Съществуват ли обективни различия между расите или те са преди всичко идеология. Позиция на науката и Църквата
Расизмът и идеологията на супремасизма, в различните им исторически, културни и социални проявления, са едни от най-дълбоко вкоренените и противоречиви явления в човешката история. Те не възникват внезапно, нито са просто резултат от колониалната епоха или нацизма от XX век, а по-скоро се основават на дълбинни психологически механизми, исторически процеси и политико-идеологически манипулации, които в различни моменти се преплитат, усилват или трансформират. За да разберем как расизмът се е родил, как се е легитимирал и как се използва днес, трябва да погледнем към дълбинната човешка природа, науката, идеологиите и конкретните исторически реалности.
Ксенофобията – прастара човешка реакция
На най-базово ниво, расизмът стъпва върху нещо еволюционно закодирано в човешката природа – ксенофобията. Страхът от «другия», от «непознатия», от «различния» е защитен механизъм, произлизащ от необходимостта на първобитните общности да се предпазват от враждебни племена, болести, натрапници или генетично несъвместими кръстоски. Тази биологическа предразположеност към племенна принадлежност и отхвърляне на чуждото не е уникална за човека – наблюдава се и при други социални животни. В този смисъл, ксенофобията не е морално осъдима по произход – тя е адаптивен механизъм. Проблемът възниква, когато тя се култивира и институционализира чрез идеологии, които превръщат различията в основание за йерархии и легитимират неравенството като естествено състояние.
Това изначално подозрение към чуждото, комбинирано с потребността от принадлежност към група, изгражда основата, върху която по-късно се наслояват расови теории, политически доктрини и културни противопоставяния. При това ксенофобията далеч не е монопол на западната цивилизация – подобни модели могат да се проследят в историята на Китай, Япония, арабския свят и Африка.
Колониализмът: машина за расова йерархия
Колониалната епоха, започнала с великите географски открития през XV век, поставя основите на съвременния расизъм. Европейските империи – Испания, Португалия, Франция, Великобритания, Холандия – навлизат в територии, обитавани от народи с различен цвят на кожата, различна култура и организация на обществото. За да оправдаят икономическото подчинение, експлоатацията и геноцида, колонизаторите започват да изграждат идеология, в която местните жители са представени като «по-нисши», «примитивни», «деградирали» същества. Така расизмът придобива рационално, философско и религиозно обосноваване.
Християнската мисия се използва като идеологическо прикритие за колониално насилие: «обръщането към вярата» често върви ръка за ръка с културна асимилация, унищожение на традиционни религии и модели на живот. Колониализмът създава икономически и културни зависимости, които продължават и след формалното освобождаване на колониите. Идеята за «бремето на белия човек» – термин, въведен от Киплинг – обобщава моралната претенция на западния човек да «цивилизова» света.
И все пак, не бива да игнорираме и приноса на колониализма за разпространението на култури, технологии и глобалната взаимозависимост. Макар и често насилствен, културният обмен между метрополиите и колониите дава основата на съвременната глобализация. Езиците, религиите, правните системи, икономическите модели и дори самата идея за «световен ред» са оформени в тази епоха на асиметричен контакт между народи и раси. Африканската литература, карибската музика и латиноамериканската философия са плодове на този болезнен, но реален синтез.
Научно доказани различия между расите
От гледна точка на съвременната биология и генетика, расовите различия съществуват, но в много по-ограничен смисъл, отколкото се е смятало преди. Различията в цвета на кожата, структурата на косъма, формата на носа или метаболизма на определени вещества (като лактозата) са резултат от адаптации към конкретни географски и климатични условия. Въпреки това, междурасовите генетични различия са далеч по-малки от вътрерасовите. Двама африканци от различни етнически групи могат да се различават генетично повече един от друг, отколкото африканец и европеец. Тоест, «раса» в биологичен смисъл е по-скоро популационен кластер, отколкото строга категория.
Съществуват и специфични физиологични особености – като например:
по-висока плътност на костната структура при африканците;
по-нисък процент телесни мазнини при монголоидните популации;
по-голяма склонност към определени генетични заболявания.
Но тези различия не оправдават йерархии – те просто показват богатството на човешката еволюция.
Идеологизирани различия и расови доктрини
Историята познава множество опити за превръщане на расовите различия в догма. През XIX век, с развитието на псевдонаучни течения като социалния дарвинизъм и евгениката, расизмът придобива научно звучене. «Бялата раса» се поставя на върха на еволюционната стълбица, докато африканците, азиатците и местните американци се представят като по-близки до «примитивното» или «животинското». Това не само оправдава робството и колониализма, но и проправя пътя към нацистката расова теория, в която арийската раса е върховна, а евреите, ромите и славяните са заплаха за нейното «чисто бъдеще».
