали, четени в памет на Пенчо Славейков в утрото на 3 юни същата година. Тук е и първата публикация на прочутото стихотворение на Димчо Дебелянов, което сега припомням с първите му два куплета:

На робска нощ под свода черен,
за участ царствена роден,
кат слънце тръгна ти – уверен,
към подвига на своя ден.
И хвърли зрак в предел безплоден,
де гаснат болно лъч по лъч,
де всеки трепет благороден
замира в кипналата  злъч.  

И кулминацията на творбата в четвъртото четиристишие:

Но, жрец и воин на живота,
ту благ, ту огненожесток,
ти горд възлезе на Голгота
и не отрече своя Бог.

Имаме редица свидетелства, че Димчо Дебелянов се гордее много с тази своя творба. И има защо: макар да е все още млад и почти неизвестен поет, точно тя задава мощния тласък на цялата Пенчо-Славейкова апологетика. (Има хипотеза на близкия приятел Николай Лилиев, че и стихотворението „Самотници“ от същата година е посветено пак на Пенчо Славейков. В него звучи като начално-финална рамка стихът формула: Самотен бор на върха – страж забравен, както и признанието на лирическия говорител: утешно твоят спомен ще ми свети.) Дебелянов се обявява за ученик на Пенчо Славейков; още вероятно в края на ХIХ век – в съвсем младенческа възраст – пише за него доклад, останал в ръкопис. (Пак от споменатото траурно утро в памет за твореца на „На Острова на блажените“ е и четеното тогава малко наивничко и подражателно стихотворение на бъдещия белетрист Константин Константинов: Из твоя път обсаждан от неволя / разсипан е свещения елей; / но чрез смъртта възкръсна Иво Доля / и спомена му наший път ще грей).

Ще възпроизведа – като по-слабо познато – стихотворението на Вен. Тин. (псевдоним на Стефан или Венко Тинтеров) „В памет на П. П. Славейков“:

Един от малкото, които своя дял
от скръб понесоха на тоя свят с величье
– той бе самотен жрец на своя идеал…
                      Тълпа го с лаври не обкичи. 

Дух, в свойто рвение бездушни вред видял,
той беше твърде горд, за да го тя обича,
– но глуха към това, що живий бе създал,
                      пред мъртвий тя ще коленичи. 

Ще чуем ний слова на лицемерна дан:
изгнаник, родино, ще бъде той прибран
от теб… от празненства защото имаш нужда! 

И без да пощадиш, поне като завет,
презрението на прокудений поет,
ти свой ще го зовеш – остала нему чужда…
                                                  
30.V.1912

И тук виждаме ярки и стабилни поетически формули (той бе самотен жрец на своя идеал), и тук стои темата за изгнаничеството – в още по-радикална форма, и тук го има презрението към „тълпата“.

Вече в не толкова полемична форма е друго знаменито, писано доста по-късно, стихотворение: „Иманяр. В памет на Пенчо Славейков“ от сбирката „Пантеон“, 1934 г., на Теодор Траянов. Това е иносказателна, притчова творба; образът на твореца е въплътен в персоната на гусларя, на способния да слуша от могъщия Балкан песните за тайните на своя народ, да „декодира“ знаците на тайнствения хоровод на това приказно древно имане „що играй“. В творбата се визира предимно епическата мощ на „Кървава песен“ – ето как:

Ти в образа вечен на блена народен
завета разчете, бурлив и слънчат,
че в бран героична животът свободен
строи за духа си престолния град,
че тоз, който иска във песен да сложи
на кърваво време съня въплътен,
смъртта ще прегърне пред портите Божии,
обречен на жъртва по пътя свещен!

Темата за изгнаничеството тук е въздигната на степента на смъртоносната жертвоготовност; иманярът в творбата е хранител от Бога избран, той почива до живия извор!

Като същински образци на силна лирическа проза звучат пасажи от творби за Пенчо Славейков на критиците д-р Кръстьо Кръстев и проф. Боян Пенев. В своята знаменита посмъртна за Кръга книга „Христо Ботйов. П. П. Славейков. Петко Тодоров. Пейо К. Яворов“ (1916 г.) д-р Кръстев пише във встъплението към дела за автора на „Сън за щастие“: Никой между живите, нито между упокоените зидари на нашия духовен живот не обгръщаше с такъв всеобйемен, с такъв прозорлив поглед цялата съвкупност на живота на нацията, както творецът на оная величава епопея, която и със своето име синтезира най-характерните черти от историята на злополучното племе. Никой така суверенно и с такава първозданна мисъл не проникна в най-дълбоките основи на националния живот (стр. 27). И Боян Пенев, от словото му при посрещането на костите на Пенчо Славейков през 1921 г. в София: В неговите поетически сънища възкръсва живият, исполинският образ на Балкана, онзи образ, в който вижда той въплътени високите помисли, вечните блянове на своя народ. И още: Пенчо Славейков не беше само поет. Силата на неговия дух не се изчерпва само в областта на поетическото творчество. До края на живота си той се бори упорито за създаване на една по-висока духовна култура. В тази борба той прояви и необикновенна воля, и съзнание, което го издигна високо над нашата действителност (стр. 346 и 348 от: Боян Пенев. Студии. Статии. Есета. БП, 1985 г.).

