Лeто петдесет и шесто на Софийските музикални седмици (летен сезон 22 юни–6 юли 2025)
Фестивалът се движеше между крайностите – от „Разпни го!“ до „Осанна!“, от „Класиката минава в нелегалност!“ до „Отрадно изобилие на високи стойности“.
„Класиката минава в нелегалност!“ – това заявиха с негодувание и тъга двама от яките стълбове преди началото на поредното издание на най-стария и дълготраен столичен музикален фестивал, композиторите авторитети Пламен Джуров и Георги Арнаудов.
„Отрадно изобилие на високи стойности“ – тази посока на размишленията сякаш е по-интересната днес, след половината на фестивала, открит по традиция на Кирило-Методиевия празник и продължил месец и половина в тазгодишния му летен сезон. Обикновеният слушател има привилегията да изживява ценностите по-осезателно от организаторите и участниците с техните неволи, проблеми и хронично безпаричие.
Уводният програмен „Музикален лист – PressTissimo“ (автор Момчил Георгиев, централен стълб на Софийските музикални седмици) ни обещава 80-ина събития за 40-ина дни. Сиреч – по две събития на ден! Положих усилия да посетя максимален брой събития и се справих едва с около 1/3 – отмаляла от новости и преживявания. И никакви негативни сенки нямаше, освен умората ми от маратона. Не бих се отказала от нито едно от посетените събития, за които препусках от зала в зала, шмугвайки се понякога между частите. Всичките събития ми се видяха интересни и стойностни, на фона на опита ми от половинвековното мое неотлъчно присъствие в концертните зали. Всичките имаха специален акцент, някаква отличителна идея, особен аромат. При програмирането нямаше почти нищо неосмислено и случайно, а това звучи твърде невероятно. Дори беше навремени дразнещо. Човек си викаше: „Дайте най-накрая една случайна, най-обикновена, редова концертна програма!“. Селекционер, програматор – квазикуратор отново е поливалентният Момчил Георгиев.
Може би в някаква степен плод на случайност изглеждат имената на участниците. Точният им брой е труден за пресмятане, но едва ли е под 500 души. По-голямата част изглежда сами са предложили своята музика за фестивалната програма, като тези доброволни кандидатури са били подложени на съответната преценка, обогатяване и удачно вграждане в общия афиш. И още един общ знаменател: почти никой от участниците не се е поинтересувал предварително за размера на хонорара, както свидетелстват организаторите – въпрос на престиж е да музицираш на Седмиците.
Радост и удовлетворение на слушателите донесоха срещите с многобройни солисти, които отсъстват от редовия концертен живот на България, а са изградили успешната си кариера и съществованието си зад граница: Андреана Йорданова (сопран), цигулковото дуо Късметска/Сороков и пианистката Ружа Семова, Албена Данаилова (цигулка), Стефан Попов, Калина Кръстева и Александър Сомов (виолончело), Мая Трайкова, Веско Стамболов и Симеон Гошев (пиано), Ирина-Калина Гудева (контрабас), Румен Цветков (виола), режисьорката Вера Немирова, диригента Росен Гергов с тримата му сина музиканти, и други. Все имена брилянти за познавача. (Да прощават неспоменаването тихите труженици от родната сцена!)
Отначало изглеждаше като странно хрумване да се обяви за ИНСТРУМЕНТАЛИСТ ВЪВ ФОКУС тъкмо виолистът Румен Цветков с неговия непопулярен инструмент. Но трите му концерта реабилитираха „слабоватия глас“ и ниската популярност на виолата.
Оригинално и интересно звучат и останалите АКЦЕНТИ ФОКУСИ в програмата на Софийските седмици 2025: хоровите ансамбли, арфата като инструмент, Бразилия като държава, композиторките и колегата им Георги Арнаудов.
Също така първоначална почуда предизвика и мотото ПРОИЗВЕДЕНО В БЪЛГАРИЯ. Навремето основната активност при популяризирането на най-новото българско звукотворчество беше в прерогативите на мощния Съюз на българските композитори. Сега, след края на летния сезон на поредното издание, изглежда, че тази функция е иззета тъкмо от фестивала.
По груби сметки близо 50 са българските композитори от XX и XXI век, представени във фестивалната програма. Половината от тях с повече от 1–2 произведения, включително авторите в „побратимения“ хоров фестивал „Петко Стайнов“. Това са много сериозни мащаби на представяне на родното звукотворчество! (Да прощават пак изпълнителите от ПРОИЗВЕДЕНО В БЪЛГАРИЯ, че биват подминати в полза на авторите.)
Посред това изобилие се откроява специалният акцент върху имената на няколко талантливи КОМПОЗИТОРКИ – всичките с международни изяви – показател, по който води Добринка Табакова. Другите са Албена Врачанска, Борислава Танева и Венециела Найденова, всяка по своему майсторка.