Тези идеи проникват в учебници, държавни политики, имперска пропаганда, културна продукция и дори в международното право. След Втората световна война и Холокоста, расовите идеологии стават обществено неприемливи, но това не означава, че са изчезнали. Те просто се преформулират – като културен супремасизъм, като опасения за «ислямизация», като реторика срещу мигранти и малцинства. В новия си вид, расизмът се представя не като биологичен, а като културен – но функцията е същата: да се изградят стени, да се създадат външни заплахи, да се мобилизират страхове.
Съвременна злоупотреба с расовия дискурс
Днес темата за расата и расовите различия е оръжие в идеологическата война. От една страна, леви активисти настояват за деконструкция на всякакви расови категории и за привилегии, базирани на расова идентичност. От друга страна, крайнодесни движения мобилизират реторика за «бялата идентичност» и «културна защита». Между тези два полюса се намира обикновеният човек, който често се чувства манипулиран, обвинен или игнориран.
Понятието «расизъм» също се разтяга до крайност. Например:
Критика към политиката на Израел се обявява за антисемитизъм;
Недоволство от престъпността в гета се приема за ксенофобия;
Настояването за обща културна идентичност се маркира като «фашизъм».
Това води до парадокс: в стремежа да се преборим с расизма, понякога възпроизвеждаме неговите механизми. Създават се нови табута, нови забрани и нови йерархии – този път в името на равенството.
Българският контекст: между традиция и глобални напрежения
В България расизмът никога не е бил държавна доктрина, но съществуват дълбоки културни и исторически предразсъдъци спрямо определени групи. Отношението към ромите (циганите) е най-проблематично – съчетава етническо, социално и криминално недоверие. Обществото възприема ромите не само като различни по произход, но и като носители на «друга култура», често противопоставяна на трудовата етика и образователната дисциплина.
Към чернокожите (негрите) отношението е по-скоро екзотично – с нотки на стереотипизация, но и на възхищение, особено в сферата на музиката и спорта. Арабите и мюсюлманите биват асоциирани с тероризъм и ислямски фундаментализъм, особено след 11 септември и сирийската бежанска криза. Евреите, въпреки присъствието им в българската история, често стават обект на конспиративни теории, особено свързани с медии, банки и глобализъм.
Интересно е, че българското общество проявява и известна инстинктивна съпротива срещу глобални дискурси, които не съвпадат с националната историческа памет. Например, движението Black Lives Matter не намери значителна почва, но предизвика реакция и дебати, свързани с езика на омразата, свободата на словото и идентичността. Това говори за нарастващото влияние на глобалната идеологическа борба и у нас, но и за необходимостта от локален прочит на тези въпроси.
Разбирането на расизма и супремасизма изисква трезв и многопластов подход –
не нито фанатичен хуманизъм, който отрича всяко различие, нито нова
форма на прикрит етноцентризъм, който облича предразсъдъка в културна защита.
Истинското решение е в образованието, в критичната мисъл и в признаването
на историята такава, каквато е – с нейните светлини и сенки.
Само тогава можем да изградим общество, което не просто
толерира различието, а го разбира в дълбочина – като ресурс, а не като заплаха.
Позицията на Православната църква
Позицията на Православната църква спрямо расизма е еднозначно отрицателна и почива върху дълбокото богословско убеждение, че всички хора са сътворени по Божий образ и носят еднакво достойнство, независимо от етническа или расова принадлежност. В Свещеното Писание ясно се заявява, че в Христос няма „юдеин, нито елин“, нито „роб и свободен“ (Гал. 3:28), което изключва всякаква форма на расово или етноцентрично превъзходство. Православието отхвърля идеологиите, които свеждат човешката стойност до гени, цвят на кожата или национален произход, като ги определя като богословски и нравствено неприемливи. Макар някои православни събори — като т.нар. Всеправославен събор в Крит през 2016 г. — да са формулирали декларации срещу расизма, статутът на този събор остава спорен и неприет от редица църкви, включително Българската православна църква. Затова по-важни са реалните свидетелства в историята и практиката. По време на Втората световна война Св. Синод на БПЦ се противопоставя на депортацията на българските евреи, а митрополит Кирил (по-късно патриарх) лично застава срещу влаковете на смъртта. Подобни действия не са изключения, а свидетелства за постоянна църковна нравствена линия. В по-ново време официални текстове, публикувани от БПЦ и от сродни православни църкви, подчертават, че всяка форма на расистка сегрегация, етнофилетизъм или „евгенична теория“ е несъвместима с православната антропология. Така Църквата заема твърда, макар и безшумна, позиция в защита на човешкото единство и достойнство.