Ще пренебрегнем особената ревност, която очевидно изпитват големите критици Владимир Василев и Боян Пенев, в отношението им към неизменната вярност към паметта на Поета у Мара Белчева, останала до него в последния му миг. Знаем, че голяма част от творбите в късно появилата се поради войната нейна първа стихосбирка „На прага стъпки“ са му пряко посветени. Но тези траурни мотиви звучат и в последвалото творчество. Нека все пак чуем едно такова стихотворение без заглавие:

Далеч от родни сенки и лъчи,
срещу самотни глетчери гиганти; –
в страната на Виргилий и на Данте
затвори скитнишки очи.
От чуждо слънце гроба му е сгрян.
Тоз, който с огъня на Прометея
сърцата ни поиска да съгрее –
далеч от родний край изгнан… 

Но жив го времето в зида вгради
и вихра му дъха дома откара,
и на отечеството пред олтаря
той в своя ореол блести. 

Всички литератори, които пишат за Мара Белчева, неизменно вплитат в словата си и името на нейния така скъп мъж Пенчо Славейков. Например висококултурния стихотворец Димитър Бабев настоява в очерка си за нея от книгата си „Критики на един поет“ (1928 г.), че с финеса на лирическите си стихове: Тя малко се доближава до бащата на подобни жанри – Хайне, и до общото настроение на Пенчо-Савейковите „Сън за щастие“ (стр. 30).

(Любопитна публикация с изразителното заглавие „Пенчо-Славейковият култ у Борис Йоцов“ направи проф. Пламен Антов в посветения ми сборник „Персоналистът“, 2022 г., с коментари за стихотворения, писани, когато бъдещият голям професор е все още само студент по филология. Първото от трите стихотворения започва така: Като дъб клонат разперил се широко / в блян захласнат сред безмълвното поле, / ти разхвърляш сянка, гледаш от високо / на родина и на родни синове. И първият стих от второто: Самотен и странен гроб в тихия кът.)

Прескачам няколко десетилетия с множествената поява на разнотипни по сила и стилово изразяване апологетични стихотворни текстове за Пенчо Славейков от различни автори. И се взирам в публикуваното през 1986 г. в стихосбирката му „Редом с всички мигове“ стихотворение на големия Николай Кънчев. (Свидетелствувам, че за Кънчев Пенчо Славейков бе най-важният поет на България! Повтарял го е не само пред мен многократно, непрекъснато.) Поетическите формули тук са значително усложнени. Ето:

През хиляда и една нощ сън за щастие сме будни. 

Той остави извън времето часа на своята победа
и се движи по безкрайна звездна крива, под която 

прав между полегналите жита народът упоено слуша
от бастуна на поета работата как ще спре да куца… 

Нека сърпа на луната да пожъне всички лаври!

(Посочих в споменатата си работа за Пенчо-Славековия монументализъм, че мотивът за този приказен общонароден сън за щастие е изразен и в названието на едно стихотворение от предсмъртната сбирка на Николай Кънчев „Вятърът прелиства своя каландар от дати“, 2007 г., със стиха: Всеки своя сън за щастие сънува.)

В своите две следсмъртни на Николай Кънчев стихосбирки „Моята твоя любов“ и „Второ сърце“ от 2009 г. (съединени любовно с обща лента) съпругата на поета – поетесата Федя Филкова, някак сдвои паметта за току-що напусналия ни с преклонението към неговия кумир Пенчо Славейков, като идентификационно се присъедини чрез образа на Мара Белчева в една четворна творческа конфигурация: Пенчо и Мара, Николай и Федя. Във финалното стихотворение от „Моята твоя любов“ стои стихът-намек и въпрос: Къде остана оня светъл остров на живота?

БЪЗИЦИТЕ, ЛЮБОВНОТО ПАРОДИРАНЕ

Разбира се, като популярен поет и оригинална личност в началото на ХХ век, Пенчо Славейков често е карикатурен в хумористично-сатиричните издания. Иронизиран е (заедно с останалите от „Мисъл“) и в пародийни текстове заради жреческата тържественост на публичното му поведение, заради ницшеанската му културна поза. Все пак дори това се прави с амбивалентно отношение, с елементи на някаква неизменна любовност, без злоба.

В една комично-ироническа сценка от в. „Българан“, от 1904 г., подписана от Делибаш (това е стихотворецът-националреволюционер Александър Кипров), където „действащи лица“ са: Стоян Заимов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, П. К. Яворов, Елин Пелин и Стилиян Чирингиров, Пенчо Славейков е представен, по контраст с реалното му „куцане“ и трудно придвижване, като живо разхождащ се, показан е така: без бастун тича и се крие в кафене „България“ в кутията на шахмата.

Вече през 90-те години Четворката от „Литературен вестник“ бе сложила на последната страница на своята мистификационно-пародийна „Българска христоматия“ режисирана внимателно снимка, която повтаря прочутата култова фонография на Четворката от „Мисъл“. Тук Бойко Пенчев е Пенчо Славейков, Пламен Дойнов – д-р Кръстев, Георги Господинов – Яворов, а Йордан Ефтимов – Петко Тодоров. Прекрасното послание, което са ми направили четиримата, гласи: На г-н Михаил Неделчев с вярата, че заедно ще срещнем предстоящата 1907-а година!. Наистина се случи!

С името на Пенчо Славейков се играе и в още множество поетически текстове на тогавашните постмодернисти. Да не забравяме и направената от проф. Атанас Натев също любовно-мистификационна антология „На Острова на блажените – пет войни след това“, 1997 г. Един от най-новите проекти на Института за литература при БАН е назован „Острови на неблажените“ и това отново е един жест на мека апологетика.

Убеден съм, българската литература ще продължава да слави апологетически големия епически поет на България Пенчо Славейков!