Със своя софийски дебют ни сюрпризира Венециела Найденова, която познавахме като способна музиколожка и която от десетилетия живее в Швейцария. Музиката ѝ беше приятно и ощастливяващо преживяване. Ето и колегиалната оценка от Георги Арнаудов: „Великолепни песни и камерни инструментални пиеси представи композиторката Венециела Найденова в този концерт. Според Езра Паунд авторите в изкуството са три вида: откриватели, майстори и разводнители. Найденова е наистина изящен майстор. В нейните творби има, бих го нарекъл, своего рода дзен съвършенство. Звукът се извайва пред нас като в източна калиграфия, с един-единствен гест, осъзнава красотата на текущия момент, достига до прозрение и се потапя в тишината. За да остане дълго в съзерцаващия слушател“.
ОТКРИТИЯ И ОЩЕ МОДЕРНА МУЗИКА
Три български монодрами (моноопери) в рамките на един само месец – това си е събитие! „Дългият път на Ермезинда“ от Албена Врачанска (текст Питър Табит Джоунс), „Алма“ от Любомир Денев (т. Герган Цанов) и „Записки на жената призрак“ от Георги Арнаудов (т. Яна Букова) – и трите с протагонистки с интересни, почти героични съдби, пресъздадени от три великолепни вокалистки в главната (и единствена) роля: Сара Карнейро, Мария Хелгат и Анна Бинета Диуф – певици благодат за авторите и за публиката. „Алма“ и „Записки на жената призрак“ бяха и с дами на пулта – Велислава Скрильова и Вилиана Вълчева – и двете много способни диригентки, и двете от Русенската опера. Изобщо – женско царство в най-добрия смисъл на думата поради високохудожествените качества и безусловното майсторство. Трите монодрами бяха с камерен инструментален съпровод и прозвучаха съвършено различно поради индивидуалния творчески почерк на всеки един от авторите – каква удивителна многоликост! И при трите нямаше нито един празен стол в залите.
„Алма“ се прочу с основание още от Русенската световна премиера. Освен безспорно силното въздействие като Gesamtkunstwerk (термин на Вагнер, „цялостно произведение на изкуството“), заслужават отбелязване режисурата на Вера Немирова, както и текстовете на Герган Ценов, който се откроява и като талантлив писател и драматург, не само като респектиращ диригент. Основателно е опасението, че музиката ще загуби този свой адепт в полза на словото. Дано не съм права. Да похвалим отново програматорите на Седмиците, задето успяха да реагират светкавично на русенския успех на творбата и бързо-бързо да я „доведат“ от Мартенските музикални дни на столичната сцена.
Последното творение по реда на изпълнението – „Записки на жената призрак“ от Георги Арнаудов – беше извикало интереса на множество изтъкнати дейци на културата. Сюжетът му беше рекламиран като криминален, ала текстът беше по-скоро умозрителен, също и музикалната тъкан – статична и монотонна, ала приковаваща и грабваща със своя ярък драматичен заряд и майсторска драматургия. Ето една от оценките за творбата: „Призивът към размисъл в едно толкова постмодерно време е равен на героично себеотричане, защото мисленето не е привлекателно за търсещите развлечение в едно оперно произведение. Но мислещата публика ще оцени дълбоко осмисленото използване на единствено подходящите за стила изразни средства и изключително сбития разказ. Тя ще напусне представлението благодарна за даденото ѝ доверие!“ (д-р Мария Хруби, изкуствоведка, гр. Ерланген).
Безусловно украшение на фестивалната програма беше и „пълнометражната“ знаменита опера по Вазов „Чичовци“ от Лазар Николов, предводителя на т.нар. български авангард. Преживяхме я в необичаен вариант – видеозапис от спектакъл на Пловдивската опера, с който бяхме възнаградени, задето пропуснахме тази малко играна, историческа пловдивска постановка. Драгомир Йосифов, пламенен адепт апологет на Лазар Николов и съслужител при постановката, пише за „Чичовци“: „Та кой не е малък пред Свободата? Кой не потреперва пред идеята дори за Свобода?… Мисля си дали свободата не е всъщност там, в самата Музика, в искрящата, многоцветна, струяща или повличаща, тайнствена или екзалтирана, но и винаги животворна музика на Лазар…“.
Драгомир Йосифов, без време напуснал ни през есента на 2024 г., бе почѐтен със специален концерт в негова памет и по негов замисъл, концерт, който той сам не успя да осъществи, защото небесата си го прибраха ден по-рано.
ОРКЕСТРИТЕ
Софийската филхармония се откроява като централен стълб за фестивалната програма не само с петте концерта на Седмиците, но и като основен партньор, съорганизатор и домакин. Петте концерта на Филхармонията бяха своеобразен връх за фестивала.
