Пътят завършваше до оградата на последната сграда. Ако стигнеш дотук с кола, нямаше къде да обърнеш. Трябваше да правиш хиляди маневри.
А и беше силно казано да наречеш пътя път – нямаше асфалт или настилка. Беше си редови черен път, който или се разкалваше при мокро, или потъваше в прах при голям пек. Вляво от вратата имаше будка за охраната. Оттам, като ме видя, излезе мъж с черна куртка, на която имаше отпечатан лик на тигър, вероятно емблемата на охранителната фирма и някакъв надпис. Мъжът беше на години, не беше нищо особено, но държеше ръцете си стиснати в юмруци, което автоматично го превръщаше в проблем.
Показах разрешителното.
– Аз съм от инспектората. Трябва да огледам помещенията – казах.
– Не мога да ви пусна – каза охранителят и смъкна огледалните очила, които носеше на челото си, върху очите. И чудно нещо, авторитетът му веднага се покачи с два пункта.
– Защо? Вижте какво пише тук – и започнах да чета дребните букви, които бяха отпечатани на гърба на моя лист: „Длъжностните лица трябва да оказват пълно съдействие на инспекторите при изпълнението на служебните им задължения!“
– Защото обектът е в процес на прехвърляне на собствеността. Минава към военните.
– Лесна работа – отвърнах и се почесах, както викаше баба ми, „там, където не ме сърби“. Славех се като човек, който намира изход и при най-заплетените ситуации. И не мислех да подлагам на преоценка славата си заради капризите на някакъв пазач.
– Вижте сега – започнах от далеч. – Сигурно сте чели криминални романи. Или пък сте гледали екшъни. Там винаги се стига до един момент, когато нашите казват на другите: „Има два начина. Може да стане по лесния начин, може да стане и по трудния. Ти кой си избираш?“. Та и аз да ви попитам – по кой начин искате да вляза вътре – по лесния или по трудния? Ако искате да ви опиша какво представлява при нас трудния начин.
– Не държа – каза охранителят. Видях обаче, че ръцете му вече не са свити в юмруци, а едната ръка галеше другата.
– Не, вие чуйте, чуйте! За да се ориентирате. При нас имаме специално звено, съставено от бивши барети. Ако се обадя в този момент, те ще пристигнат за броено време. Ще ми съдействат да си изпълня задълженията. А ако случайно има някакво нарушение на законовите положения, по-нататък ще се оправят горе началниците. Съветвам ви да не прибягваме до този вариант, защото обикновено той е свързан с щети, щетите обикновено са големи, а често излиза тъй, че няма кой да ги покрие освен онзи, който е възпрепятствал проверката. Говоря от личен опит.
Около устата на човека бяха изскочили капчици пот. Значи бях на прав път. Продължих:
– А сега няколко думи за лесния начин. Влизам вътре. Правя оглед на помещенията. Ако има нещо, което не бива да фигурира в доклада ми, ами хора сме, в крайна сметка, ще коментираме, ще се споразумеем. Най-сетне, как да ви кажа – ние разполагаме с известни стимули и аз съм, така да се каже, оторизиран да ги използвам. Аз мисля, че не може и дума да става за сравнение между лесния и трудния начин.
Когато човекът заговори, гласът му беше омекнал. Беше заприличал на калъп сапун, накиснат във вода.
– Вижте сега… Аз разбирам всичко, за което ми говорите. Така де. Навремето бях учител по музика. Не че това има някакво значение. Но в обекта има камери.
– Отдавна се занимавам с огледи и инспекция. В такива отдалечени обекти, на гъза на географията, както казват младите, и да има камери, те не работят. Просто не работят. Това е констатация със силата на природен закон.
Мъжът изведнъж махна очилата. Погледът му наистина беше интелигентен, бях пропуснал този момент.
– Ще бъда честен – каза той. – Вътре няма нищо. Но моите началници не искат това да се разбере. В това е цялата работа.
Известно време се гледахме като картоиграчи, заложили всичко, с което разполагат.
– Ясно – казах. – За целта разполагам със специален формуляр.
Отворих папката, измъкнах формуляра, попълних, каквото трябваше. Ударих един правоъгълен син печат.
– Подпишете тук, ако обичате.
Той се подписа.
– Всичко хубаво – вдигнах ръка и си тръгнах.
Много ясно, че нашето звено от бивши барети беше блъф. Аз бях един най-обикновен чиновник. От друга страна, вътре можеше да има купчина диаманти. Или нещо още по-страшно. И той да ме беше изпързалял много тънко.
Тези учители по музика, казах си. Понякога в раницата им се крие златен тромпет.