Апропо, още относно бъдещето на класиката. Със солист цигуларя Веско Ешкенази и с диригент Мартин Пантелеев Софийската филхармония изнесе втория си концерт на фестивала. До мен седеше симпатична дама на средна възраст с абокат на ръкопляскащата китка (за инфузии или кръвопреливания). Сподели, че и предишната вечер е била в зала „България“. Щели да я пуснат от болницата за няколко часа и следващата вечер.
Врачанският оркестър Симфониета допреди няколко години креташе на опашката на симфоничните оркестри в България. В последните години обаче той процъфтява под ръководството на Христо Павлов и бива определян като „врачанското чудо“ – по някакъв магичен начин в състава са привлечени кадърни млади инструменталисти от чужбина, та той е възроден и в него се използват 3–4 чужди работни езика.
Дали пък действително у нас „Класиката минава в нелегалност“, скъпи черногледи корифеи?…
Още един извънстоличен оркестър – Шуменската Симфониета, и той от трудно оцеляващите ансамбли – се изяви на Седмиците, с което си припомнихме едно друго положително културно явление от някогашни времена – Прегледа на симфоничните оркестри. Някакво подобие на този преглед, но и на прегледа „Нова българска музика“, се очерта тази година на Софийските седмици.
Невероятно, но факт! 100 китайци в София! Цял симфоничен оркестър.
Нямаше да преживеем това чудо ако не беше фестивалът Софийски музикални седмици, подпомогнат от диригента Владимир Кираджиев. А ощастливеният от китайците творец българин бе Георги Арнаудов (фокусният композитор) с чудесната негова пиеса Песента на слънцето. Оркестрантите от Симфоничния оркестър от Чанша и диригентът им Фан Тао получиха похвалата и благодарността от автора
Любопитството на софийската концертна публика бе възнаградено от един оркестър с облик и постижения, типични за Европа (люлката на класическата музика), с точност, равна, че и надхвърляща европейските, с изключителна отдаденост и посветено свирене! Прецизността китайска отиваше дотам, че дори в концертната диплянка солистката пианистка биваше задължително титулована с „д-р“ (като научна степен), а диригентът в целия въвеждащ текст беше или „маестро“, или „г-н“.
Знайно е, че и за китайските музиканти се казва как начело с чудеса природни като напр. пианистите Юджа Уанг и Ланг Ланг ще превземат света със своята нечовешка виртуозност, ала въпреки това мен не ме напусна мисълта, че романтизмът на авторите Вебер, Менделсон и Брамс си останаха някак външни и встрани за света на китайците.
МОРЕ ОТ ФЕСТИВАЛИ
Без конкуренция през май-юни бяха допреди години Софийските седмици. Тази година за същия период изброих поне още десетина сериозни празници на културата в столицата, започвайки със Салона на изкуствата в НДК, „Театрални мостове“, Панаира на книгата – та до София джаз фест, фестивал на Музикалния театър, Културама, Стремеж (във Врана) и дори единствения по рода си у нас квази-мини-Бахфест в НБУ. От името на меломана мога да кажа, че е доста затруднително.
На датата 13 юни например клетият меломан трябваше да се разтрои между Седмиците и откриванията на бутиковите и скъпоструващи Стремеж и Културама. При това на сцената на Културама се изяви не друг, а самият барокист мегазвезда Жорди Савал с поразителния бароков ансамбъл „Хесперион“.
И в това море от фестивали – старите, поопърпани, но незаменими и неповторими Седмици, осъществявани от шепа ентусиасти почти на доброволни начала и при един твърде скромен бюджет, поради което споменатите ентусиасти сигурно са скъсали по чифт обувки при издирването на благородни спомоществователи. Няма начин да не се запитаме дали не би било по-добре усилията на всички самоотвержени воини на класическата музика да се обединят? Дали не би било по-добре да имаме един суперфестивал…
Не е случайно решението на организаторите тази година за втори път да пробват с провеждането и на есенен сезон на Софийските музикални седмици през септември, когато е доста изпразнено откъм музикални събития, а публиката е зажадняла за високи стойности.
Въпросите за бъдещето на класиката прозвучаха и на международната конференция по интригуващата и важна тема „Изкуственият интелект и изпълнителските изкуства“. Сред лекторите да споменем двама вещи и компетентни композитори: Божидар Спасов и Владимир Джамбазов, който единствено скептично предупреди, че съществуват и подмолни камъни всред бурния ентусиазъм и розовите облаци около ИИ. Бяха представени и книгите за историята на електронната музика у нас от видния специалист Симо Лазаров, при което направи впечатление стремежът на Симо Лазаров в качеството му на теоретик на електронната музика да въведе и утвърди термина „електронист“ – за композитор или изпълнител на електронни инструменти.
В заключение на този опит за обзор да си припомним едни скромни думи на композитора Драгомир Йосифов, прозвучали от видеозапис на фестивала вместо утешение и облекчение, но и като насърчение: „Не нам е дадено да съдим кое е малко и кое – голямо“.
